Решение по дело №187/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна, против Решение №1799/13.12.2023 г., постановено по АНД №20233110204246/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отменено Наказателно постановление № 23-0001815/07.07.2023 г., издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“, [населено място], с което на „Прима 91“ ЕООД, е наложена имуществена санкция в размер на 3000 лева на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП), за извършено нарушение на чл.7а, ал.2, пр.3 от ЗАвтП.

Жалбоподателят оспорва въззивното решение като незаконосъобразно, издадено при съществени нарушения на процесуалните правила. Оспорват се мотивите на Районен съд – Варна във връзка със субекта на извършеното нарушение. Излагат се подробни съображения, че не е налице противоречие между Директива № 2006/126/ЕО и националното законодателство и не може да се приеме, че след като водачът притежава редовно издадено СУМПС за съответната категория, то той е преминал и съответното психологическо изследване, което удостоверява психологическата му годност за целия срок на валидност на свидетелството. В касационната жалба се сочи, че българският законодател е въвел допълнително изискване по доказване на психологическата годност от водачите на автомобили за обществен превоз на пътници и товари чрез удостоверителен документ и това нормативно условие не противоречи на конкретно условие на Директивата. Излагат се твърдения, че към датата на подаване на жалбата все още няма произнасяне на Съда на ЕС по дело С-227/2022 година. Моли решението на ВРС да се отмени и да се постанови ново, с което да се потвърди издаденото НП. Отправя се искане за присъждане на сторените по делото разноски. В условия на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от насрещната страна.

Ответникът – „Прима 91“ ЕООД, редовно призован, не се явява представител. С писмен отговор, депозиран чрез процесуален представител, позовавайки се на решение по дело С-227/2022 г. на Съда на ЕС, моли решението да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, счита касационната жалба за неоснователна и моли оспореното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – Варна намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, поради което производството по нея е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Районен съд – Варна е приел за установено следното:

Извършена е комплексна проверка на документацията относно транспортната дейност на превозвача „Прима 91“ ЕООД, притежаващо лиценз № 4207 за обществен превоз на товари на територията на Р. България, валиден до 09.01.2028 година. В хода на проверката, въз основа на CMR от 31.10.2022 г. и разпечатки от 01.11.2022 г. на информация от карта на водача Д. М. М., [ЕГН], е установено, че на 01.11.2022 г. в обл. Варна, общ. Ветрино, [населено място], [улица], дружеството, в качеството на превозвач, е допуснало извършването на обществен превоз на товари с товарен автомобил „ДАФ“, кат. N3, с рег. №[рег. номер] от посочения водач, без същият да притежава валидно удостоверение за психологическа годност. Този извод е формиран въз основа на извършена справка в регистъра на психологическите изследвания на водачите към ИА „АА“, като е установено, че нарушението не е изолиран случай. Последвало е издаване на АУАН и НП.

Районен съд – Варна е приел, че удостоверението за психическа годност на водача е валидно до 08.10.2022 г., т.е. към момента на влизане в сила на изменението на чл. 8 от Наредба № 36/15.06.2006 г. /21.10.2022 г./ същият не е притежавал валидно удостоверение, поради което не попада в обхвата на обратното действие на пар. 6 към Наредбата за изменение. Счел е, че след като не е отпаднало изискването за водачите да отговарят на изискванията за психологическа годност и неспазването на това задължение се санкционира, то липсва по-благоприятен закон и не е приложима разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. Независимо от изложеното обаче въззивният съд е приел, че процесното НП следва да се отмени, тъй като посочените в него материалноправни норми не съответстват на правото на Европейския съюз и не следва да се прилагат. Приел е, че е налице противоречие между Наредба № 36/2006 г. и Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Според състава на ВРС установеното противоречие е основание за съда да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение за психическа годност, съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 от ЗАвтП във връзка чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата.

Решението е правилно и законосъобразно.

Настоящият касационен състав изцяло споделя изложеното от ВРС по отношение на това, че посочените в процесното наказателно постановление материалноправни норми не съответстват на правото на Европейския съюз. Наредба № 36/15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата би следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче Наредбата противоречи на Директивата, като ВРС е изложил подробни съображения, които са достатъчно изчерпателни и задълбочени и се споделят от настоящия съдебен състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изречение второ от АПК.

