РЕШЕНИЕ
№ 380
гр. К., 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20255320100360 по описа за 2025 година
Предявени са иск, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД
във вр. с чл. 21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.
Ищецът - М. Х. М. твърди, че Договор за потребителски кредит №
1023434 сключен на 23.02.2024г. е нищожен, респ. съдържащата се клауза за
заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за кредит в чл. 18 от
договора е нищожна. На 23.02.2024г., М. М. сключила Договор за
потребителски кредит № 1023434, по силата на който „Кредирект“ ЕООД й е
предоставило в заем сумата от 3000.00 лв. при фиксиран ГЛП от 50% и ГПР от
62.98%. Следвало да върне сумата от 4400.00 лева, като сумата включвала
главница, лихва и неустойка за непредоставено обезпечение. Твърди, че
Договор за потребителски кредит № 1023434 е нищожен. Същият съдържал
следните нищожни неравноправни клаузи:
- ГЛП е 50% - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на
това основание договора следвало да се обяви за нищожен.
- Съгласно установена съдебна практика, противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва
надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 23.02.2024г.
било била 13.79% (съответно трикратния й размер е бил - 41.37%). По този
начин накърнява добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на
клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
- ГПР е 62.58% - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално
1
допустим размер - пет пъти размера на законната лихва; ГПР по скрит начин е
увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още
едно основание за нищожност на договора;
- В чл. 18, ал. 4 от Договор № 1023434 било посочено, че заемателят
дължи такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем
на стойност 1186.59 лв.
Посочва, че според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Годишният процент на разходите, представлява така нареченото „оскъпяване“
на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане
и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е
62.98%, ГЛП е 50%, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г.
по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.
д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без
от страните да е наведен такъв довод.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
2
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Принципно няма пречка страните да договорят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като
основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с ПМС № 72/08.04.1994г. (отм.) е определен само размерът на
законната лихва, като със заключителна разпоредба §1 е отменено
Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент
на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален процент.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото
и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната
абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр.
По отношение на изготвеният погасителен план към договор за
потребителски кредит № 1023434/23.02.2024г. е упомената сумата от 4 440.00
лв., която сума ищцата трябва да заплати, като е включена и вноската с
неустойка. Като се вземе предвид главницата по договора, която възлиза на 3
000.00 лв. и общо дължимата сума от 4 440.00 лв., се получава, не
оскъпяването на кредита е с 67.57%. Неустойката сама по себе си
представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престара определена парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013г. по т.д. № 905/2011г., Т. К., II т. о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй
като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на
виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка
обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
3
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за
неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства
възникването на вземането и на задължението за неустойка. Съгласно чл. 21,
ал. 2 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран
лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от
посоченото в чл. 32, ал. 4 е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4
от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя
уговореното обезпечение, възлиза на почти 65% от стойността на заетата
сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 18 от договора е нищожна.
Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който
в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните
обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и
преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в
чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка
няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е
адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване
доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта
на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди,
като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то
от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка
неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС (Решение
№ 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други), че
преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води
до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за
последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 562
от 30.04.2024 г. по гр.д. № 4440 / 2023 г. на Районен съд - Пазарджик)
Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до
„скрито“ оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 62.98% нараства допълнително и
4
обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на
доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.
Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит
като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойката, която не е за
неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля
ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК, при определяне ГПР и не попада в обхвата
на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски
кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР само привидно
изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар
формално същият да са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова тежест
според чл. 18 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън
присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като
противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за
нищожна.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД са неписани морални
норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора.
Константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за
неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването
на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за
неустойка дължи самостоятелна прЬценка за действителността на
неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на
нищожността й. Съдебната практика и закона са категорични, че по един
нищожен договор заемателя следва да се върне единствено главницата по
договора, какъвто е настоящия случай. Всички надвнесени суми обаче следва
да се върнат обратно на доверителката ми, тъй като са дадени по един
нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника,
респ. поради нищожност на клаузата за неустойка следва да се върнат всички
внесени суми за неустойка.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да обяви Договор за
потребителски кредит № 1023434 сключен на 23.02.2024г. между страните за
нищожен, тъй като същият съдържа нищожни неравноправни клаузи, като
общата сума по договора на 3000 лева – главница, 253.41 лева – лихва по
договора и 1186.59 лева – неустойка за непредоставено обезпечение.
Евентуално моли съда, да признае за установено по отношение на
„Кредирект“ ЕООД, че клаузата в чл. 18 от Договор за потребителски кредит
№ 1023434 сключен на 23.02.2024г., която предвижда заплащане на неустойка
в размер на 1186.59 лв. за нищожна. Претендира за направените в настоящето
производство съдебни разноски, както и да присъди адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Ответното дружество – „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД оспорва исковата молба
като неоснователна. Намира за неоснователни претенциите на ищеца за
обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от
5
договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. На основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността
на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно
такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Също твърди, че в
случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита
изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни. Валидността на договора за кредит произтича от това, че
основните му параметри - главница и лихва, които са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от
ЗПК, както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесния договор.
