Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 20.05.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 4879 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 46087 от 20.02.2020 г., постановено по гр. дело № 45419/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 56 състав, е уважил частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ж.С.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите от 1582,24 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот - апартамент № 51, находящ се в гр. София, ж.к. „********бл. ********, абонатен № 122722, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба в съда - 10.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 253,16 лева – обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.09.2016 г. до 13.04.2018 г., 24,42 лева - главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.06.2015 г. до 30.04.2016 г., и 5,66 лева – мораторна лихва върху таксата за извършената услуга дялово разпределение от датата на падежа на всяко вземане до 13.04.2018 г., като е отхвърлил претенциите за стойността за ползваната топлинна енергия за разликата над присъдената сума от 1582,24 лева до размера от 3694,41 лева като и за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г. като погасен по давност, а за сумата над 3691,41 до пълния предявен размер от 3748,35 лева като неоснователен; за мораторната лихва за разликата над присъдената сума от 253,16 лева до пълния предявен размер от 820,47 лева, за дяловото разпределение над 24,42 лева до пълния предявен размер от 51,04 лева и за м. 05.2015 г., както и за лихвата за забава върху дяловото разпределение за сумата над уважения размер от 5,66 лева до пълния предявен размер от 12,98 лева.

С решението ответната страна е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 194,12 лева – разноски по делото, а ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 332,58 лева.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че решение в обжалваната част е неправилно като твърди, че спрямо процесното правоотношение приложими са Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищеца, в сила от 12.03.2014 г., а съгласно чл. 33, ал. 2 от тях, след отчитане на уредите за дяловото разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на месечните фактури и обща фактура за потребенето количество топлинна енергия за отчетния период, а клиентите изплащат обезщетение за забава след изравняване на отчетния период. В атакуваното решение съдът не е съобразил, че общата фактура е издаден на 31.07.2015 г., и публикувана на 15.08.2015 г. Сумата е станала изискуема на 15.09.2015 г., поради което вземането по нея не е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена на 10.07.2018 г., с което действие давността е прекъсната. Освен това твърди, че на основание чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г., ответникът дължи лихва за забава върху главницата 30 дни след датата, на която е издадена фактурата. По отношение на сумата за дялово разпределение твърди, че същата е законосъобразно начислена в изпълнение на договора между доставчика и дружеството за дялово разпределение, както и че е надлежно фактурирана. По отношение на лихвата за забава върху сумата счита, че същата се дължи, тъй като потребителят е поканен за плащането ѝ с издаване на фактурата и нейното обявяване на сайта на дружеството. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от Ж.С.С., чрез адв. Ирен Д., в който оспорва въззивната жалба по изложени в отговора доводи, че давността започва да тече след изтичане на 45 дни от датата, на която е издадена всяка месечна фактура по чл. 33, ал. 2 от ОУ. Прави искане решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

От представените по делото доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 51, находяща се в гр. София, ж.к. „********бл. ********, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. По делото пред въззивния съд не се оспорва, че ответникът като собственик на топлоснабдения имот има качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което е материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове.

С оглед на чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответницата право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия и за което в случая няма данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока.

С оглед предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и забраната по чл. 271, ал. 1 от ГПК, обстоятелствата относно количеството на доставената топлинна енергия в топлоснабдения имот и нейната стойност не се предмет на проверка от въззивния съд, като предвид безспорния характер на предпоставките за възникване на процесното вземане и неговия размер, на разглеждане подлежи единствено доводът на въззивника във връзка с разрешението, дадено от първоинстанционния съд в обжалваното решение по уваженото възражение за изтекла погасителна давност.

Както правилно е приел и първоинстанционният съд, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, буква „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок (Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 32, ал. 1 от приложимите към относимия период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в сгради етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, т.е паричното задължение на абоната за заплащане на остойностената топлинна енергия действително възниква ежемесечно и периодично. Публикуването на задълженията се установява от представените по делото констативни протоколи, съставени по реда на чл. 593 от ГПК.

