Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260032
гр. ВРАЦА, 18.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, Гражданско отделение, в
публичното заседание на 21.08.2020 г., в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар ВЕСЕЛКА НИКОЛОВА като разгледа докладваното от съдия
СИМЕОНОВА в.гр.дело N 258 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на "***" ЕООД, гр.София против Решение № 1126/27.12.2019 г. по
гр.д.№ 2328/2019 г. на Районен съд-Враца В ЧАСТТА, в която са отхвърлени
претенциите на жалбоподателя за непогасена главница над присъдения размер от 4251,30лв.
до пълния претендиран размер от 4533,36 лв. и за неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 3322,74 лв.
В жалбата се
поддържа, че изводът на районния съд за нищожност на договора за потребителски
кредит на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е в противоречие с
материалния закон. Навеждат се доводи, че както на преддоговорния етап, така и
при сключването на договора са спазени всички законови изисквания и процедури -
ответникът сам е инициирал процедурата по встъпване в договорни правоотношения
чрез попълване на искане; предоставен му е СЕФ с описание на всички задължения,
които ще възникнат; направен е информиран извод, въз основа на който е сключен
договор, отговарящ на всички нормативни изисквания за форма и съдържание;
длъжникът се е запознал и съгласил с условията на договора чрез полагане на
подпис върху всички документи. Въззивникът изтъква, че в договора изрично са
посочени годишния лихвен процент /ГЛП/, годишния процент на разходите /ГПР/ и
лихвения процент на ден, както и размера на отпуснатата сума и дължимата сума
след добавяне на ГЛП и ГРП. Твърди, че в Общите условия изрично е посочено
какви допускания се правят при изчисляването на ГПР и е направена препратка към
Приложение № 1 на ЗПК, където императивно е установена формулата за изчисляване
на ГПР, поради което не може да се приеме, че е налице противоречие със закона
и добрите нрави. Счита, че законодателят не е предвидил задължение за кредитора
да прави подробно описание на формирането на ГПР. Задължение за посочване на
методиката за изчисляване на лихвения процент е налице единствено при договор с
референтен лихвен процент, каквато хипотеза не е налице в случая.
В жалбата се
навеждат и доводи относно действителността на договорките за възнаградителна
лихва.
Въззивникът
моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново решение,
с което да бъде прието за установено, че въззиваемият дължи непогасена главница
над присъдения размер от 4 251,30лв. до пълния претендиран размер от 4 533,36
лв., ведно със законната лихва върху главницата, както и неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 3 322,74 лв. Моли за присъждане на деловодни
разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия П.Е.Д..
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките
на законоустановения срок по чл.259,ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК настоящият съдебен състав
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, а в обжалваните части –и
допустим.
За да се
произнесе по правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд взе
предвид следното:
Районен
съд-Враца е сезиран със заявление на „***“ ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК против П.Е.Д. *** за сумата 11 841 лв., от
която: главница в размер на 4533,36 лв.; договорно възнаграждение в размер на
3322,74 лв.; възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на
3938,87 лв.; такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на
20,00 лв.; лихва за забава в размер на 26,03 лв. Претендира се присъждане на
законна лихва върху паричното вземане, както и на деловодни разноски за внесена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа
на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 265/2019 г.по описа на ВРС и заявлението е
уважено изцяло като е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 188/30.01.2019 г.
Заповедта е
връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с Разпореждане
№ 3078/18.04.2019 г. заповедният съд на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е
указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си.
Съобщението с указанията на съда е връчено на заявителя на 14.05.2019 г. и в
срока по чл.415, ал.4 ГПК е предявен установителен иск за съществуване на
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че на 30.08.2017 г. между него, като кредитор, и П.Е.Д., като кредитополучател, е сключен Договор за
потребителски кредит № 3023058356. Сочи, че
сумата, предоставена по договора за кредит, е в размер на 4 600 лв., като общото задължение по договора, заедно с
уговорените лихви и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
възлиза на сумата от 12 132,00 лв. Ищецът
твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като на 30.08.2017 г. е превел по банковата сметка
на ответника сумата от 1428,70 лв., а с останалата част от кредита е извършено вътрешно рефинансиране, като са
погасени предходни задължения на Д. към "***" ЕООД. Длъжникът е поел задължение да погасява
предоставения заем на равни месечни вноски съгласно погасителен план, който е
неразделна част от договора. Посочва, че са били уговорени 36 погасителни вноски в размер на 337,00 лв. всяка от тях, с падежна
дата – 21-во число на месеца. Посочва се, че на 30.11.2017 г.