В доказателство на твърденията си прилага Лог файл по договор за паричен
заем № 1023434, който проследява в хронологичен ред всички настъпили
събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага и
попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит,
както и изпратения на посочения от него имейл адрес ***@***.**
Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Описаните документи изцяло
опровергава твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с
принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния
договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. Така
безспорно се установява, че кредитополучателят е бил запознат още преди
сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне
от страна на ответното дружество. Клаузата, с която е определена
приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен
и разбираем език. С нея страните са договорили фиксиран лихвен процент,
което напълно изключва възможността потребителят да не е бил наясно с
размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. При
договаряне на фиксирана лихва за целия период, в договора не се посочва
референтен лихвен процент, тъй като същият е относим при уговорена
променлива лихва. Същото се отнася за периоди, условия и процедури за
промяна на лихвата. Предвид това изложените аргументи за нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК са напълно несъстоятелни, тъй като касаят наличие на
уговорка за променлива лихва.
Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не
се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а по отношение на формирането
на годишния процент на разходите (ГПР) са спазени всички, закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС
на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на
6
договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 62.98%,
е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената
на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна
характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос,
като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните
клаузи е направено и ясно разграничение между задълженията за главница,
лихва и неустойка и изрично е посочено, че неустойката не се включва в ГПР.
В погасителния план ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един
падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна
7
информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им.
По отношение на действителността на лихвата по договора твърди, че
клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Ясно
изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква
преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е част от
основния предмет на договора. Така Решение № 50086 от 21.12.2023г. на ВКС
по т.д. № 1027/2022г., I т.о., ТК. В процесния договор лихвата е уговорена като
фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова
стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в
Погасителния план. От това е ясно, че лихвата е ясно и изрично посочена в
договора и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е
конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.
Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия
срок на договора, като при това обстоятелство „Кредирект“ ЕООД не си е
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните е
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.
По този начин се цели поставяне на кредитополучателя в по -благоприятно
положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове. В Част II от европейският формуляр са посочени размерът на
заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на
общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този
начин кредитополучателят е бил напълно информиран за условията, преди да
сключи съответния договор. Погасителният план, който е неразделна част от
Договора включва пълна и точна информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква
част от вноската представлява главница и каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави били неправилни и необосновани. Доводът, че
конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния
размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни
принципи, без подобен лимит да е законодателно уреден, и при ясно и
недвусмислено определен лихвен процент за целия срок на договора, не може
да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на
противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като
меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не
представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът,
че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в
който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо
място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
договора е 68.95%. От това следва, че максималният възможен размер на
договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни
8
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с
индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил
наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без
каквито и да било последици при сключването му, както и след това.
Намира оспорената неустойка е действителна. Същата била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни
поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си
поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК,
информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр,
без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се
гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на
срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД и
универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка
с добрите нрави, поради изброените причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното и отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.
9
д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011г. на ВКС по гр.д.
№ 969/2009г., IV г.о., ГК смята, че в разглеждания такъв противоречие с
добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при изследването на този
въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид
също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите
по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка.
Намира, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба
намира за неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не
били във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност
и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл.
143 от ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с
потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя
яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора са изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката са
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от
допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен
размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се
дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил
10
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Ето защо,
всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит били неоснователни, предвид фактът, че клаузите на
договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 от ЗЗП.
Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено посочени в
договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на
кредита. Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от
ЗЗП.
Твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител. На самостоятелно
основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните
му клаузи се оборват от факта, че в периода месец юни 2023г. да месец
февруари 2024г. ищецът е сключил общо четири договора с ответното
дружество, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на четири договора за
идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца, както
по отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за това
какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора
и, че клаузите накърняват добрите нрави, така и по отношение на твърдението
за неравноправност
Моли съда да отхвърли предявените от М. Х. М., ЕГН **********,
претенции като неоснователни. Претендира за извършените в хода
настоящото производство разноски от ответното дружество, за което
допълнително ще представи списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
С Договор за потребителски кредит № 1023434 от 23.02.2024г.
(представен като доказателство по делото, ведно с погасителен план) сключен
между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 3000.00 лева, при
следните условия - размер на погасителната вноска: 3 х 1084.47 лева; вид на
вноската: месечна; годишен процент на разходите – 62.98%; брой вноски: 3;
фиксиран годишен лихвен процент - 50.00%, дата на първо плащане -
25.03.2024г.; дата на последно плащане - 24.05.2024г.; обща сума за плащане –
3253.41 лева.
Съобразно създадената облигационна връзка, страните са се уговорели,
съгласно чл. 6 от договора, че същият ще бъде обезпечен, КАТО задължава
заемателя, в срок от два дни от усвояване на заемната сума да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия, а в т. 6 (2), страните се договорили, че в
случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
11
начислена неустойка в размер на 1164.39 лв., платима разсрочено, съгласно
включения към договора погасителния план.
Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на вещото
лице Р. М. по назначената съдебно-икономическа експертиза, която съдът
кредитира, като компетентно и безпристрастно изготвено, на база
параметрите по процесния договор, ГПР по Договор за потребителски кредит
№ 1023434 от 23.02.2024г., с включване на неустойката е в размер на
1029.98%. Размерът на ГЛП по Договор за потребителски кредит № 1023434
от 23.02.2024г. е 50.00%. Размерът на ГЛП по договора с дължимо
възнаграждение за обезпечение възлиза на 269.88%.
Съгласно заключението на вещото лице, по Договор за потребителски
кредит № 1023434 от 23.02.2024г. са платени суми в общ размер на 3000.00
лева, по пера, както следва:
- главница в размер на 684.79 лева;
- лихва в размер на 253.41 лева;
- неустойка в размер на 1164.39 лева;
- такса в размер на 897.41 лева.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното по установителния иск:
Съобразно изложеното от фактическа страна, по делото е установено, че
между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 3000.00 лева. Кредитодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК следва да бъдат
разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т.
4 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на 6(1), вр. чл.
6(1) от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в 2-дневен срок от сключване
на договора за кредит да осигури действието на едно от посочените
обезпечения: банкова гаранция или едно или две физически лица -
поръчители, които следва да отговарят на поставените многобройни
изисквания. При неизпълнение на това задължение, потребителят - ищец
дължи отразената в чл. 6.2 от договора неустойка в размер на 1164.39 лв.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6(1) и чл. 6(2) от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за
кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
12
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (3000 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечение
под формата на банкова гаранция (за което съответната банкова институция
ще изисква заплащане) или едно или две физически лица-поръчители, които
да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях
(така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).
Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да
изпълни това задължение в 2-дневен срок от подписване на договора за
кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по
договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Обстоятелство, че „неустойката“ не е включена в ГПР по
договора е факт, за който не съществува спор между страните по делото.
Изложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият
кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва
вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при формирането на
всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В
тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
изложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62.98%,
но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 6(2) от договора „неустойка“, то тя е с характер
на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на
ГПР. При включване размера на неустойката в ГПР, същият възлиза в размер
на 1029.98% - установен от заключението на вещото лице, неоспорено от
страните.
13
Ето защо, следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на
формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла
на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на
потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху
длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно
противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в §
40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C-
565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orlйans (Франция). В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 10 от Договора
като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 3253.41 лева. В тази
величина обаче, не е включена дължимата по чл. 6(2) от Договора „неустойка“
в размер от 61164.39 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на
годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която потребителят
реално ще заплати по договора и тази отразена в чл. 3, т. 10 от него. В
договора е посочена обща сума за плащане в размер на 3253.41 лева (чл. 3, т.
10), а де факто, ведно с неустойката в размер на 417.80 лв., заемателя дължи.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. От посоченото следва, че за
да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР.
С оглед констатираното, на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, клаузата на
чл. 18 от Договор за потребителски кредит № 1023434 от 23.02.2024г. следва
да бъде прогласена за нищожна.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
следва да заплати сторените от ищеца разноски по водене на съдебното
производство, които са доказани по основание и размер, а именно сумата от
117.60 лв. за платена държавна такса и 350.00 лв. за възнаграждение за вещо
лице или общо 467.60 лева.
14
Ответникът следва да заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в
полза на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско
възнаграждение, тъй като от представените документи - договор за правна
помощ и пълномощно от 02.01.2025 г. се установява, че пълномощникът е
предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 3
от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното
основание за предоставяне на безплатна правна помощ (в този
смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к.ч. гр.д. №
2447/2023г., Определение № 163/13.06.2016г. по ч.гр.д. № 2266/2016г., ГК, І г.
о. на ВКС, Определение № 319 от 09.07.2019г. по ч.гр.д. № 2186/2019г., ГК, ІV
г. о. на ВКС). При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение
съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС
тълкуване (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени
дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), поради което не следва
да прилага НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се
дължи и конкретно правилото, че се дължи възнаграждение за всеки отделен
иск. Това е така, защото правилото не съответства на предоставената правна
услуга и правна и фактическа сложност на делото. Производството по делото
е приключило при проведени три съдебни заседания, при които страните и
техните представители не са се явили лично в открито съдебно заседание,
делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, и
не са събрани незначителни по обем писмени доказателства. Процесуалният
представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени
документи, и е подал писмено становище за съдебното заседание. Не се
установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото
процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 300.00 лв., като до
тази стойност е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 18 от Договор за
потребителски кредит № 1023434 от 23.02.2024г., сключен между М. Х. М. от
гр. К., ул. *** с ЕГН **********, като потребител и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н *** с
управител Н. П. П. като кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК , „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н *** с
управител Н. П. П. да заплати на АДВОКАТ Л. К. Б., с адрес на управление на
дейността: гр. С. ****, ул. ***, вписан в регистъра на АК – С., в качеството й
на пълномощник на Д.Ц.Б. от гр. К., бул. *** с ЕГН **********, сума в
размер от 300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
15
предоставено на страната процесуално представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закон за адвокатурата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н *** с
управител Н. П. П. да заплати на М. Х. М. от гр. К., ул. *** с ЕГН **********,
сума в размер от 467.60 лева, представляваща сторени разноски в рамките на
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
Сн.Д.
16