№ 940
гр. В., 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на първи
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Деница Славова
Членове:Красимир Т. Василев
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Галина Сл. Стефанова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100501840 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 56049/23.06.2025г. от Т. К. Т.,
ЕГН **********, лично и като баща и законен представител на детето Т. Т. Т.,
родено на **** г., срещу Решение № 2213/16.06.2025г., по гр.д. №
20253110105870 по описа за 2025г. на Варненски районен съд, 48 с-в, с коeто
съдът:
ОТХВЪРЛЯ молбата на Т. К. Т., ЕГН **********, лично и като баща и
законен представител на детето Т. Т. Т., родено на **** г., с адрес в ** и улица
** против А. Х. А., ЕГН ********** с адрес в **, с искане за прилагане на
мерки по ЗЗДН за извършен акт на насилие спрямо Т. К. Т. и детето Т. Т. Т. на
** г.
В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение. Сочи се, че съдът правилно е ценил
представените по делото доказателства, въз основа на което е направил
погрешни правни изводи. Сочи, че от доказателствата по делото безспорно се
установява, че детето е било разстроено при посещението на майката в
1
училище, като това се дължи на поведението на майката, която е допуснала
детето да преживее стресова ситуация. Въззивникът моли съдът да отмени
първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло
молбата по ЗЗДН, като постанови мерки за максималния допустим срок.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна
по жалбата. Същата сочи, че актът на съда е правилен и законосъобразен, а
жалбата - неоснователна. Споделя се извода на съда, че майката е опитала да
осъществи контакт с дъщеря си, което е нормално и естествено поведение.
Твърди, че страха и тревожността у детето са породени от забраната на бащата
към детето да се вижда с майка си, а същият контролира и манипулира детето
с цел отчуждаване от майката. Въззиваемата страна моли за потвърждаване на
решението на ВРС.
Съдът намира производството за редовно и допустимо, тъй като
подадената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, в срока за
обжалване на решението и при спазване на останалите изисквания за
редовност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на Закона за защита от
домашното насилие с молба от Т. К. Т., лично и като баща и законен
представител на детето Т. Т. Т., родено на **** г., с адрес в гр. В., срещу А. Х.
А. за защита по реда на чл.4 от ЗЗДН.
В молбата се твърди, че Т. К. Т. и А. Х. А. десет години са живели на
семейни начела и имат общо дете Т. Т. Т., родено на ****г. Към момента между
тях е налице висящ спор за родителски права. Твърдят се извършени актове на
домашно насилие в срока по чл.10, ал.1 от ЗЗДН, както следва:
На **г. в с. К., около 13.00 часа, молителят отишъл да вземе дъщеря си Т.
от ОУ "Кл. Охридски", където тя учи. Там заварил майката А. Х. А., която
била отишла около 10.30-11.00часа на същия ден в училището, за да вземе
детето. Била с двама мъже и адвокат и поискала да вземе дъщеря си въз
основа на постановени привременни мерки в бракоразводния процес, които
молителят счита за незаконосъобразни. Директорката на училището обаче
отказала и извикала полиция. След като дошли полицаите, те разговаряли и с
двамата родители, както и с детето Т.. А. поискала да види дъщеря си, но Т.
била под огромно напрежение и стрес и отказала да говори с майка си.
Ответницата започнала да се присмива на ищеца пред полицаите, а после по
2
телефона казала на някого /вероятно мъжете, които я придружавали по-рано/,
че „изродът Т. е тук“ и „да се връщат веднага“, от което молителят се уплашил.
Твърди се, че ответницата е отишла с вероятната цел да открадне или отвлече
детето от училището /тъй като била с кола под наем, взета от летището в
Букурещ/. Твърди се още, че от това поведение на майката, детето много се
уплашило, тъй като искало да живее само с тати, баба и дядо. Наложило се
детето да стои първо в училището, а после два часа в патрулната кола. Вечерта
от уплахата и стреса, Т. цяла нощ бълнувала, ръкомахала уплашено насън и се
напишкала, а на следващия ден не пожелала да отиде на училище. Без да се
сочи дата, се твърди, че А. упражнява и психически тормоз по телефона
спрямо дъщеря си, като й казва, че ще я отведе във **.