между страните е сключен Анекс № 1 към договора, с който е уговорено, че
втората вноска ще бъде отложена и заплатена в края на погасителния план. Твърди
се, че длъжникът е погасил задължение по договора в
общ размер от 348,70 лв., поради
което на 27.02.2018 г. договорът е прекратен автоматично от страна на
ищеца и е обявена предсрочната изискуемост на вземанията по
него. За прекратяването на договора и настъпилата предсрочна изискуемост
ответникът е уведомен с писмо от 01.03.2018 г.
Ищецът уточнява, че предявеният
установителен иск е за сумата от 11794,97 г., включваща главница в размер
на 4533,36 лв.; договорно възнаграждение в размер на 3322,74 лв. и
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 3938,87 лв. Заявява, че се отказва да търси такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 20,00 лв., както и че
не претендира лихва за забава в размер на 26,03 лв., а само законна лихва от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника П.Е.Д..
С Решение № 1126/27.12.2019 г. по гр.д.№ 2328/2019 г. РС-Враца е
уважил частично предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.240, ал.1 ЗЗД
вр.чл.9 ЗПК, като е признал за установено, че П.Е.Д. дължи на „***“ ЕООД сумата
от 4 251,30 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № **********/30.08.2017
г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 28.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение № 188/30.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 265/2019
г. по описа на ВРС, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер от
главницата до пълния предявен размер от 4 533,36 лева, поради погасяване чрез
плащане. Със същото решение са отхвърлени като недоказани предявените установителни
искове по чл.42 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за
сумата 3 322,74 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, и за
сумата 3 938,87 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
Настоящият съдебен състав като
взема предвид оплакванията в жалбата и формулирания петитум намира, че
предметът на спора пред въззивната инстанция се свежда до установяване
съществуването на вземания на „***“ ЕООД
против П.Е.Д. за главница над размер от 4
251,30 лв. до размер от 4 533,36 лв. и
за възнаградителна лихва в размер от 3 322,74 лв.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, които
обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на въззивния съд да
приеме за установена следната фактическа обстановка:
Въз основа на попълнено от ответника П.Д. искане за отпускане на
потребителски кредит Профи кредит Стандарт е сключен Договор за потребителски
кредит Профи кредит Стандарт № 3023058356/30.08.2017 г. между „***“ ЕООД и ответника Д.. От договора се установява, че ответникът като кредитополучател, е получил от ищеца, като кредитодател, потребителски кредит в размер на 4 600 лева. Кредитополучателят се задължил да върне
паричната сума на равни месечни вноски от по 224,46 лева за период от 36 месеца. В
договора е уговорен годишен процент на разходите 49,89%, годишен лихвен процент
41,17%, лихвен процент на ден 0,11% и общо задължение по кредита 8080,56 лева. От потребителя е закупен пакет от допълнителни
услуги на стойност 4051,44 лева, която се заплаща разсрочено по 112,54 лева на месец. Общото задължение по кредита и по
пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 12 132,00 лева, а общият размер на месечната погасителна вноска
– 337,00 лева. Между страните е подписано и допълнително
споразумение за пакета от допълнителни услуги от 30.08.2017 г.
