Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-239 Година 2020, 16 септември гр.Бургас
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на трети август година две хиляди и двадесета,
в откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско дело № 898 описа за 2020 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е
образувано по въззивната жалба на „Теленор България“ ЕАД гр.София,
ЕИК *********, против решение № 48 от 06.01.2020 г. по гр.д.4802/2019 г. по
описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на въззивника
за приемане за установено по отношение на ответника Х.Р.Х., че същият дължи на
въззивното дружеството сумата от 45,19
лв, съставляваща неплатени ползвани съобщителни услуги; сумата от 97,06 лв, съставляваща незаплатени
начислени такси; както и сумата от 627,24
лв, съставляваща незаплатен предсрочно изискуем остатък от лизингови
вноски, дължими по Договор за мобилни услуги № ********* от 05.10.2015 г., Допълнително споразумение № ********* от
01.05.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и Договор за лизинг от
01.05.2016 г., Договор за мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г.,
Допълнително споразумение) ********* от
16.06.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и Договор за лизинг от
16.06.2016 г., обективирани
по фактура № **********/18.08.2016 г., фактура № **********/15.09.2016 г.,
фактура № **********/18.09.2016 г., фактура № **********/15.10.2016 г., фактура
№ **********/18.10.2016 г., фактура № **********/15.11.2016 г., фактура №
**********/18.11.2016 г., фактура №
**********/15.12.2016 г. и фактура № **********/18.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на подаване на заявлението - 11.03.2019 г. до
окончателното плащане на вземането.
Твърди се, че решението на БРС в обжалваната част е
неправилно поради нарушение на материалния закон, както и – необосновано.
Излагат се твърдения по фактите по отношение на всяка една от отхвърлените
претенции. Сочи се, че в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд не е
уважил своевременно направеното доказателствено искане на ищеца за назначаване
на съдебно-техническа експертиза за установяване наличието на факти,
доказването на които е възложено в доказателствена тежест на ищеца и е включено
в предмета на доказване (предоставянето на съобщителните услуги, от което да се
установи, че ищецът е изправна страна по правоотношенията). По този начин съдът
е ограничил и накърнил правото на защита на ищеца в нарушение и на принципа за
състезателност и служебното начало. На второ място се твърди, че първоинстанционният
съд немотивирано е основал решението си върху приетите от него за установени,
респ. за неустановени, обстоятелства по делото, които са от значение за него,
като в решението по същество е изразил решаващата си воля при наличието на съдържателни
противоречия и празноти в установената фактическа обстановка. По-конкретно се
твърди, че съдът е приел дали даден факт се е осъществил или не, при липса на
извършена всеобхватна и неедностранчива преценка на доводите на страните и на
събраните по делото доказателства. Сочи се, че доказателствата не са обсъдени в
тяхната съвкупност и взаимовръзка, при изискваното спазване на логическите,
опитните и научните правила. На следващо място се твърди, че са неправилни и
необосновани изводите на съда по отношение на наличието на обявена предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за лизинг. Сочи се, че ищецът надлежно
е установил, че виновното неизпълнение в срок на ликвидни и изискуеми договорни
парични задължения на лизингополучателя-ответник, начислени в последователно
издадените фактури, представлява основание за обявяване на предсрочната
изискуемост на оставащите месечни лизингови вноски по договора за лизинг, а
формираният от съда правен извод е в противоречие с установената фактическа
