№ 17970
гр. София, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело
№ 20221110133863 по описа за 2022 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от И. Н. М., чрез адв.
Д. М. с предявени искове срещу "***" АД с ЕИК ***, за установяване, че
клаузата за неустойка по чл. 29, ал. 1 от Договор за кредит №
771263/23.12.2021 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от Закона за
задълженията и договорите, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1, и чл. 146, ал.
1 от Закона за защита на потребителите, по която е начислена сума в размер
на 108 лв., както и на клаузата по чл. 1.10 за начисляване на наказателна
лихва в размер на на 514.32 лева.
В исковата молба се твърди, че ищцата и ответника са сключили
Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., по силата на който Кредитодателят
се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 400
лева, а Кредитополучателя (ищцата) се задължава да върне сумата от от 400
лв. В чл. 29, ал. 1 от договора е предвидено, че ако ищцата не предостави
допълнително обезпечение на Кредитора дължи неустойка в размер на 0,9 %
(нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, съгласно
ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка
погасителна вноска. Излагат се съображения, че начислената неустойка по чл.
1
29, ал. 1 от Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. е недължима, защото
същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 19 и чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Сочи се, че е налице противоречие с добрите
нрави - с принципа на добросъвестност и справедливост, защото неустойката
представлява добавка към възнаградителната лихва. Излага се, че клаузата
цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и води до
неоснователно обогатяване на Кредитодателя за сметка на
Кредитополучателя, тъй като чрез неустойката се увеличава стойността на
договора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът “"***" АД, чрез адв. Х. Н. е
депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове
като неоснователни. В отговора си ответникът потвърждава сключването на
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с №
771263/23.12.2021 г., между “"***" АД като кредитор и ищеца И. Н. М..
Подробно е описана технологията на сключването на договора от разстояние.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение,
ответникът твърди, че такава неустойка не е начислявана и събирана от
дружеството, но намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство. Неустойката, сочи ответникът,
представлява самостоятелен договор, съгласно смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД,
като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието
изпълнение обезпечава. Тоест неустойката представлява самостоятелно
съглашение, което в случая е обективирано в един и същи документ с
договора за потребителски кредит и по отношение на нейната действителност
не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия
на ЗЗД. Според него, за да възникне задължение за неустойка е необходимо
наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между
страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го
изпълни; да е налице неизпълнение на договорно задължение, чието
изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Според ответника,
процесната неустойка е за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това дали заемателят по
Договора ще изпълни в някакъв момент своето задължение. Ответникът
2
счита, че договореният размер на неустойката, като определен процент,
съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0,9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД
цели и не придвижда неоснователно разместване на блага. Ответникът
развива доводи, че дори и да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това
не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да
се намали нейният размер, съгласно TP от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1 по
описа за 2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това ответникът твърди, че
задължението за неустойка, предвидено в Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 645319 от 19.092020 г. отговаря на присъщите
функции и не следва да бъде прогласявана за нищожна.
Към отговора на исковата молба са приложени документи в заверено
копие, приемане на които като доказателства се иска.
Предявени са и насрещни осъдителни искове от “"***" АД срещу И.
Н. М. за заплащане на суми в размер на 400 лв., представляващи главница по
договора за кредит, ведно със законната лихва от депозирането на насрещната
искова молба на 29.11.2022 г. до окончателното изплащане, както и за
заплащане на сума в размер на 34 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата за периода 23.01.2022 г. –
24.11.2022 г. Ищецът твърди, че въпреки, че надлежно е изпълнил
задължението си да плати на ответника уговорената по Договор за кредит №
771263/23.12.2021 г.сума в размер на 400 лв., ответникът не му я е върнал и
към момента. Претендира заплащането й ведно със законната лихва.
