№ 3235
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20231100513231 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 17076 от 20.10.2023 г., постановено по гр. д. № 29338/2023 г., по описа
на СРС, 33-ти състав, са отхвърлени предявените от Н. Д. А. срещу „Топлофикация София“
ЕАД обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439,
вр. чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване по отношение на ответника, че ищеца не
дължи на ответното дружество сумата от 2418,60 лева, представляваща главница за
доставена топлинна енергия за периода от 01.07.2012 г. до 30.04.2014 г. и сумата от 4,43 лева,
представляваща остатъчна сума от другите неолихвяеми вземания, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 01.09.2015 г., ч. гр. дело № 26322/2015 г. по описа на СРС, 43 състав
срещу нейния наследодател Д.А.А..
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответното дружестно на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Н. Д. А.,
чрез пълномощника си – адв. В. И., с оплаквания за неговата неправилност поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост
на изводите. Поддържа, че след прекратяване на изпълнителното производство ex lege на
10.01.2020 г. поради настъпила перемция, то последващото изпълнително действие от
23.02.2021 г., с който е наложен запор върху вземания на Д.А.А. по друго изпълнително
дело, не е годно да породи правни последици. Изтъква, че в конкретния случай давността
започва да тече от 10.01.2018 г. и кратката 3-годишна давност изтича на 10.01.2021 г., а дори
5-годишната давност на 10.01.2023 г. Моли решението да бъде отменено, а предявените
искове уважени. Претендира разноски в производството.
Въззиваемият ответник – „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната
1
жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва същата, излагайки
подробни съображения за нейната неоснователност.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като
по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт, а по конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания намира следното:
Страните не спорят, че въз основа на процесния изпълнителен лист от 01.09.2015 г.,
издаден по ч. гр. дело № 26322/2015 г. по описа на СРС, 43 състав срещу наследодателя на
ищеца - Д.А.А. на 17.11.2015 г. е било образувано изпълнително дело № 3524/2015 г. по
описа на ЧСИ С.Х., с район на действие СГС. Не спорят по отношение на факта, че първото
предприето срещу длъжника действие в изпълнителното производство от категорията да
прекъсне давността, е от 08.01.2016 г., когато е наложен запор чрез връчването на запорно
съобщение на Националния осигурителен институт върху вземанията на длъжника от
третото задължено лице /л. 81 ил. 91 от делото на СРС/, както и че следващото
изпълнително действие, предприето по изпълнителното дело също от категорията да
прекъсне давността е от 18.02.2016 г., когато е наложен запор чрез връчването на запорно
съобщение на „Юробанк България“ АД върху вземанията на длъжника от третото задължено
лице /л. 94 от делото/. По делото е установено още, а и страните не спорят, че по молба на
длъжника от 29.02.2016 г. съдебният изпълнител е постановил вдигане на запора върху
вземанията на длъжника от „Юробанк България“ АД поради факта, че последният получава
единствено заплатата си по банковата сметка /л. 98 - 100 от делото/, като от доказателствата
по изпълнителното дело се установява частично доброволно погасяване на задълженията,
като парични суми са постъпвали в периода от 18.03.2016 г. до 11.07.2017 г. /л. 101 - л. 125/,
които също са прекъсвали давността. Следващото предприето от ЧСИ изпълнително
действие, което е от категорията да прекъсне давността е от 10.01.2018 г., когато е изпратено
запорно съобщение до „Юробанк България“ АД и „Обединена българска банка“ АД върху
вземанията на длъжника от трети задължени лица /л. 130 – 131 по делото на СРС/, като с
последното извършено изпълнително действие по изпълнителното дело е от 23.02.2021 г., на
която дата е изпратено запорно съобщение до ЧСИ У.Д., с което е наложен запор на
вземанията на Д.А.А., които биха възникнали след извършено разпределение по изп. дело №
1135/2013 г. по описа на ЧСИ У.Д..
Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на
2
чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл.
117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова
давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно
решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното
производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на
думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна,
въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към
принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при
настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително
производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи
съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е.
кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по
общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането
съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за
възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително,
липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение,
съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се
получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата
на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако
то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е
провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение
или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414
ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга
по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство
способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при
влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково
производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен
интерес от провеждането му.
В производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение,
срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в
предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради
което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист
в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност,
който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен
съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство,
а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест
длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да
бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото,
ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното
налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително,
съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би
означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да
се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на
противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били
стабилизирани. /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. №
221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на
ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО,
3
определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че с влизането в сила на
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК по гр.
д. 26322/2015 г. по описа на СРС, 43-ти с-в., по който е издаден процесният изпълнителен
лист от 01.09.2015 г. е започнал да тече срокът на новата погасителна давност за процесните
вземания, който е петгодишен.
Що се отнася до поддържано във въззивната жалба, че с оглед настъпилата ex lege на
10.01.2020 г. перемция, предвид установеното бездействие на взискателя в периода от
10.01.2018 г. до 23.02.2021 г., следва да се отбележи, че противно на поддържаното в
жалбата в т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по т.д. № 2/ 2023 г. на ОСГТК на
ВКС се прие, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие,
извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, което ТР съгласно
разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. В
този смисъл поддържаното във въззивната жалба оплакване е неоснователно.
Изложеното налага обоснован извод, че вземането на ответника по изпълнителния
лист от 01.09.2015 г., издаден по ч. гр. дело № 26322/2015 г. по описа на СРС, 43 състав
срещу наследодателя на ищеца - Д.А.А., въз основа на който е образувано изпълнително
дело № 3524/2015 г. по описа на ЧСИ С.Х., с район на действие СГС , не е погасено по
давност, тъй като с налаганите от съдебния изпълнител запори 08.01.2016 г., на 18.02.2016
г., на 10.01.2018 г, последният от които на 23.02.2021 г., многократно е прекъсвана
давността, като между поискването, съответно извършването на всяко едно от тях не е
изминал период по-дълъг от пет години. Последното изпълнително действие, което е
прекъснало давността е било извършено на 23.02.2021 г. , от който момент е започнала да
тече нова петгодишна давност, която към момента на предявяване на иска на - 30.05.2023 г.
не е изтекла. В тази връзка следва да се отбележи, че предявяването на отрицателен
установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла давност, спира давността и
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК не намира приложение, в каквато насока е практиката на
ВКС /напр. Решение № 50017 от 27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС,
Решение № 587 от 16.10.2024 г., постановено по гр.д. № 274/2023 г. на ВКС/.
Доколкото други конкретни оплаквания не са наведени във въззивната жалба, при
съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК и с оглед на обстоятелството, че
изводите, до които въззивната инстанция достига, се съвпадат с тези на СРС, обжалваното
решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК в полза на ответника
- въззиваем следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100,00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
– арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17076 от 20.10.2023 г., постановено по гр. д. №
29338/2023 г., по описа на СРС, 33-ти състав.
ОСЪЖДА Н. Д. А., ЕГН ********** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100,00 лв,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5