обстановка и с писмените доказателства по делото, при несъобразяване на
логическите и опитните правила. Сочи се, че ответникът не е доказал да е
изпълнил изискуемите и ликвидни задължения по договора, поради което, на
основание чл.12 от Общите условия на договорите за лизинг на оператора,
лизингодателят има право да обяви оставащите месечни вноски за предсрочно
изискуеми, дължими и платими, както и да прекрати договора. Ето защо,
въззивникът е реализирал правото си с фактура
№ **********/15/12/2016 г. да обяви за предсрочно изискуем остатъка от
лизинговите вноски за предоставеното мобилно устройство, като за мобилното
устройство НТС Desire 530 White предсрочно
изискуемите вноски са в общ размер на 277,21
лв; с фактура №
**********/18.12.2016 г. е обявил за предсрочно изискуем остатъка от
лизинговите вноски за предоставеното мобилно устройство, като за мобилното
устройство Samsung Galaxy АЗ 2016 Gold предсрочно
изискуемите вноски са в общ размер на 350,03
лв. с вкл. ДДС. Изрично се сочи, че страните са постигнали съгласие за
това, че неполучаването на фактурите не освобождава длъжника от заплащане на
обективираните в тях суми, респ. - с фактурата лизингодателят е реализирал
надлежно правото си да обяви предсрочната изискуемост на задълженията за вноски
по договора. На следващо място се твърди, че съдът не е провел разграничение
между правните последици от обявяването на предсрочната изискуемост (от една
страна) и на развалянето (респ. - на прекратяването) на договор от друга страна. Сочи се, че в първоинстанционното
производство ищецът не е твърдял наличието на разваляне (респ. - на
прекратяване) на договор за лизинг, нито е претендирал неустойка, уговорена при
разваляне (респ. - прекратяване) на договор за лизинг, а е претендирал вземания
от обявена предсрочна изискуемост на договори за лизинг. Твърдения за разваляне
(респ. - прекратяване) на договори са наведени единствено досежно договорите за
мобилни услуги (вкл. допълнителните споразумения към тях). Твърди се още, че погрешната квалификация (за наличието
на неустоечна клауза) е обосновала и последващите неправилни правни изводи на
състава - посочената клауза била неравноправна и нищожна. Неправилен е и крайният
извод, че с привеждането в изпълнение на горепосочената клауза се стига до
противоречие с добрите нрави или противоречие с принципа за неоснователното
обогатяване. Излагат се твърдения и, че първоинстанционният съд не е съобразил
произнасянето си за дължимостта и изиекуемостта на лизинговите вноски с
правилото на чл.235. ал. 3 ГПК. Твърди се също, че първоинстанционният съд
неправилно е определил размера на уважената част от исковите претенции -
формирал е действителната си воля да признае за установено в отношенията между
страните съществуването на вземането за действителния размер от 223.19 лв.
(съставляващи незаплатени начислени такси и за незаплатени дължими лизингови
вноски), а не за погрешно посочения 126,13 лв. (съставляващи единствено
незаплатени дължими лизингови вноски). Изложени са подробни съображения.
Претендира се
отмяна на решението на БРС в обжалваната част и постановяване не решение, с
което искът се отхвърля изцяло. Претендират се разноски, вкл.за заповедното
производство. Ангажирани са доказателства,
допуснати от въззивния съд на основание чл.266 ГПК и с оглед задължителните
указания от т.3 от ТР от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. по описа на ВКС,
ОСГТК..
В законовия срок против въззивната жалба е
постъпил отговор от въззиваемия Х.Р.Х., подаден от особения му процесуален представител – адв.Ченголов,
с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и недоказана. Не са
изложени съображения. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение. Не са
ангажирани доказателства.
Въззивната жалба е подадена от
легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
поради което е допустима.
