Р Е Ш Е Н И Е
№ 260002, 04.01.2021г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд
Пловдив, VIII граждански състав, на двадесет и осми октомври през две
хиляди и двадесета година в публично заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николинка Цветкова
ЧЛЕНОВЕ: Екатерина Мандалиева
Недялка Свиркова
секретар: Елена
Димова, като разгледа докладваното от съдия Цветкова въззивно гражданско дело Nо 1690 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1847 от
05.06.2020г., постановено по гр. д. № 16693 по описа за 2019г. на Пловдивски
районен съд, IX гр. с., се отхвърля предявения от З.С.С., ЕГН **********
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* иск за приемане за установено в
отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че сключеният
между тях договор за кредит от 10.07.2017г. е недействителен на основание чл.
22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Осъжда се З.С.С. да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от
60 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по гр. д.
№ 16693/2019г. по описа на Районен съд Пловдив, IX гр. с.Приема се за установено по отношение на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* по предявения от З.С.С., ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 124 от ГПК, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за
паричен заем № 2990717 от 10.07.2017г. е недействителна, поради установяването
й в противоречие с добрите нрави.Осъжда се „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 от ЗЗД на З.С.С. сумата от 75 лева съдебно-деловодни
разноски в производството по гр. д. № 16693/2019г. по описа на Районен съд
Пловдив, IX гр. с.Осъжда се „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал.1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Е.И.
*** сумата от 150 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр. д. № 16693/2019г. по описа на Районен съд Пловдив, IX гр. с.
Постъпила е въззивна жалба
вх. № 22229/05.08.2020г. от адв. Е.И. *** като пълномощник на З.С.С., ЕГН **********
против постановеното решение в частта, с която е отхвърлен иска за приемане за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за
кредит от 10.07.2017г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с
чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Твърди се, че в тази част решението е
неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон и трайно установената съдебна практика.Оспорва се извода на
районния съд, че невключването на предвидената в чл. 4 от договора неустойка в
процентното изражение на ГПР, както е установен в договора, не води до
недействителност на същия на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК.Моли се за отмяна на решението в отхвърлителната му част, вместо
което да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен.Претендират се
направените по делото разноски.
С отговора на въззивната
жалба се изразява становище за неоснователност на същата по подробно изложени
съображения.Моли се да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд
да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното
съдебно решение в обжалваната част, откъм съдържание е редовна, поради което се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Предявеният пред
първоинстанционния съд главен иск, предмет на разглеждане и в настоящето
производство, е за приемане за установено в отношенията между страните, че
сключеният между тях договор за кредит от 10.07.2017г. е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Твърденията
на ищеца са, че въз основа на процесния договор му бил предоставен кредит в
размер на 600 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40%, годишен
процент на разходите - 48, 39% и срок за погасяване на заема – 27 седмици, с
размер на месечната погасителна вноска - 24, 69 лева.Ищецът счита, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент /40%/, не отговаря на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената в договора
неустойка представлява добавък към договорната лихва.Поради по-високия лихвен
процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл. 2 от договора в действителния му размер в
нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК.Ищецът твърди, че
с договорения фиксиран лихвен процент, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба, визирана в чл. 4, ал. 2 от договора като
неустойка, кредиторът допълнително се обогатява и се нарушават добрите нрави,
както и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в
негов ущърб, което обуславя нищожност на договорното съглашение.
С оспорваното решение
районният съд е приел, че неправилното изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита чрез невключване в неговото процентно изражение на
задължение, което е установено в глобален размер, чрез посочване на неговата
стойност, не води до недействителност на договора за кредит на соченото от
ищеца основание.Макар неустойката по своята същност, с оглед тълкуване на
разпоредбите на договора, да представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по кредита, не
следва да се прилага санкцията, установена в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, тъй
като в случаите, в които ГПР надвишава установения в закона максимум по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК,
установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е
недействителност на съответната клауза от договора.Според решаващия съд при
нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 от ЗПК
санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера
на задължението по кредита и начина на неговото формиране.В процесния случай,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в
глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска
по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.С оглед на тези съображения
решаващия съд е направил извод, че при сключване на договора за кредит, не е
допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.Не е допуснато и
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора за кредит е
установен годишния лихвен процент, а именно 40 %, като макар отделно да не е
установен размера на договорната лихва, последният е изводим от клаузите на
договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и размера на
заемната сума, като разликата между посочените две суми формира и размера
на левовата равностойност на
възнаградителната лихва.В случая лихвения процент е фиксиран, поради което не е
необходимо да бъде установена формулата за неговото определяне.Размерът на
годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за
заплащане на главница и представляващ цената на възмездно ползване на
предоставения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността,
с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие
на парични средства срещу възнаграждение.Поради това с решението главният иск
за установяване недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК е отхвърлен като неоснователен.