В Договора за кредит е отбелязано /б. А от раздел
„Декларации“/, че е подписан при Общи условия, които са негова неразделна част,
предадени са на клиента при подписването му и той е декларирал, че е запознат
със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се задължава да ги
спазва. Отбелязано е /б. Г от раздел „Декларации“/, че клиентът декларира, че
са му предоставени: безвъзмездно на хартиен носител и на български език, в ясна
и разбираема форма, информация под формата на Стандартен европейски формуляр;
разяснения по договора с оглед преценка от клиента, доколко предлаганият кредит
съответства на възможностите и финансовото му състояние, разяснения на
преддоговорната информация, основните характеристики на предлаганите продукти,
в т. ч. последиците в случай на просрочени плащания, разяснения на пакета от допълнителни
услуги и т. н. Ответникът е декларирал, че при подписване на договора е получил
екземпляр от договора, ОУ, погасителен план и споразумение.
Съгласно
погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на 21.09.2020 г.
Между страните е подписан Анекс № 1 към договора, по силата на който
втората погасителна вноска се отлага и кредитополучателят се задължава да я
заплати в края на погасителния план Договореният ГЛП се запазва в размер на
41,17%, а ГПР се променя на 46,32%. Изготвен е нов погасителен план, според
който падежът на последната погасителна вноска е 21.10.2020
г.
Представени са Общи условия на „***“ ЕООД към договори
за потребителски кредит, подписани на всяка страница от кредитора и ответника.
Приложени са и погасителен план
към договора и Стандартен европейски формуляр, подписани от ответника А..
По делото е представено преводно нареждане за кредитен
превод от 30.08.2017 г., от което е видно, че кредиторът е превел по банкова сметка ***,70 лева.
Представено е уведомително писмо от ищеца до П.Д., с което го уведомява за настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита. Липсват отбелязвания върху същото за
неговото получаване. Не са представени и разписка за неговото доставяне или
друг удостоверяващ връчването му документ.
По делото е представено като доказателство и не е оспорено от ответника извлечение по
сметка към договора за потребителски кредит, от което се установява, че
при ищцовото дружество е отчетено едно погасявание по кредита – за сумата от 337,00 лв., отнесена към първата
погасителна вноска за
главница в размер на 66,64 лв. и лихва в размер на 157,82 лв.
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Правната
квалификация на предявените установителни искове е, както следва: чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК - на иска за признаване дължимостта на вземането за главница и
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК - на иска за
признаване дължимостта на вземането за договорна лихва.
За
уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици, а
именно: сключването на валиден договор за кредит между него и П.Д. чрез реално
предоставяне на определена парична сума на ответника, в качеството му на
кредитополучател; поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на
заетата сума и за заплащане на възнаградителна лихва, размерът на
претендираната лихва за процесния период.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе
посочено, от представените доказателства се установи, че на 30.08.2017 г. между
"***" ЕООД, гр.София и ответника П.Е.Д. е сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника паричен заем в размер на 4600,00 лева.
Договорът е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит /Обн. ДВ бр.18 от
05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран
като финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по
смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния
договор редакция на чл.22 ЗПК , когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При
извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, поради което не са налице предпоставките на чл.22 ЗПК
за прогласяване недействителността на целия договор.
Не могат да бъдат споделени изложените от
първоинстанционния съд мотиви, че договорът е недействителен, поради нарушение
на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В договора е посочен годишния процент на
разходите по кредита, посочена е и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит. В т.5 от Общите условия, с които
длъжникът е запознат, са посочени и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира,
че не е приложима разпоредбата на чл.23 ЗПК и кредитополучателят дължи връщане
не само на чистата стойност на кредита, но и възнаградителна лихва.
Районният
съд е приел, че уговорената между страните възнаградителна лихва е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, поради което
следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Настоящият
съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, поради следните
съображения:
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила,
условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на
този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се, относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е
заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до
изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е
уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата
на чл.
19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за
изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е
било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът
намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на
същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 49.89 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 41.17%, Следователно посочената клауза
не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и
поради противоречие с добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е
предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер
на последния именно, за да защити потребителя
и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите институции. В тази
връзка, след като сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишава
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на
лихвен процент от 41.17% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Цитираната от районния съд практика на ВКС, според
която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е постановена преди с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен
лимит на възнаграждението на кредитора.