С
оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния Бургаски районен съд е образувано по исковата молба на
въззивника „Теленор България” ЕАД, за приемане за установено по отношение на
въззиваемия - ответник Х.Р.Х. от ***, че дължи на ищеца сумата от 1023,06 лв,
представляваща неплатени суми за далекосъобщителни услуги и за лизингови вноски,
за които има издадени фактури с № **********/18.08.2016 г., № **********/15.09.2016
г., № **********/18.09.2016 г., № **********/15.10.2016 г., №
**********/18.10.2016 г., № **********/15.11.2016 г., № **********/18.11.2016
г., № **********/15.12.2016 г. и № **********/18.12.2016 г., ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда
на чл.410 от ГПК до окончателното плащане. В исковата молба се твърди, че между
страните са сключени договори за мобилни услуги за посочените номера и договор
за лизинг от 01.05.2016 г. и 16.06.2016 г., като ответникът не е изпълнил
задълженията си по тях, които са в общ размер на 1023,06 лв и за които има
издадени фактури с номера: **********/18.08.2016
г., по която се претендира общо 57,75 лв (37,99 лв с ДДС – месечна абонаментна
такса, такса за спиране на номер, и ползвани услуги; 20,59 лв – с ДДС –
лизингова вноска за мобилно устройство Samsung
Galaxy А3 2016 Gold); № **********/15.09.2016 г., по
която се претендира общо сумата от 58,73 лв (44,83 лв с ДДС – месечна
абонаментна такса, такса за спиране на номер, ползвани услуги; 14,59 лв – с ДДС
– лизингова вноска за мобилно устройство HTC Desire
530 White); № **********/18.09.2016
г., по която се претендира сумата от общо 54,63 лв (34,04 лв с ДДС – месечна
абонаментна такса, такса за спиране на номер, и ползвани услуги; 20,59 лв – с
ДДС – лизингова вноска за мобилно устройство Samsung
Galaxy А3 2016 Gold); № **********/15.10.2016 г., по
която се претендира общо сумата от 32,60 лв (18,01 лв с ДДС – месечна
абонаментна такса, такса за спиране на номер, ползвани услуги; 14,59 лв – с ДДС
– лизингова вноска за мобилно устройство HTC Desire
530 White); № **********/18.10.2016
г., по която се претендира общо 41,58 лв (20,99 лв с ДДС – месечна абонаментна
такса, такса за спиране на номер, и ползвани услуги; 20,59 лв – с ДДС –
лизингова вноска за мобилно устройство Samsung
Galaxy А3 2016 Gold); № **********/15.11.2016 г., по
която се претендира общо сумата от 9,95 лв (-4,64 лв – месечна абонаментна
такса, такса за спиране на номер, ползвани услуги; 14,59 лв – с ДДС – лизингова
вноска за мобилно устройство HTC Desire 530 White); № **********/18.11.2016 г., по
която се претендира общо 13,14 лв с ДДС (-7,45 лв – месечна абонаментна такса,
такса за спиране на номер, и ползвани услуги; 20,59 лв – с ДДС – лизингова
вноска за мобилно устройство Samsung Galaxy А3 2016 Gold); № **********/15.12.2016 г., за
сумата от общо 352,18 лв, която включва задължение за заплащане на неустойка за
предсрочното прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от
11.05.2016 г., Допълнително споразумение № ********* от 16.06.2016 г. към него
74,97 лв – за номер ********** – частично, и 277,21 лв с ДДС- предсрочно
изискуем остатък от 19 лизингови вноски за мобилно устройство HTC Desire
530 White; и фактура №
**********/18.12.2016 г. общо за сумата от 402,50 лв, включваща неустойка
заради предсрочно прекратен Договор за мобилни услуги № ********* от 05.10.2015
г., Допълнително споразумение № ********* от 01.05.2016 г. към него – 52,47 лв
и предсрочно изискуем остатък от 17 лизингови вноски за мобилно устройство Samsung
Galaxy А3 2016 Gold – 350,03 лв с ДДС. Твърди се, че сумите
по изброените фактури, които са в общ размер на 1023,06 лв, включват стойността
на получени от ответника мобилни услуги, лизингови вноски и неустойки поради
предсрочно прекратяване на договорите. Сочи се, че тези суми не са платени от
ответника. С
допълнително представени Молба-становище вх.№47846/28.10.2019 г. и
вх.№54615/29.11.2019 г., е посочено, че исковата претенция произхожда от
възникнали между страните облигационни правоотношения по силата на Договор за
мобилни услуги № ********* от 05.10.2015 г., Допълнително споразумение №
********* от 01.05.2016 г. към него, Договор за мобилни услуги № ********* от
11.05.2016 г., Допълнително споразумение № ********* от 16.06.2016 г. към него,
Договор за лизинг от 01.05.2016 г. и Договор за лизинг от 16.06.2016 г. Изложени
са подробни съображения относно наличието на облигационни отношения между
страните, наличието на необходимата степен на информираност на ответника при
сключването на договорите, изпълнението на договорите от страна на ищеца, и
неизпълнението им от страна на ответника.