Ответната страна оспорва твърденията на молителите. Сочи, че страните
не живеят заедно откакто общото им дете Т. е била на две години и на майката
не се позволява на вижда детето си. По висящото дело за развод са
постановени законосъобразни привременни мерки, чието изпълнение
молителят възпрепятства чрез подаването на настоящата молба за защита. По
отношения на твърдените актове на домашно насилие сочи, че майката е
отишла да види Т. в училището й, тъй като е предполагала, че бащата Т. ще й
създаде пречки да осъществи среща с детето си. А. отишла в училището сама
около 12.30 часа на обяд, когато свършват учебните часове, а Т. е отишъл
малко след нея след като директорката на училището му се обадила. Твърди,
че детето е било заключено в автомобила от самия Т. и то с риск за здравето
му, тъй като е било горещо, само за да не може майката да комуникира с
дъщеря си. Сочи, че не детето не е искало да разговаря с нея, а баща му е
направил жест на отрицание, след което детето се е съобразило с указанията
на баща си. Сочи, че Т. манипулира детето Т., като я отчуждава от майката, без
да осъзнава какво причинява на психиката на подрастващата. Твърди, че той е
викал на полицаите да я махнат от детето. Оспорва твърденията, че е дошла да
отведе детето във ** по насилствен начин. Сочи, че на другия ден е било
делото им за родителски права и тя е трябвало да осъществи режим на личен
контакт. Оспорва твърденията на молителя, че майката е подложила на стрес
детето, тъй като тя не е успяла изобщо да комуникира с него, а психологът на
училището М. Д. е стояла неотлъчно до Т.. Оспорва и твърденията за
последиците от ситуацията.
3
Дирекция „Социално подпомагане“ - В., не изразява становище.
При проверката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
Настоящата въззивна инстанция счита, че фактическата обстановка по
делото е установена надлежно от първата инстанция и не намира основание да
преповтаря същата.
Съставът на ВОС споделя мотивите на първоинстанционния съд и
препраща към тях, на основание чл. 272 от ГПК.
По възраженията във въззивната жалба:
Съгласно чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и
личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка,
които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство или в интимна връзка.
Съгласно чл. 2 ал. 2 от ЗЗДН за психическо насилие върху дете се смята
и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
В конкретния случа се твърди психическо насилие, извършено пряко
спрямо молителя Т. и пряко спрямо детето Т..
ЗЗДН и Правилника за прилагане на ЗЗДН не дават легална дефиниция
на термина: „психическо насилие“.
Пар 1. т. 3 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето
дава дефиниция за "Психическо насилие" – това са всички действия, които
могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на
детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха,
дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение,
както и неспособността на родителя, настойника и попечителя или на лицето,
което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда.
От психологична гледна точка психическото насилие, наричано още
психически тормоз /който термин сам по себе си предполага продължителност
4
на поведението/, е форма на насилие, което се характеризира с факта, че даден
индивид, чрез начина, по който се отнася спрямо друг човек, е пряко или
косвено отговорен за това лицето да попадне в състояние на психологическа
травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес, т.е.
поведението следва да има конкретно негативно проявление в психиката на
жертвата. Видовете психично насилие могат да включват вербална агресия,
унижение, пренебрежение или всякакво друго нездравословно поведение,
което може да намали самочувствието на жертвата на емоционално насилие,
неговото достойнство и трезво мислене. Вербалната агресия съставлява
използване на негативни думи – обиди и закани, агресивна интонация – викове
и крясъци, както и предизвикващи послания за определено поведение. Към
психическото насилие под формата на емоционално такова /като подвид на
психическото насилие според ЗЗДН, доколкото емоционалното не е посочено
като отделна форма на насилие/ спадат и преследването - дебнене, чакане в
жилището или работното място, редовно и нежелано обаждане или изпращане
на текстови съобщения или електронна поща, контрола над жертвата -
какво прави, с кого говори, какво чете, къде ходи, забрана на срещи с
приятели и роднини, ограничаване на излизанията, срещите и телефонните
разговори с други хора, както и поведението, насочено към сплашване -
заплахи, че ще я напусне, ще се самоубие, ще навреди на нея, на неин близък,
на домашни любимци; късане, чупене, увреждане на дома, колата или друга
собственост; игра с оръжие и опасни предмети.