Ищецът е заявил претенция за заплащане на сума за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2016 г., като е подал исковата си молба в съда на 10.07.2018 г., поради което вземанията, чиято изискуемост е възникнала в периода преди 10.07.2015 г. са погасени по давност на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. В настоящия случай, това са сумите за енергията за цялата 2014 г., както и за януари, февруари, март, април, май и юни 2015 г., тъй като тези вземания възникват с издаване на фактурата за съответния месец според чл. 32, ал. 1, във вр. с чл. 31, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ОУ, а обстоятелството, че задълженията следва да бъдат платени след оповестяването им по реда и в срока по чл. 33, ал. 1 от ОУ, тълкувайки посочените разпоредби във връзка една спрямо друга и с оглед предходните редакции на общите условия, има отношение единствено към момента, в който длъжникът изпада в забава, а не както е възприето в обжалваното решение. Тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки, общата фактура издадена на 31.07.2015 г. отразява цената на реално потребеното количество топлинна енергия, но не може да промени давността на вземането за заплащане на топлинната енергия за всеки отделен месец. С оглед нормата на чл. 271, ал. 1, изр. второ от ГПК, обаче, при липса на подадена въззивна жалба, решението в тази част не може да се ревизира, независимо, че първата съдебна инстанция е уважила възражението, за по-малък период. Ето защо и при липса на оплаквания по отношение изчисляване на дължимата стойност на потребената в имота топлинна енергия, която е била отделена и като безспорна по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата над 1582,24 лева, поради което решението в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Правилни се явяват и изводите на районния съд, относно размера на претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за посочения период от 15.09.2016 г. до 13.04.2018 г. с оглед представените доказателства за публикуване на фактурите на интернет страницата на ищеца и датата, на която е станало това. Размерът на обезщетението, определено по правилото на чл. 162 от ГПК с помощта на лихвен калкулатор върху всяка главница считано от деня, следващ датата на която длъжникът е изпаднал в забава, съобразявайки началния период на претенцията предвид заявеното в исковата молба и до посочената от ищеца крайна датата, е в общ размер на 253,16 лв., поради което претенцията над посочената сума до пълния предявен размер от 820,47 лева е неоснователна и като такава правилно е била отхвърлена.

Решението следва да бъде потвърдено и в частта, с която претенцията за заплащане на вземането за услугата „дялово разпределение”, е отхвърлена като погасена по давност. Както се установява от събраните по делoтото доказателства услугата е извършена, тъй като за топлоснабдения имот са съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на уредите, като сумата за услугата дялово разпределение за процесния период се дължи на основание чл. 36 от ОУ на договора за продажба на топлинна енергия. Вземането за главницата както и за лихвата обаче също е периодично и се погасява по реда, предвиден за главницата за доставената топлинна енергия, поради което доводите, изложени по този иск не следва да се преповтарят, а при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба решението следва да се потвърди в частта, с която исковете за сумата над 24,42 лева за дялово разпределение и над 5,66 лева до предявения размер от 12,98 лева и за периода от 01.06.2015 г. до 30.04.2016 г. лихвата по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за дялово разпределение, са отхвърлени.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

Във въззивната инстанция въззивникът-ответник е заявил претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв., платено в брой според договор за правна защита и съдействие на лист 19 от делото, който служи за разписка за получаване на сумата, посочена в него, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Възражението на въззиваемия за прекомерност на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция, от друга страна, съдът намира за основателно, защото и претенцията от 350 лева за тази инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото, надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300 лева, поради което възнаграждението по договора за правна защита и съдействие на лист 19 следва да бъде намалено до този размер.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 46087 от 20.02.2020 г., постановено по гр. дело № 45419/2018 г., на Софийски районен съд, II ГО, 56 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Ж.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

Решението е влязло в сила в частта, с която предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ж.С.С. искове са уважени.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.