Ответникът,
чрез назначения му от съда особен представител – адв.Ченголов, е оспорил иска,
като в законовия срок е представил писмен отговор на исковата молба. Исковете
са оспорени като недопустими, неоснователни и погасени по давност. Оспорено е
наличието на облигационна връзка между страните. Исковете са оспорени кано
недопустими с твърдението, че не е настъпила предсрочната изискуемост на
претендираните вземания. Оспорено е предоставянето на ответника на посочените в
исковата молба услуги.
С
обжалваното решение БРС е отхвърлил исковете по съображения, че макар по делото
да е доказано наличието на облигационна връзка между страните по повод на
представените договори и допълнителни споразумения към тях, не са представени
доказателства, че ищецът е бил изправна страна по тези договори. Прието е, че
представените договори и фактури доказват вземанията на ищеца само за такси и
лизингови вноски, чиито размери са установени отнапред в договорите, и които са
в общ размер от 126,13 лв. По отношение на фактури № **********/15.12.2016 г. и
№ **********/18.12.2016 г., съдът е приел, че сумите по тях са недължими, тъй
като претенциите се основават на чл.12 от ОУ към договора, която клауза, като
неравноправна, е нищожна на основание чл.26 ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави.
Първоинстанционното
решение е обжалвано само от ищеца „Теленор България“ ЕАД, и само в частта, с
която е отхвърлен искът на въззивника за приемане за
установено, че ответникът Х.Х. дължи на въззивното дружеството сумата от 45,19 лв, съставляваща неплатени
ползвани съобщителни услуги; сумата от 97,06
лв, съставляваща незаплатени начислени такси; както и сумата от 627,24 лв, съставляваща незаплатен
предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски, дължими по посочените два
договора за мобилни услуги, допълнителни споразумения към тях и два
договора за лизинг.
В частта, с
която е отхвърлен искът на въззивника за приемане за
установено, че ответникът Х. дължи на въззивното дружеството сумата от общо
127,44 лв, представляваща неустойка
(74,97 лв по Договор за
мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г. и Допълнително споразумение №
********* от 16.06.2016 г. към него; и 52,47 лв по Договор за мобилни услуги №
********* от 05.10.2015 г. и Допълнително споразумение № ********* от
01.05.2016 г. към него), първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца
и в тази си част е влязло в сила.
При
извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
Съдът
споделя изводите на първоинстанционния съд, че от представените по делото
доказателства се установява наличието на облигационна връзка между страните,
възникнала по силата на сключени Договор за мобилни услуги № ********* от
05.10.2015 г., Допълнително споразумение № ********* от 01.05.2016 г. към него,
Договор за мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г., Договор за лизинг от
01.05.2016 г. и Договор за лизинг от 16.06.2016 г. Тези доказателства са били
оспорени от ответната страна, вкл.по отношение на автентичността на подписите,
но съобразно разпоредбата на чл.192, ал.3, изр.второ от ГПК, ответникът не е
доказал, че подписите върху договорите не са положени от него.
С оглед на
горното, съдът приема, че по силата на Договор за мобилни услуги № ********* от
05.10.2015 г., страните са се споразумели за предоставяне на далекосъобщителни
услуги чрез описания в договора номер – ********** срещу платима от ответника
абонаментна месечна такса в размер на 11,19 лв с вкл.ДДС, както и месечна цена
на ползваните услуги, на допълнителните или други услуги, съгласно приложена
към договора. С Допълнително споразумение № ********* от 01.05.2016 г. за
телефонен номер ********** е договорен нов абонаментен план със стандартна
месечна абонаментна такса в размер на 20,99 лв с включен ДДС. С Договор за
мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г. на ответника са предоставени
далекосъобщителни услуги чрез предоставен телефонен номер ********** срещу
стандартна месечна абонаментна такса от 29,99 лв с ДДС, при уговорена месечна
цена за ползвани услуги, месечна цена за ползване на допълнителни услуги и др.
С Допълнително споразумение № ********* от 16.06.2016 г. към договор за
мобилни/фиксирани услуги, е продължено ползването мобилен номер ********** и услугите за него, уговорени са
тарифен план и ценови условия. С Договор за лизинг от 01.05.2016 г. страните са
се договорили ищецът да предостави на ответника за ползване мобилно устройство Samsung
Galaxy А3 2016 Gold срещу заплащане на общата лизингова
цена на вещта в размер на 473,57 лв с включен ДДС. Уговорено е лизингополучателят
да извърши 23 месечни лизингови вноски в размер на 20,59 лв с ДДС вскяка, като
те се фактурират заедно със сметките за ползваните през отчетните периоди
мобилни услуги чрез номера. С Договор за лизинг от 16.06.2016 г. ищецът е
предоставил на ответника мобилно устройство HTC Desire
530 White срещу
заплащане на обща лизингова цена на вещта в размер на 335,57 лв с ДДС, платима
на 23 месечни лизингови вноски по 14,59 лв с ДДС, които да се фактурират заедно
със сметките за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера.
По делото не
са представени доказателства ответникът да е заплатил дължимите от него по
договорите такси, цена на предоставени услуги и лизингови вноски за процесния
период.
Съгласно чл.12 от представените ОУ към договора за лизинг, в
случай на неизпълнение на задължение за плащане от страна на лизингополучателя,
лизингодателят има право в съответствие с разпоредбите на договора, ОУ и
действащото законодателство с писмено уведомление до лизингополучателя да се
откаже едностранно от изпълнението на задълженията си по договора и ОУ, и/или
да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми,
посочени в договора за лизинг, дължими и платими и/или да поиска връщане на
устройството и да удовлетвори вземането си и чрез продажба, прехвърляне или
отдаване на лизинг устройството и /или принудително да удовлетвори вземането си
от предоставения като обезпечение запис на заповед. Съгласно чл.12, ал.2 от ОУ,
месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в
случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни услуги сключен с
лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно
тези договори плащания.
По заявление
от ищеца за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, е издадена Заповед
№ 1146 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.03.2019 г. по
ч.гр.д.2127/2019 г. по описа на БРС, по силата на която е разпоредено длъжникът
Х.Р.Х. да заплати на кредитора „Теленор България“ ЕАД сумата от 1 023,06
лв, представляваща неплатени задължения по фактури №№ **********/18.08.2016 г.,
**********/15.09.2016 г., **********/18.09.2016 г., **********/15.10.2016 г.,
**********/18.10.2016 г., **********/15.11.2016 г., **********/18.11.2016 г.,
**********/15.12.2016 г. и **********/18.12.2016 г., ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до окончателното плащане.
Видно от
представените по делото два договора за предоставяне на далекосъобщителни
услуги, всеки от тях – сключен за срок от 24 месеца, и допълнителни
споразумения към тях, към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.2127/2019 г. на БРС - 12.03.2019
г., срокът на всеки от договорите, продължен със съответното допълнително
споразумение, вече е бил изтекъл (още през 2018 г.).
По делото не
са представени доказателства ищецът да е изпратил писмено уведомление по чл.12,
ал.1 от ОУ до ответника като лизингополучател, с което да го уведомява, че
отказва едностранно от изпълнение на задълженията си по договора и ОУ. Не са
представени доказателства и за уведомяване на ответника, че ищецът едностранно
прекратява договорите за предоставяне на далекосъобщителни услуги.