По същите мотиви се налага изводът, че не е
налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 – 19
от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават
възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го
постави в по – неравностойно имуществено положение.
При тези съображения, настоящият съдебен
състав намира, че ответникът дължи
изплащане на уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на договора.
От погасителния план е видно, че общият размер на дължимата договорна лихва е 3480,56
лв. От приложената справка, която не е оспорена от ответника, се установява, че
е извършил едно плащане, от което към погасяване на лихвата е отнесена сума в
размер на 157,82 лв. При това положение остава дължима договорна лихва в размер
на 3322,74 лв. и предявеният установителен иск за дължимост на
това вземане се явява изцяло
основателен. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която е отхвърлен предявения от "***" ЕООД против П.Е.Д.
установителен иск за сумата 3322,74 лв., представляваща възнаградителна лихва и
вместо него да бъде постановено решение, с което тази претенция са уважава
изцяло.
С оглед извода за основателност на исковата
претенция за възнаградителна лихва, неправилен се явява и извода на
първоинстанционния съд за неоснователност на предявения установителен иск за
главницата над размер от 4251,30 лева. Районният съд е приел, че поради
достигнатите изводи за недействителност на договора за потребителски кредит,
следва да бъде приложена разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която на връщане
подлежи чистата стойност на кредита, и внесената от ответника сума по кредита
в размер от 337,00 лева да бъде отнесена
за погасяване на главницата. Както бе посочено по-горе в мотивите, настоящият
съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на целия договор за кредит и за приложимост на посочената
законова разпоредба. От погасителния план е видно, че ответникът е направил една
вноска в общ размер от 337,00 лева. От тази сума 157,82 лв. от тази сума са
послужили за погасяване на задълженията за лихва, при което от главницата са
останали дължими 4533,36 лв., какъвто е и претендирания размер на задължението
на ответника пред настоящата съдебна инстанция. При това положение
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която е
отхвърлен предявения иск за установяване дължимостта на главница по договора за
потребителски кредит над уважения размер от 4251,30 лв. до пълния претендиран размер
от 4533,36 лева и вместо това да бъде постановено решение, с което исковата
претенция се уважава в тази част.
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция, първоинстанционното решение следва да бъде изменено и в
частта относно разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца
допълнителни разноски за първоинстанционното исково производство в размер на 102,38
лева и допълнителни разноски за заповедното производство в размер на 87,66
лева, съобразно уважената част от исковете пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК на
въззивника следва да бъдат присъдени направените пред настоящата съдебна
инстанция разноски за заплатена държавна такса в общ размер от 91,45 лева,
както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева, определено
съобразно чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 1126/27.12.2019 г. по гр.д.№ 2328/2019 г. на
Районен съд-Враца В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявеният от "***" ЕООД срещу П.Е.Д. установителен иск за
главницата по Договор за потребителски кредит № **********/30.08.2017 г. за
разликата над уважения размер от 4 251,30 лева до пълния предявен размер от 4
533,36 лева, както и В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от "***" ЕООД срещу П.Е.Д. установителен иск за възнаградителна лихва
по същия договор в размер на 3322,74 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че П.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ на „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, сумата 282,06 лева, представляваща
разликата над уважения от районния съд размер от 4 251,30
лева до пълния дължим размер от 4 533,36
лева на главницата по Договор за потребителски кредит № 3023058356, сключен на 30.08.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 3 322,74 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва по същия договор, за които суми е издадена Заповед № 188/30.01.2019 г. по ч. гр. дело № 265/2019 г. по описа на РС – Враца.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК, П.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, деловодни разноски, както следва: сумата 102,38 лева, представляваща допълнителни
разноски за производството по гр.д.№ 2328/2019 г. по описа на ВРС съразмерно с
уважената пред настоящата съдебна инстанция част от исковете; сумата 87,66 лева, представляваща
допълнителни разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 265/2019 г. по
описа на ВРС съразмерно с уважената пред настоящата съдебна инстанция част от исковете;
сумата 91,45 лева - заплатена
държавна такса по въззивната жалба и сумата 150,00 лева - юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване
и е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........