РЕШЕНИЕ
№ 311
гр. Карлово, 24.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асима К. ВА.ова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. ВА.ова-Петрова Гражданско дело №
20255320100803 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4,
във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Ищецът - А. И. Д. твърди, че на 06.10.2021г. е сключил с ответното
дружество онлайн договор за паричен заем № 5738298 по силата на който са
му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1200.00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите
49.38%. Съгласно договора (чл.5, ал.1), същият следва да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а
именно: едно физическо лице, които да отговарят кумулативно на следните
условия: да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и
минимален осигурителен доход в размер на 1000лв., през последните 5 години
да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството на заемател. Съгласно чл.5, ал.2 от договора, в случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.5,
1
ал.1, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 503.10 лева, която той
следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулира месечна вноска за неустойка.
Твърди, че е усвоил изцяло заемният ресурс, не е изплатил сумата по
процесният онлайн договор за паричен заем, вкл. и сумата за процесната
неустойка, но не дължи плащания за същата на следните правни основания:
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл.
19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити
въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица
изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство
на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/
или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите
създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето
на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна
на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна
печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в
т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
2
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и
направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката представлява предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото
на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в
размер на в размер на 503.10 лева е загубила присъщите за неустойката
обезщетителна функция, доколкото тя е близо 50% от заетата сума в размер на
1200.00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие
със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
3
На плоскостта на конкретния казус са предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
- за кредит от 1200.00 лева заемателят се е задължил да осигури
поръчителство на физическо лице, което да е навършило 21 годишна възраст,
да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер
на 1000лв.
- ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да
бъдат само физически, не и юридически лица.
- ограничението относно получавания трудов доход е необосновано, тъй
като физическо лице може да получава доходи от граждански
правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на
търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо
имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката е договорена в нарушение
на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,
за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то
при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Нормално, както
разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в
посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора.
4
Чрез уговореното в клаузата на чл.4, ал.2 от договора се въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при
определяне ГПР - неустойката представлява близо 50% от заетата сума.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласите единствено и
само нищожността на клаузата, обективирана в чл.5, ал.2 от сключения между
страните Договор за паричен заем № 5738298 от 06.10.2021г., предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 503.10 лв., като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Претендира разноски, на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА в размер на
400лв. в полза на адвокат С. Н. за адвокатско възнаграждение, определена по
реда за минималните размери на адвокатските възнаграждения за безплатна
защита за настоящото производство. Представя банкова сметка на адв.Н., на
която да бъдат изплатени дължимите суми по делото - *******************
Ответникът - „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София посочва, че съгласно
разпоредбата на чл. 5 от договора, ищецът се е съгласил и задължил в срок до
три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения,
подробно описани в него. За кредитора не съществува забрана да изисква
заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния случай дори е
дадено право на избор на заемателя-ищец кой вид обезпечение да предостави
в зависимост от възможностите му, поради което остават несподелени
твърденията, че за него са поставени невъзможни за изпълнение условия, при
все че същият е имал избор измежду няколко възможности. С изискването за
предоставяне на едно от двете посочени в договора обезпечения по никакъв
начин не се изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи
по закон. Позицията на ищеца, че неустойката била уговорена в нарушение на
добрите нрави, е лишена от мотивировка, тъй като липсва конкретика досежно
конкретен морален принцип, който да е бил накърнен. Добрите нрави са
5
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се
на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се
изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Доколкото
понятието „добри нрави“ е субективно и относително, то подлежи на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него - в
разгледаната хипотеза това е ищецът. Няма универсален критерий кога дадена
уговорка влиза в противоречие с добрите нрави, поради което това трябва да
бъде изследвано за всеки конкретен случай. В исковата молба, с която
настоящият състав е сезиран, няма каквато и да било обосновка, както и не са
ангажирани и доказателства в подкрепа на ищцовата теза, поради което
претенциите не само са лишени от смисъл, но и са недоказани. Но, дори и се
приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
В исковата молба несъстоятелно се твърди, че процесната неустойка е
загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв начин не
кореспондира с вредите от неизпълнението, поради което води до скрито
оскъпяване на кредита в негов ущърб. Законът не поставя изискване при
уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с
неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора
(чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение за
предоставяне на обезпечение поставя дружеството в риск от неизпълнение на
паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от
6
обезпечението. Не следва да се подценява значението на обезпечението за
заемодателя. Ищецът удобно пропуска, че е получил и усвоил заемната сума
без предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й. За разлика
от много други финансови услуги, които се предлагат на пазара, тази, която
ищецът е избрал, не изисква от нея предварителното осигуряване на
обезпечение, което му създава удобството бързо да получи и ползва парична
сума, като рискът е изцяло за сметка на заемодателя. Функцията на
неустойката е преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира
длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения.
Дружеството действително е поело значителен риск, че при евентуално
неизпълнение от страна на заемателя, то няма да може да събере дължимото
си вземане. С цел опазване на законния си интерес, „Вива Кредит“ АД трябва
да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по
отпуснатите от него кредити, като естествено това се постига чрез
включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите са
предварително запознати съобразно законовите изисквания.
Неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при
изпълнение на поетите от него договорни задължения. Всяка една от
договорните клаузи е еднакво задължителна за него, поради което тя може да
бъде скрепена със санкция, каквато страните намерят за добре. Дружеството
не би сключило договора и не би предоставило заем при липса на уговорките
за предоставяне на обезпечение и неустойка за изпълнение. Поемайки по-
голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването
му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то
той на свой ред има пълното право да не полага подписа си под тях. Счита за
превратна, че потребителят е бил поставен в по-неблагоприятно положение.
Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от
сключването на договора, той е можел да забави сключването му до момента,
в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищеца да сключи
договор за заем, съответно условията по него не са му наложени. Той
самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договора за
заем и да се издължи съгласно договорените условия.
Посочва, че всеки заемател по договор за потребителски кредит
7
разполага с гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откаже от
договора в 14-дневен срок, за която ищецът също е била информиран чрез
СЕФ и от текста на самия договор. В случай, че упражни правото си, той би
дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би дължала
начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. Тоест,
задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи
изцяло от действията на потребителя. След като е разбрал, че е в
невъзможност да изпълни задължението си по чл. 5, ал. 1 от договора и при
положение, че не е пожелал да понесе тежестта на неустойката по чл. 5, ал. 2
от договора, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този
начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищецът обаче не е
сторил това, от което следва, че той е решил да ползва кредита и да изплати
начислената му неустойка.
Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред
кредитора дали ще успее събере сумата по предоставения от него кредит, още
повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и
източник на приходи. Решението при какви условия то ще отпуска кредити в
рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети
лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не
ползват услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж е
изразено съгласие с тях, показва недобросъвестност и цели злоупотреба с
право.
Несподелена остава и позицията на ищеца, че договорената неустойка е
следвало да бъде включена в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19 от
ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не
следва да участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на
неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на
императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би
довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните
8
разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна
логика е становището, че неустойката следва да участва при формирането на
ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК, но
и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което
възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. Към датата на
сключване на договора задължението за неустойка не е било възникнало и не е
имало сигурност, че ще възникне.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2
от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена
форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които
последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят
условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че
ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита
под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула,
има съществено значение ( в този смисъл е определение от 16 ноември 2010 г.,
Р.', С-76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който
договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора
неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка.
При сключване на договора ответното дружество няма как да включи в
общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е известно
дали ще възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно
изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако бе
сторило това, категорично би било налице действие във вреда на ищеца,
изразяващо се в недобросъвестно допускане, че той няма да изпълни
задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите по
кредита, основана на това допускане. Следователно, невключването на
неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита,
представлява законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със
ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга. ГПР, от друга страна,
9
представлява коефициент с процентно изражение. Той е дефиниран в чл. 19,
ал. 1 от ЗПК като израз на общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Дори само от дефинициите на ГЛП и ГПР става ясно,
че те са различни по своята природа и не подлежат на сравнение.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна, моли
да приеме, че не се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца, по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА - за
предоставена безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице.
Счита, че такова не се дължи на посоченото основание. В подкрепа на
възражението моля да вземете предвид обстоятелството, че ищецът е заплатил
държавна такса за образуване и администриране и разглеждане на делото,
поради което имущественото му състояние не е в такава степен утежнено, че
да е пречка и основание за освобождаване от заплащане на дължимото
възнаграждение на ангажирания от него адвокат. Ищецът през сравнително
кратък период от време е предявил множество искови претенции срещу
ответното дружество и други кредитни институции за нищожност на договори
за кредит и/или клаузи по тях, по които се иска заплащане на възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ. Всичко това формира вероятен
извод за завеждане на исковите претенции в нарушение на предвидения в чл.3
от ГПК принцип за добросъвестно упражняване на права, от страната и
процесуалния представител на процесуални действия по раздробяване на
исковите претенции. И макар, че предприетите от процесуалния представител
на процесуални действие по раздробяване на искови претенции, да не е
забравено, предвид цената на исковете по всяко едно от предявените дела,
генерирането на разноски за адвокатско възнаграждение многократно
надвишаващи размера на исковата сума, несъмнено сочи на вероятна
злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, поради което не
следва да се присъждат.
Твърди, че при поемане на процесуалното представителство по реда на
чл.38 от ЗА възнаграждението не може да бъде източник на обогатяване и
бизнес стратегия за адвокатите, като в този смисъл цитира съдебна практика, а
10
в случай, че му се присъдят разноски, то прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено, като приложите
практиката на СЕС и практиката на ВКС.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото – Договор за паричен
заем Standart 14 № 5738298 – 06.10.2021г., ищецът - А. И. Д. е получил от
ответното дружество „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София кредит в размер на
1200.00 лева, за срок от 60 седмици, при 30 броя вноски, на точно
фиксираните в договора дати в размер на всяка от 75.49 лева. Фиксираният
годишен лихвен процент по заема е 40.32%. Лихвеният процент на ден,
приложим при отказ от договора до 14-тия ден е 0.11%. Общият размер на
всички плащания с включена такса за експресно разглеждане е 2264.70 лева,
като същият е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по
кредита при взети предвид посочените допускания в т.8. Годишен процент на
разходите на заема е 49.38%.
Видно от клаузите на договора, чл.1, ал.3 регламентира, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 754.80 лева.
Разпоредбата на чл. 5, ал.1 от договора регламентира следното:
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията
му по този договор, а именно: 1. Поръчител - физическо лице, което да
представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от
3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да
има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма
кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател ИЛИ 2. Банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
11
заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Банковата гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното
изречение в оригинал на адреса за кореспонденция на заемодателя.
Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, Заемателят дължи неустойка в
размер на 503.10 лева. Страните се уговарят, неустойката да се разсрочи и да
се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.
2, ал. 1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 92.26 лева, а
общото задължение по Договора става в размер на 2767.80 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 06.10.2021г. ищецът е сключила
с „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София Договор за паричен заем Standard 14 №
5738298, съгласно който му е бил предоставен заем в размер на 1200 лева,
който е трябвало да върне на 30 вноски, ведно с лихва от 40.32%. Няма спор и
относно това, че съгласно изискване на процесния договор, ищеца е трябвало
да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в предоставяне на
поръчителство от физическо лице или банкова гаранция, като в противен
случай дължал неустойка в размер на 503.10 лева. Безспорно установено е, че
посочената неустойка е трябвало да бъдат платени от ищеца разсрочено
заедно с месечните вноски по договора за заем.
Спорно по делото е нищожна ли са клаузата на чл.5, ал.2 от договора за
плащане на неустойка в размер на 503.10 лева за неизпълнение на задължение
да предостави обезпечение в полза на заемодателя, поради противоречието им
на закона и добрите нрави.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи,
недействителност на клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, на посочените в исковата молба основания.
Обратно, в тежест на ответника е да докаже валидност на въпросните две
клаузи.
На първо място съдът счита, че процесният договор за паричен заем е
потребителски по своя характер, поради което в случая са приложими
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, както и че за него се прилагат правилата на чл.
12
143-148 от ЗЗП. По делото не се представят доказателства, нито се твърди от
страна на ответника, че клаузата на процесния договор е индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че
уговорената между страните неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е неравноправна, респ. нищожни, поради
следното:
Предвидената в договора неустойка, следва да се квалифицира като
уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредитора би понесъл
поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойката, която е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл е Решение № 107/25.06.2010г. на ВКС по т.д. № 818/2009г., II т.о.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение
на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение за
неустойка, като съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, неравноправността се
преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид
видът на стоката и услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора
или на друг договор, от който зависи, а според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Определената изцяло от кредитора методика за изчисляване на
неустойката в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо
за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в разрез с принципа на
13
добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя на
кредита, като последния е задължен да заплати необосновано висока
неустойка.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до
три дни от подписване на договора, а именно да представи поръчител-
физическо лице или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидено да
се заплати неустойка във фиксиран размер от 503.10 лева.
Така предвидената клауза за неустойка, поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на гаранция противоречи на чл. 21, ал. 1
от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора, с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Уговорената в договора неустойка от 503.10 лева е в размер около 1/2 от
14
сумата на отпуснатия кредит от 1200 лева, като по този начин безспорно е
нарушен принципа на добросъвестност и справедливост. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26,
ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка при наличие на предпоставките на чл.5, ал. 2 от
договора.
Предвид изложеното, съдът счита, че клаузата, предвидена в чл.5, ал.2
от договора, сключен между ищеца и ответното дружество и предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 503.10 лева е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, а предявения иск се
явява основателен и доказан.
С оглед на това, предявените от ищеца иска за прогласяване
нищожността на чл.5, ал.2от Договор за паричен заем Standart 14 № 5738298 –
06.10.2021г. е основателен и доказан, като следва да бъде уважен.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представеното по делото
преводно нареждане се установява, че пълномощника на ищеца - адв. С. Н. е
платил по сметка на РС-Карлово държава такса в размер на 50 лева.
Същевременно, процесуалния представител претендира присъждане и на
адвокатско възнаграждение. Видно от представеното по делото адвокатско
пълномощно е, че А. И. Д. е упълномощил адв. С. Н. да го представлява в
настоящото производство, като от Договора за правна помощ и съдействие се
установява, че адвокатската правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т.
3 от ЗА, т.е. безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда
другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника
по делото да заплати в полза на адвокат С. Н. адвокатско възнаграждение,
определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2
15
от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 300 лева, както и сумата от 50 лева,
платена държавна такса по делото или общо 350.00 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл.5, ал.2 от Договор за паричен
заем Standart 14 № 5738298 – 06.10.2021г., сключен между А. И. Д. от *** с
ЕГН ********** и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от Д.С.Д.,
съгласно които А. И. Д. с ЕГН ********** дължи на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
ЕИК *********, сумата от 503.10 лева - неустойка, на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от Д.С.Д., да
заплати на АДВ. С. К. Н., БУЛСТАТ ********** с адрес на упражняване на
дейността: ***, пълномощник на ищеца - А.О.А от с. *** с ЕГН **********,
сумата в размер на 350.00 лева, представляващи деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Пловдив, в
двуседмичен срок от съобщението за неговото обявяване.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
16