Спорно по делото е, изправна
страна ли е бил ищецът по сключените договори и по-конкретно - предоставени ли
са били от ищеца на ответника договорените мобилни услуги.
Съдът приема за основателно
оплакването във въззивната жалба, че в нарушение на процесуалния закон,
първоинстанционният съд не е уважил своевременно направеното доказателствено
искане на ищеца за назначаване на съдебно-техническа експертиза за установяване
наличието на факти, доказването на които е възложено в доказателствена тежест
на ищеца и е включено в предмета на доказване (предоставянето на съобщителните
услуги, от което да се установи, че ищецът е изправна страна по
правоотношенията). По този начин съдът е ограничил правото на защита на ищеца в
нарушение и на принципа за състезателност и служебното начало. На основание
чл.266, ал.3 ГПК, във въззивната инстанция е назначена поисканата от ищеца
съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която установява, че за периода
15.06.2016 г. – 17.11.2016 г. ищецът е предоставил на ответника по посочените
договори, следните услуги: предоставяне на мобилен телефонен номер, на мобилен
апарат по лизингов договор, входящи и изходящи гласови повиквания, кратки
текстови съобщения, мултимедийни съобщения и мобилен интернет. Вещото лице
посочва, че за периода от 15.06.2016 г. до 07.09.2016 г. изброените услуги са
предоставени с пълна функционалност; след 07.09.2016 г. са ограничени
изходящите обаждания, а на 07.10.2016 г. са ограничени всички услуги, като е
начислена такса в следващия месец с отрицателна стойност за следващия отчетен
период. Вещото лице посочва, че за процесния период сумите на използваните
услуги за двата абонатни номера са, както следва: за абонатен номер ********* с
телефон № ********** – сума за такси и разговори – 136,36 лв, сума за
устройство на лизинг – 102,95 лв, общо – 239,31 лв; за абонатен номер *********
с телефон № ********** – сума за такси и разговори – 135,86 лв, сума за
устройство на лизинг – 72,95 лв, общо – 208,81 лв.
При така
приетото заключение на вещото лице по СТЕ, съдът приема, че са неправилни
изводите на първоинстанционния съд, че по делото е доказана само претенцията за
такси за предоставени далекосъобщителни услуги и лизингови вноски в размер общо
на 126,13 лв, и не е доказана претенцията за цена на предоставените и
използвани услуги. Съдът приема, че искът е основателен и доказан за следните
вземания: общо 239,31 лв за абонатен номер
********* с телефон № ********** - сума за такси и разговори (136,36 лв) и сума
за устройство на лизинг – 102,95 лв; и общо 208,81 лв за абонатен номер ********* с телефон № ********** – сума
за такси и разговори (135,86 лв) и сума за устройство на лизинг (72,95 лв), или
общо за сумата от 448,12 лв, от която сума първоинстанционният съд вече е
присъдил сумата от 126,13 лв, представляваща неплатени такси и лизингови вноски
по фактури №№
**********/18.08.2016 г., **********/15.09.2016 г., **********/18.09.2016 г.,
**********/15.10.2016 г., **********/18.10.2016 г., **********/15.11.2016 г. и
**********/18.11.2016 г.
По отношение
на претендираните вземания по фактури №№ **********/15.12.2016 г. и
**********/18.12.2016 г. за начислени неустойки за предсрочно прекратяване на
договорите за мобилни услуги и вноски за лизинг след 01.01.2014 г., на обща
стойност и за двете фактури 1698,45 лева, и която сума се претендира частично
от ищеца общо 352,18 лв по фактура №**********/15.12.2016 г. (74,97 лв –
неустойка и 277,21 лв – 19 вноски по договора за лизинг) и общо 402,50 лв по
фактура №**********/18.12.2016 г. (52,47 лв – неустойка и 350,03 лв – 17 вноски
по договора за лизинг), или общо по двете фактури - 754,68 лв, от които претенции в настоящото
производство са висящи само претенциите за лизингови вноски – общо 627, 24 лв,
съдът намира следното:
Както се посочи по-горе, съгласно чл.12 от представените ОУ
към договора за лизинг, в случай на неизпълнение на задължение за плащане от
страна на лизингополучателя, лизингодателят има право в съответствие с
разпоредбите на договора, ОУ и действащото законодателство с писмено уведомление до лизингополучателя да
се откаже едностранно от изпълнението на задълженията си по договора и ОУ,
и/или да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други
суми, посочени в договора за лизинг, дължими и платими и/или да поиска връщане
на устройството и да удовлетвори вземането си и чрез продажба, прехвърляне или
отдаване на лизинг устройството и /или принудително да удовлетвори вземането си
от предоставения като обезпечение запис на заповед. Съгласно чл.12, ал.2 от ОУ,
месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в
случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни услуги сключен с
лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно
тези договори плащания.