При извършената служебна
проверка на решението в обжалваната част съобразно правомощията си по чл. 269,
изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо.Поради
това и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и служебна проверка
за допуснати нарушения на императивни материално-правни норми, като въззивната
инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Относно възприетата от
районния съд фактическа обстановка съгласно задължителните указания, дадени в
т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл
от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Между страните по делото не е
спорно сключването на процесния договор за паричен заем № 2990717 на
10.07.2017г., въз основа на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* е
предоставило на З.С.С., ЕГН ********** паричен заем в размер на 600 лева, при
срок на заема 27 седмици, при седмична погасителна вноска в размер на 24, 69
лева, фиксиран годишен лихвен процент - 40%, обща сума за връщане – 666, 63
лева и Годишен процент на разходите – 48, 39%.Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в
договора изисквания и 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата
по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора.В ал. 2 страните са уговорили, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в срока по предходната алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 384, 21 лева, която
заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочени в чл. 2,
т. 2, се добавя сума в размер на 14, 23 лева.
Съгласно разпоредбата на
чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са
и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията
за прилагането му, а съгласно т. 10 – годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора.Процесният договор за кредит формално отговоря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен лихвения
процент, годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в договора, не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по
кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл.
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.В случая от
заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза в първоинстанционното
производство, което и настоящата инстанция цени като компетентно и обосновано
изготвено, е установено, че процента, с който би се оскъпил кредита с
постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение /поръчителство/
в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, годишно е 128, 07% спрямо главницата по
кредита и месечно 21 34%.При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита, не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения.Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване
на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за
неизпълнението на други задължения.Да се приеме обратното означава, да се
допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на който да не се
включва в ГПР.В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за
неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на
посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Според настоящия състав
договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по см. на чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на
договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при
спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от
невръщането на кредита следа да се калкулира в уговорената по договора
лихва.Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване
на добрите нрави, е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на
неустойката съдът следи служебно.В случая уговорената в процесния договор
неустойка за непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна
или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна.В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора
проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни.Поради това не
може да бъде споделен и направения от първоинстанционния съд извод, че за
потребителя в процесния случай съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.По-изложените по-горе съображения
настоящия състав достигна до противоположен извод, че процесния договор не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, отнасящи се до
посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на
чл. 22 от ЗПК този договор се явява нищожен.
Предвид гореизложеното
решението на районния съд следва да бъде отменено в обжалваната част като
неправилно и вместо него да бъде постановено ново, с което предявения главен
иск за бъде уважен.
Предвид изхода на делото
пред настоящата инстанция, в полза на жалбаподателя следва да се присъдят
направените разноски за ДТ в размер на 25 лева и в полза на адв. Е.И. следва да
се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
в размер на 300 лева.
С оглед на изложеното
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1847 от
05.06.2020г., постановено по гр. д. № 16693 по описа за 2019г. на Пловдивски
районен съд, IX гр. с., с което е отхвърлен предявения от З.С.С., ЕГН ********** ***
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж. к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, иск
за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК, че сключеният между тях договор за кредит от 10.07.2017г. е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10
от ЗПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
По предявения иск от З.С.С., ЕГН **********
*** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46 признава за установено в отношенията между страните, че сключеният между
тях договор за кредит от 10.07.2017г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
В останалата част решението не е обжалвано
и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 да заплати на З.С.С., ЕГН ********** ***
сумата от 25 лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 да заплати на основание чл. 38, ал. 2
от ЗАдв. във вр. с. чл. 7, ал.1 т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адвокат Е.И. *****, с
адрес: гр. П., ул. „***, сумата от 300 лева – адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :