№ 1310
гр. Пазарджик, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20255220102227 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени установителни искове по чл.124,
ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1,
предл.1 ГПК.
Ищцата И. Д. Х., ЕГН **********, настоящ адрес: с*, твърди, че на
15.01.2024 г. е сключила с ответника договор за паричен заем №992402.
Твърди, че в изпълнение на договора ответникът й е предоставил
потребителски кредит в размер на 700 лв. с фиксирана лихва от 3.33% и
годишен процент на разходите в размер на 39.96 %. Твърди, че на основание
чл.8 от договора ответникът е начислил неустойка в размер на 618.36 лв., тъй
като не е изпълнил задължението по чл.6 от договора, съгласно което в 3-
дневен срок от неговото сключване е трябвало да обезпечи кредита по един от
следните начини: ипотека върху недвижим имот, особен залог на движимо
имущество, банкова гаранция или издаване на ценна книга в полза на
кредитора. Твърди, че начислената неустойка също е прибавена към
погасителни вноски по кредита.
Ищцата твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е
заплатил на ответника във връзка с кредита общо 775.21 лв. Поддържа, че не
дължи други плащания, свързани с този кредит, тъй като договорът за кредит
е нищожен или поне е нищожна клаузата на чл.8 за заплащане на неустойка.
Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради
неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора
да посочи в договора начина за формиране на годишния процент на разходите
1
по кредита и кои са неговите компоненти. Поддържа, че нарушението е довело
до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали
неустойката е сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не
са включени разходите за неустойка, която в действителност представлява
„скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена,
размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че
клаузата за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля
го предвид императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите
нрави и няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да
плати необосновано висока неустойка.
При тези твърдения ищцата иска от съда да обяви за нищожен
сключения между страните договор за потребителски кредит на основание
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
При условията на евентуалност иска от съда да обяви за нищожна
клаузата на чл.8 от договора, която я задължава да заплати на ответника
неустойка в размер на 613.36 лв.
Кумулативно с горните искове претендира на основание чл.55, ал.1,
предл.3 ЗЗД ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 75.21 лв., която
е заплатена без основание /в изпълнение на нищожния договор/. Претендира
се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Ответникът „Кр*“ ООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: гр.
Хас* не оспорва сключването на договора за кредит и предоставянето на
кредита. Признава, че ищцата е заплатила по договора общо 1345.21 лв., с
които са погасени: 611.62 лв. – главница, 121.64 лв. – договорна лихва, 604.16
лв. – неустойка и 7.79 лв. – лихва за забава.
Оспорва исковете при твърдение, че договорът за кредит е действителен
и съответства на изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа
информация за размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния
процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата
сума от потребителя със и без начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е
посочен правилно, тъй като неустойката не е и не трябва да е част от него,
както и че същата изпълнява обезпечителна функция, тъй като мотивира
длъжника за точното изпълнение на договора. Твърди, че размерът на
договорната лихва не накърнява добрите нрави, тъй като лихвата е част от
ГПР, а последният не превишава максимално допустимия размер по чл.19,
ал.4 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Възразява
срещу претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38,
ал.1, т.2 ЗА на пълномощника на ищеца, тъй като последният не е затруднен
материално.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до
следните правни и фактически изводи:
2
Относно установителния иск:
Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по едно
договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от
търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор за
потребителски кредит или на оспорената клауза за заплащане на неустойка ще
намали финансовата тежест за кредитополучателя.
За основателността на иска ищецът следва да докаже
недействителността на договора, като установи фактите, които го опорочават.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът обявява за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договори за кредит, както и изпълнението на договора към
момента на подаване на исковата молба, вкл. усвояването на кредита от
ищцата и неговото предсрочно погасяване.
От представения договор за паричен заем №992402 от 15.01.2024 г. е
видно, че същият е сключен между страните по делото и с него ответното
дружество се е задължило да предостави на ищцата потребителски кредит в
размер на 700 лв. с фиксирана месечна лихва от 3.33 %. Годишният процент на
разходите по кредита е в размер на 48.112%. Общата дължима сума от
потребителя за погасяване на главницата, лихвата е 821.64 лв., платима на 9
месечни погасителни вноски по 91.29 лв.
Съгласно чл.8 вр. чл.6 от договора потребителят е длъжен в 3-дневен
срок от неговото сключване да обезпечи кредита с гарант и ценна книга в
полза на кредитора. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 618.36 лв., платима
на части, които се добавят към месечните погасителни вноски, чийто размер
нараства на 160 лв.
Първият спорен въпрос е дали неустойката по чл.8 от договора за кредит
представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и следва ли да бъде включена в
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя?
Съдът счита, че неустойката няма присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, а преследва друга цел. В случая
същата санкционира неизпълнението на едно акцесорно непарично
задължение на потребителя да представи на кредитора обезпечение на
паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не произтича пряка
вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са свързани с
евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземането. Те обаче
могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за
кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще
получи допълнителен солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да
обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка
3
с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи
обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи
обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и
възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за
сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че процесната неустойката
представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и
води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би
трябвало да са включени в годишния процент на разходите.
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в
договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи
по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е
видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е
придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на
ГПР и следва да бъдат включени в него.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 121.64 лв. и на неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 618.36 лв. В този случай годишният процент на
разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от
електронната страница calculator.bg/ е в размер на 592.93%, който
многократно превишава посочения в договора ГПР от 48.112 %.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
4
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
кредит е сключен на 15.01.2024 г. Към 1 юли 2023 г. ОЛП е 3.79 %, респ. към
момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 13.79 %, а
максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 68.95 %.
Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е
различен от посочения в договора и значително превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът за недействителност на договора е
основателен.
Предвид формирания извод за недействителност на договора съдът не
дължи произнасяне по предявения от ищцата евентуален установителен иск за
недействителност на клаузата на чл.8 от договора относно дължима от
потребителя неустойка.
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че е
заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи
основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е
недействително, като установи фактите, които го опорочават.
Съдът формира извод, че договорът за кредит е недействителен.
Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на
кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 700 лв. Ответникът е признал
неизгодния за него факт, че във връзка с процесния кредит е получил от
ищцата общо 1345.21 лв., с които са погасени: 611.62 лв. – главница, 121.64 лв.
– договорна лихва, 604.16 лв. – неустойка и 7.79 лв. – лихва за забава.
Разликата над 700 лв. е получена от ответника без основание. Ето защо искът
по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи в предявения
размер от 75.21 лв.
Относно разноските:
При този изход на делото ответникът дължи на ищцата съдебни
разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, но същата е освободена от такси и от
разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което дължимите суми следва
да се присъдят в полза на съда - чл.78, ал.6 ГПК. Същите са в размер на 100
лв., дължима държавна такса за двата кумулативно съединени иска.
Ищецът е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА
от еднолично С. В. М. от АК - Пазарджик. На основание чл.38, ал.2 ЗА,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно
съединените искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не
по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от
същата наредба. В настоящия случай установителният иск за
5
недействителност на договора за кредит е с цена 821.64 лв., а дължимото
адвокатско възнаграждение е 400 лв.; цената на установителния иск за
недействителност на клаузата за заплащане на неустойка е 618.36 лв., а
дължимото адвокатско възнаграждение е 400 лв.; искът за неоснователно
обогатяване е с цена 75.21 лв., а дължимото адвокатско възнаграждение е 400
лв. Общият размер на възнаграждението, което следва да се присъди на
адвоката е 1200 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПО ИСКА на И. Д. Х., ЕГН **********, настоящ адрес: с* против „Кр*“
ООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: гр. Хас*, ОБЯВЯВА ЗА
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, сключения
между страните договор за паричен заем №992402 от 15.01.2024 г.
ОСЪЖДА ответника „Кр*“ ООД да заплати на ищцата И. Д. Х., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 75.21 лв., която е получена от
ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор за кредит/.
ОСЪЖДА ответника „Кр*“ ООД да заплати на адвокат С. В. М. от АК -
Пазарджик, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер
на 1200 лв.
ОСЪЖДА ответника „Кр*“ ООД да заплати в полза на РС – Пазарджик,
на основание чл.78, ал.6 ГПК, държавна такса в размер на 100 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
6