В предвидения едномесечен срок за отговор на насрещните искове
ответникът по тях И. Н. М. е подал отговор на исковата молба, в която взема
становище за неоснователност на исковете, поради противоречието на
клаузите, предмет на исковете му със ЗЗП.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговора
фактически твърдения и съобрази формулираните искания, намира, че
предявените искове имат правната си квалификация в разпоредбата на чл.
146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и насрещни осъдителни
искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
3
и в тяхната съвкупност, намира следното.
Видно от представените по делото писмени доказателства между
страните е сключен Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., по силата на
който ответникът като кредитор се задължил да предостави на ищеца като
кредитополучател сумата от 400 лв., представляваща максимален размер на
кредитната линия, която последният се задължил да върне в тридесет дневен
срок, при лихвен процент 10% при просрочени плащания. Постигната е
уговорка в чл. 29, ал. 1 от договора, че потребителя не изпълни задължението
си по чл. 19, а именно в срок от три дни да осигури обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция, дължи на кредитора неустойка в размер
на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Договорът е сключен при Общи
условия /л. 28 – 37 от делото/.
Според представения погасителен план към Договор за кредит №
771263/23.12.2021 г. общо дължимата сума по кредита е в размер на 400 лв., а
при още един лихвен период – 120 лв. Срокът за връщане на всеки транш е 30
дни, а размерът на ГПР е 42.58 лв. Срокът на кредитната линия е 22.01.2022 г.
От представеното нареждане за превод по сметка в Банка ДСК на л. 52
от делото е видно, че кредиторът “"***" АД е превел по банкова сметка на
кредитополучателя сума в размер на 400 лв. на 23.12.2021 г.
По делото е прието и заключение на вещо лице по съдебно – счетоводна
експертиза /ССЕ/, неоспорено от страните, според което според
представените счетоводни документи и направените изчисления общият
размер на дължимата сума за главница по Договор за кредит №
771263/23.12.2021 г. към момента на постъпване на насрещната искова молба
е 400 лв. Няма представени документи от страна на ищеца И. Н. М. за
плащане на суми по договора за кредит. Според вещото лице размерът на
лихвата за забава за периода 23.01.2022 г. – 24.11.2022 г. е 34 лв.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при
4
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретният казус съдът
намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че
ответникът е кредитор по Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., а ищеца
е заемополучател.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени
доказателства, така и от неоспорената ССЕ, че сумата за кредита в размер на
400 лв., е получена от ищеца и не е върната от същия.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за
нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, защото съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи
служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна,
а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието
на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни
ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП,
както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела
5
C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит
на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а
ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така
определените максимални размери. В конкретният случай е видно, че
клаузата от договора, уреждаща лихвен процент за начисляване на
наказателната лихва е нищожна, тъй като превишава десет пъти размера на
законната лихва, видно от съдебно – счетоводната експертиза, при допустимо
от закона пет пъти превишение на този размер.
На следващо място е предвидена неустойка, предназначена да
санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заема,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за
предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, създават значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място
посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за
ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
6
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията
по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка,
разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера
на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
С оглед гореизложеното съдът намира главните искове на ищеца за
основателни, поради което същите следва да бъдат уважени.
На следващо място съдът намира за основателни и насрещните
осъдителни искове, по следните съображения.
Както беше посочено по – горе според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл.
86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретният
казус съдът намери за безспорно установено, че ответникът е кредитор по
Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., а ищеца е заемополучател. Беше
установено и че ищецът по насрещните искове е предоставил на ответника
уговорената сума в размер на 400 лв. по банкова сметка на кредитополучателя
на 23.12.2021 г. В същото време по делото не беше установено, а и не са
налице твърдения, кредотополучателят да е върнал исковата сума за главница
както на падежа 23.01.2022 г., така и към момента. Затова искът се явява
основателен.
На следващо място съдът намира, че като акцесорен на главния иск,
основателен се явява и искът по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от падежа 23.01.2022 г. –
24.11.2022 г. Според заключението на вещото лице по ССЕ, което съдът
7
кредитира като неоспорено, размерът на законната лихва е 34 лв.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника по
насрещните искове за нищожност на целия договор, по следните
съображения. Съдът намира за недоказани твърденията за липса на указания
какво се включва в разходите, тъй като в приложения погасителен план
такова разграничение е налице. Неоснователно е и възражението, че липсват
размер, брой и периодичност на вноските, тъй като според горецитираните
клаузи на договора сумата от кредитния лимит на линията от 400 лв. е
платима в едномесечен срок. В останалата част, както беше посочено по –
горе действително се установи нищожността на клаузите за неустойка при
непредставяне на обезпечение и за наказателната лихва, но според
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части на
договора не влече нищожност на целия договор, когато те са заместени от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В тази насока
следва да се има предвид, че както беше посочено по – горе според
императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, т.е. налице е още първата хипотеза на правната норма.
Действително по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В случая обаче, не се установи такива уговорки
да са налице. Допълнително съображение в тази насока е и разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК, според която, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, т.е. дори и целия
договор да беше нищожен кредитополучателят щеше да дължи връщане на
получената заемна сума. В този смисъл е и решение № 50174/26.10.2022 г. по
8
гр.д. № 3855/2021 г. по описа на ВКС IV ГО, в което съдът е приел, че дори
„ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК.“
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът
има право на разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса, а
предоставилия безплатна правна помощ на ищеца по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3
от ЗА адв. Д. М. има право на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
с включен ДДС, с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС.
Ищецът по насрещните искове има право на разноски в размер на 750 лв.,
представляващи държавна такса в размер на 50 лв., депозит за вещо лице в
размер на 300 лв. и платено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Претенцията на ответника за присъждане на възнаграждение по всеки иск
съдът намира за неоснователна, с оглед направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и разпоредбата на чл. 78, ал. 3
вр. ал. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността, по иска с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП,
9
предявен от И. Н. М., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П. № *, ет.
*, ап.*, чрез адв. Д. В. М., против “"***" АД, ЕИК ***, със съд. адрес ггр. Ш.,
пл. О. № *, чрез адв. Н., на клаузата за неустойка по чл. 29, ал. 1 от Договор
за кредит № 771263/23.12.2021 г., по която е начислена сума в размер на 108
лв., както и на клаузата по чл. 1.10 за начисляване на наказателна лихва в
размер на на 514.32 лева, като противоречащи на добрите нрави и поради
това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1, и чл. 146,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П. № *,
ет. *, ап.*, чрез адв. Д. В. М., да заплати на “"***" АД, ЕИК ***, със съд.
адрес ггр. Ш., пл. О. № *, чрез адв. Н., суми в размер на 400 лв.,
представляващи главница по Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., ведно
със законната лихва от депозирането на насрещната искова молба на
29.11.2022 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сума в размер
на 34 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода 23.01.2022 г. – 24.11.2022 г.
ОСЪЖДА “"***" АД, ЕИК ***, със съд. адрес ггр. Ш., пл. О. № *, чрез
адв. Н., да заплати на И. Н. М., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П.
№ *, ет. *, ап.*, чрез адв. Д. В. М., сума за разноски в размер на 50 лв.,
представляващи държавна такса.
ОСЪЖДА “"***" АД, ЕИК ***, със съд. адрес ггр. Ш., пл. О. № *, чрез
адв. Н., да заплати на адв. Д. В. М. със съд. адрес гр. П., бул. П. № *, ет. *,
ап.*, сума в размер на 480 лв. с включен ДДС, представляващи
възнаграждение за безплатна правна помощ на ищеца И. Н. М. по реда на чл.
38, ал. 1, т. 3 от ЗА.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П. № *,
ет. *, ап.*, чрез адв. Д. В. М., да заплати на “"***" АД, ЕИК ***, със съд.
адрес ггр. Ш., пл. О. № *, чрез адв. Н., сума в размер на 750 лв.,
представляващи разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10