В допълнение на изложеното от ВРС, настоящият състав на АС-Варна съобрази и Решение по дело С-227/2022 г. на СЕС на основание чл. 633 от ГПК и чл. 267 от ДФЕС. Решението на СЕС е задължително за националния съд, когато прилага правото на ЕС, независимо дали решението е постановено по преюдициално запитване на български съд или на друга държава членка. На основание чл. 2 от Договора за присъединяване на България към ЕС, Учредителните договори и актовете на институциите на Съюза, приети преди присъединяването, са задължителни за България и се прилагат при условията, предвидени в тези договори и Акта за присъединяване /вж. чл. 2/. Когато националният съд прилага националния закон, независимо дали е приет преди или след Директивата, трябва да тълкува същия в светлината на текста и целите на Директивата, като съобрази тълкуването, установено с решенията на СЕС.

Съгласно т. 28 от решението на СЕС „по силата на член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2006/126 СУМПС се издава само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение, както и теоретичен изпит и отговарят на минималните стандарти за физическа и умствена годност, в съответствие с разпоредбите на приложения II и III към тази директива. Освен това съгласно член 7, параграф 3, буква а) от същата директива за подновяването на СУМПС се изисква спазване на тези минимални стандарти за физическа и умствена годност на притежателите на свидетелства за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E.“ От тези разпоредби на Директива 2006/126 следва, че умствената годност на притежателите на свидетелства за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, включително на лицата, които работят като професионални водачи, вече е била оценена и удостоверена към момента на издаването и подновяването на тези свидетелства, по-специално с оглед на пътната безопасност.

Според решението на СЕС т. 37 „налагането на притежателите на валидно свидетелство за управление на допълнително задължение да притежават такова отделно удостоверение за психологическа годност би представлявало всъщност недопустимо допълнително ограничение, доколкото свидетелството за управление, издадено от държава членка в съответствие с член 1, параграф 1 от Директива 2006/126, трябва да се счита за доказателство, че притежателят на това свидетелство е отговарял на предвидените в тази директива условия за издаване в деня, в който посоченото свидетелство му е било издадено (вж. в този смисъл решения от 26 април 2012 г., Hofmann, C-419/10, EU:C:2012:240, т. 46, и от 29 април 2021 г., Stadt Karlsruhe (Признаване на подновено свидетелство за управление), C-47/20, EU:C:2021:332, т. 28 и цитираната съдебна практика), и следователно притежава необходимата доказателствена стойност за удостоверяване на умствената годност за управление на моторно превозно средство от съответната категория“. В т. 38 СЕС извежда извод, че „макар да установява само минимална хармонизация на националните разпоредби относно условията, при които може да се издаде свидетелство за управление, Директива 2006/126 извършва все пак изчерпателна хармонизация на документите, доказващи съществуването на право на управление, които трябва да бъдат признати от държавите членки съгласно член 2, параграф 1 от нея (вж. в този смисъл решения от 26 октомври 2017 г., I, C-195/16, EU:C:2017:815, т. 57, и от 29 април 2021 г., Stadt Pforzheim (Информация в свидетелството за управление), C-56/20, EU:C:2021:333, т. 42). Това обстоятелство, както отбелязва генералният адвокат в точка 63 от заключението си, изключва съвместното съществуване на свидетелството за управление, издадено в съответствие с Директива 2006/126, с всеки друг национален документ, който изпълнява по същество същата функция“. А в т. 39 се посочва, че „освен това държавите членки не могат да изискват доказателство за умствена годност за управление на интервали от време, по-кратки от срока на валидност на свидетелството за управление“. В заключение СЕС приема, че „член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност“.

Предвид изложеното съдът намира, че предвидената, към датата на извършване на вмененото нарушение, в Наредба № 36/15.05.2006 г. тригодишна валидност на удостоверенията за психологическа годност не следва да се прилага, тъй като противоречи на регламентацията, дадена в Директива 126/2006/ЕО.

В конкретният случай не е спорно, че водачът на товарния автомобил е притежавал валидно СУМПС за съответната категория и следва да се счита за психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория, поради което съдът намира, че дружеството не е осъществило състава на вмененото му нарушение.

С оглед гореизложеното, касационната жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, а решението на ВРС да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

При този изход на правния спор основателно се явява искането на ответната по касация страна за присъждане на разноски. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 18.01.2024 г., с който страните са уговорили адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 450 /четиристотин и петдесет/ лева с ДДС. На основание чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за адвокат е 600 лева, т.е. договореният в случая адвокатски хонорар е под законоустановения минимум, поради което направеното от ответника възражение за прекомерност, на основание 63д, ал. 2 от ЗАНН, е неоснователно. Ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя сума в размер на 450,00 лева, представляваща адвокатски хонорар.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1799/13.12.2023 г. постановено по АНД № 20233110204246/2023 г. по описа на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ да заплати на „Прима 91“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сторените по делото разноски в размер на 450 /четиристотин и петдесет/ лева.

Решението е окончателно.