В конкретния случай се твърди упражнено психическо насилие спрямо
молителя Т. чрез нанасяне на обида: „изрод“, както и „сплашване“ чрез
извикване по телефона на неизвестни лица, както и упражнено психическо
насилие спрямо детето Т. чрез поява в училище ОУ "Кл. Охридски" в с. К. на
**г., и опит за комуникация с детето, както и „сплашване“ чрез изразяване на
намерение за преместване на местоживеенето на детето във **.
За доказване на твърденията в молбата е представената декларация по
чл.9, ал.3 от ЗЗДН. На същата декларация ЗЗДН придава особена
доказателствена сила, съгласно която дори и без наличие на други
доказателства, но само в случай, че на първо място декларира актове на
насилие, и на второ място не се опровергава от останалите доказателства по
делото, декларацията задължава съда да приеме, че актовете на домашно
насилие са осъществени. Тежестта на доказване относно оборване на
5
доказателствената сила на декларацията, е на ответника.
В конкретния случай декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН не съдържа
твърдения за актове на домашно насилие.
По отношение на обидата „изрод“, не всяка обида може да бъде
квалифицирана като акт на домашно насилие. Разбира се всяка обида
предизвиква негативни емоции у обидения, но за да е налице „насилие“,
следва интензитета на негативните чувства да е значителен, т.е. необходимо е
както да са налице обиди, така и друго поведение на ответника /крясъци,
заплахи/, които в своята съвкупност биха могли да предизвикат състояние на
психологическа травма, от рода на тревожност, депресия или пост-
травматичен стрес. Обидата сама по себе си представлява престъпление от
частен характер, което се преследва наказателно по тъжба на пострадалия.
Твърденията на молителя, че ответницата е казала на някого по телефона
да се връща, не инкорпорира в себе си твърдение за „сплашване“. На първо
място ответницата не е отправила към него никакви реплики, които да са
целели вдъхване на страх или обективно да са в състояние да предизвикат
страх у човек с нормална психика. На второ място на него изобщо не му е
било известно на кого се обажда тя, а въз основа на предположения не може
да бъде изградена „заплаха“ - същата следва да е явна и недвусмислена и да
обективира обещание за поведение, накърняващо живота или здравето на
заплашения или близки нему. Казването по телефона на някого да се връща
изобщо не обективира поведение, което би могло да бъде заплаха за молителя
или детето. Предположенията на молителя, изобретенията на психиката му
или фантазиите му за евентуални лица или техни действия могат да са в
причинно-следствена връзка с предизвиканата у него уплаха, но уплахата не е
в причинно-следствена връзка с поведението на ответницата.
Посещението на детето в училището му и опитът за комуникация с него
също не могат да бъдат квалифицирани като акт на домашно насилие. От
доказателствата по делото се установява, че майката не е успяла да влезе в
контакт с дъщеря си, поради което няма как да е осъществила каквито и да
било действия спрямо нея, които да бъдат квалифицирани като насилие, било
то физическо или психическо. Появата й в училище не води автоматично до
извод, че майката е направила опит да отвлече детето, както се опитва да
внуши молителя с молбата за защита. Намерението за отвличане е факт, който
6
подлежи на доказване и същият не беше доказан в процеса. От
доказателствата по делото се установява, че ответницата е направила опит
само да осъществи личен контакт с детето и не е успяла да стори това поради
реакцията на детето и намесата на бащата. Действително детето е било
разстроено, но не се установява това да е станало поради причина, лежаща в
поведението на майката /доколкото такова укоримо поведение липсва, липсва
и контакт с детето/. Реакцията на Т. се дължи до голяма степен на поведението
на бащата Т., който насажда у нея негативни представи за майка й А. и чертае
пред детето страшни сценарии за бъдещето му. Молителят твърди
„сплашване“ на детето чрез изразяване на намерение от страна на майката за
преместването на Т. във **. Смяната на местоживеенето на едно дете
/отвеждането му във ** с неговата майка/ не би могло да се счита за „заплаха“,
тъй като не представлява събитие, застрашаващо живота или здравето на
детето. Това не би следвало да представлява за него шок и ужас, освен ако у
него не са втълпени ужасяващи представи за бъдещия му живот от
отглеждащия към момента родител.
