№ 5095
гр. София, 06.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20231100500733 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 31.10.2022 г., гр.д. 25647/2021 г., СРС, 165 с-в се признава
за установено по отношение на ответника Г. Л. Й., че в полза на ищеца „А. за
к. на п.з.“ ЕООД съществува вземане за сума от 583,78 лв., представляваща
главница по Договор за паричен заем № 3464202/27.02.2019 г, сключен между
„И.А.М.“ АД и ответника, ведно със законната лихва върху главницата от
подаването на заявлението в съда - 01.10.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането, ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата над уважения размер
до пълно предявения размер от 1 071,55 лв., представляваща главница по
Договор за паричен заем № 3464202/27.02.2019 г, сключен между „И.А.М.“
АД и ответника, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. № 47431/2020г. по описа на СРС, 165 състав, установителните
искове за сума от 88,51 лв., представляваща договорна лихва за периода от
16.03.2019г. до 31.08.2019г. и сума от 95,30 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода от 01.09.2019г. до 25.09.2020г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 47431/2020г. по описа
1
на СРС, 165 състав, като ОСЪЖДА ответника да заплати на ищеца 346,45 лв.
- разноски за исково и заповедно производство.
Срещу решението в частта, с която са отхвърлени исковете постъпва
въззивна жалба от ищеца „А. за к. на п.з.“ ЕООД. Счита, че уговорената
възнаградителна лихва не е единствено възнаграждение за ползване на
главницата, а е цената на услугата по отпуснатия заем. ЗПК не изисква
математически алгуритъм за изчисляване и уговаряне на лихвата и ГПР,
който е уговорен в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ответникът усвоява
изцяло кредита, като с част от сумата е рефинансирано старо задължение, а
остатъкът е изплатен в брой. Иска се отмяна на решението в тази част и
постановяване на друго, с което да се уважат исковете. Оспорва жалбата на
ответника по исковете.
Въззиваемият – ответникът Г. Л. Й. оспорва жалбата.
Срещу решението в частта, с която е уважен главният иск постъпва
въззивна жалба от ответника по него Г. Л. Й.. Счита, че договорът за кредит е
нищожен поради неравноправност на чл. 4 от договора относно уговореното
внасяне на банкова гаранция в 3-дневен срок и на прекомерните спрямо
нормативния минимум и добрите нрави договорна възнаградителна лихва и
ГПР. Остатъкът от претендираната като непогасена главница не се дължи
поради липса на доказателства да е била изплатена на кредитополучателя.
Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, с което да
се отхвърли искът. Оспорва жалбата на ищеца.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
надлежни страни и са допустими, а разгледани по същество са
неоснователни.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
В отговор на оплакванията по жалбите, въззивният съд приема
следното:
2
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.
По силата на Договор за паричен заем № 3464202/27.02.2019 г, трето за
спора лице „И.А.М.“ АД предоставя на ответника Г. Л. Й. кредит от 1 250 лв.,
подлежащ на връщане на 13 броя равни месечни вноски от по 105,46 лв.,
платими на падежни дати от 16.03.2019 г. до 31.08.2019 г. Уговорен е
годишен процент на разходите 40,23 % и годишен лихвен процент от 35 %.
Безспорно е, че процесният остатък от главницата за 583,78 лв. не е погасен,
както и цедирането на вземанията по кредита в полза на новия кредитор -
ищеца „А. за к. на п.з.“ ЕООД
Сключеният между страните договор за кредит е потребителски по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно:
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Не е спазена и следващата т. 12 относно информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно,
че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит.
Към процесния договор, освен липсата на подробен погасителен план,
3
отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и размера на
компонентите от всяка една анюитетна вноска.
В тази връзка, клаузите на договора не внасят достатъчно яснота кои
точно са компонентите, които формират годишния процент на разходите,
включително доколко касаят и възнаградителната лихва. Според чл. 19, ал. 1
ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че
„общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни
на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен
да заплати на кредитора. В случая, допълнителните такси и разноски за
услуги по кредита са предвидени като отделни задължения, вместо да бъдат
включени изрично в ГПР. Отделно, при съотношение с главницата от 1 250
лв., размерът на възнаградителната лихва, като компонент от ГПР съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК, с фиксиран размер от 35 %, неколкократно превишава
размера на нормативния минимум за законната лихва от 10 %, като очевидно
включва и още едно допълнително, но неуредено изрично, възнаграждение за
кредитора. След като тази лихва, участваща във формирането на ГПР,
надвишава размера на нормативния минимум, това неминуемо рефлектира и
върху размера на ГПР, като го повишава.
Така уговореният размер на ГПР от 45 %, но без посочените „скрити
възнаграждения“, които биха го оскъпили, води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по п.з. в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, а именно 10 %, т.е. ГПР да не е по-висок от 50
%. Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна по
правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за
добрите нрави.
Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на
договорната възнаградителна лихва от 35 %, поради нарушен принцип на
4
справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При
извършена преценка за нищожност към момента на договарянето, въззивният
съд съпоставя следните критерии: лихвата е предвидена като възнаградителна
за ползване на предоставения кредит, преди пълното му изплащане, а не като
мораторна за неизпълнение. Размерът значително превишава този на
предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца от
пропуснатите ползи при разсроченото изплащане. Същевременно
уговореният размер несправедливо и прекомерно оскъпява кредита за
потребителя, като икономически по-слабата страна в правоотношението.
Получаването на подобна възнаградителна лихва, вместо да обезщети
адекватно изправната страна, води до нейното неоснователно обогатяване за
сметка на потребителя.
Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето
да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са
нищожни, като неравноправни поради противоречие със закона, неговото
заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и
ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и
резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено
изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
Спрямо изцяло падежиралия процесен кредит намира приложение чл.
23 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
При съобразяване на констатациите в съдебно-счетоводната експертиза
за усвояване на кредита, за извършени от ответника плащания по кредита и
рефинансиране на старо задължение от друг кредит, искът с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК относно непогасената главница за разликата над размера от
583,78 лв. до пълно предявения размер от 1 071,55 лв. е основателен.
5
Исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване дължимост на договорна
възнаградителна лихва и обезщетение за забава с характер на неустойка,
подлежат на отхвърляне като неоснователни.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, но поради
различни мотиви. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 1, предл. 1 ГПК следва да се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивните жалби, насрещните страни не
си дължат взаимно разноски.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.10.2022 г., гр.д. 25647/2021 г., СРС,
165 с-в
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6