И накрая по реда на ЗЗДН се иска и съответно дава спешна и понякога
незабавна защита при осъществен акт на насилие, като не е допустимо
производството да се използва като начин за промяна на постановени по друг
ред мерки, вкл. привременни мерки в производство за предоставяне на
родителски права. Не следва да се използва и за отчуждаване на детето от
другия родител, тъй като това не само представлява укоримо поведение от
страна на отглеждащия родител, но може да представлява и акт на насилие на
собствено основание, доколкото нанася тежки вредни последици върху
психиката на детето.
Предвид съвпадащите крайни изводи на двете инстанции, Решение №
2213/16.06.2025г., по гр.д. № 20253110105870 по описа за 2025г. на Варненски
районен съд, 48 с-в, подлежи на потвърждаване.
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, в полза на
въззиваемата страна се следва присъждане на сторените от нея разноски за
производството. Представени са списък по чл. 80 от ГПК и доказателство
/представения договор за правна защита и съдействие/ за заплатено
адвокатско възнаграждение от страната на нейния процесуален представител в
размер на 800лв. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното
7
адвокатско възнаграждение от насрещната страна. В Наредба 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения липсва изричен текст
за дела по ЗЗДН, а чл. 7 ал. 1 т. 4 не може да бъде приложен, тъй като се касае
за молба за защита, а не за предявен иск. Съобразно задължителните за
националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на
правото на ЕС, дадени с решенията на Съда на Европейския съюз по
съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22
(ECLI:EU:С:2024:71), при определянето и присъждането на адвокатско
възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1 от
09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, тъй като
такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 ДФЕС. Относно
размерите на адвокатските възнаграждения са относими конкретните действия
на адвоката, действителната фактическа и правна сложност на делото, както и
защитаваният интерес. Като съобрази посочените предпоставки, а именно
липсата на материален интерес, ниската фактическа и правна сложност на
делото, както и извършените от адвоката действия - написване на отговор на
въззивна жалба и явяване в едно проведено о.с.з., съдът намира, че
адвокатското възнаграждение на адв. А. не е прекомерно.
Съгласно чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН, при отказ за издаване на заповед или при
отмяна на заповедта, държавната такса и разноските по делото се заплащат от
молителя, освен когато молбата е за защита на лица, които не са навършили
18-годишна възраст, както и на лица, които са в безпомощно състояние
вследствие на тежко увреждане, заболяване или старост или са поставени под
запрещение. Доколкото молителят Т. К. Т., ЕГН ********** не отговаря на
нито едно от условията на чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН, както и не е бил освободен от
д.т., същият дължи заплащане на сумата от 12. 50 лв., представляваща
държавна такса за въззивното обжалване, на основание чл. 11 ал. 1 във вр. с
чл. 3 от ЗЗДН и чл. 17 ал. 2 във вр. с чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2213/16.06.2025г., по гр.д. №
20253110105870 по описа за 2025г. на Варненски районен съд, 48 с-в.
8
ОСЪЖДА Т. К. Т., ЕГН **********, с адрес в ** и улица ** ДА
ЗАПЛАТИ на А. Х. А., ЕГН ********** с адрес в **, сумата от 800.00 лева
/осемстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното
производството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Т. К. Т., ЕГН **********, с адрес в ** и улица ** ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски
окръжен съд сумата от 12.50 лв. /дванадесет лева и 50 ст./, представляваща
държавна такса за въззивното обжалване, съгласно чл. 16 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на основание чл.
11 ал. 1 във вр. с чл. 3 от ЗЗДН и чл. 17 ал. 2 във вр. с чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН.
РЕШЕНИЕТО е окончателно, на основание чл. 17 ал. 6 от ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9