С проекта за доклад по делото съдът е указал на ищеца
тежестта да установи възникнало в полза на ищеца изискуемо вземане срещу
ответника за заплащане на претендираните суми на соченото основание. Въпреки разпределената
доказателствена тежест ищецът не е провел доказване за датата на прекратяване
на отношението, предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски. Както се посочи по-горе, обаче срокът на всеки от двата
договора е изтекъл преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК, поради което
съдът приема, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, съотв.и
към настоящия момент, ответникът дължи на ищеца пълния размер на вноските по
двата лизингови договора, както и месечните такси по двата договора за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, не на основание настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията, а на основание настъпили падежи на месечните
лизингови вноски и месечните такси поради.
Поради
обстоятелството, че искът за вземането на ищеца лизинговите вноски и за
месечните такси е основателен поради настъпил падеж на вноските, съдът няма да
се произнася по евентуалната нищожност на клаузата на чл.12 от представените ОУ към
договора за лизинг.
По
изложените съображения съдът намира, че искът е основателен и доказан за
размера от 895,62 лв (неплатени такси и лизингови вноски по фактури №№ **********/18.08.2016 г.,
**********/15.09.2016 г., **********/18.09.2016 г., **********/15.10.2016 г.,
**********/18.10.2016 г., **********/15.11.2016 г. и **********/18.11.2016 г.), от която сума
първоинстанционният съд вече е присъдил сумата от 126,13 лв.
Поради
несъвпадането на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил иска за горницата над 126,13 лв до размера от 895,62 лв, и
вместо това следва да се постанови уважаване на исковата претенция за сумата от
769,49
лв, представляващи: 45,19 лв - неплатени ползвани съобщителни услуги;
97,06 лв - незаплатени начислени такси; и 627,24 лв - незаплатен изискуем
остатък от лизингови вноски, дължими по Договор за мобилни услуги № ********* от 05.10.2015 г.,
Допълнително споразумение № ********* от
01.05.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и Договор за лизинг от
01.05.2016 г., Договор за мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г.,
Допълнително споразумение) ********* от
16.06.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги, Договор за лизинг от
01.05.2016 г. и Договор за лизинг от 16.06.2016 г., обективирани по фактура № **********/18.08.2016 г.,
фактура № **********/15.09.2016 г., фактура № **********/18.09.2016 г., фактура
№ **********/15.10.2016 г., фактура № **********/18.10.2016 г., фактура №
**********/15.11.2016 г., фактура № **********/18.11.2016 г., фактура № **********/15.12.2016 г. и фактура № **********/18.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на подаване на заявлението - 11.03.2019 г. до
окончателното плащане на вземането.
Съобразно
постановения резултат, направените искания и представените доказателства за
сторени разноски, въззиваемият-ответник следва да заплати на въззивното
дружество съдебни разноски за въззивното производство в размер на общо 425 лв
(25 лв – за заплатена държавна такса, 100 лв – депозит за възнаграждение на
особен представител на въззиваемия и 300 лв – депозит за възнаграждение на вещо
лице). Съразмерно с уважената част от иска, въззиваемият-ответник следва да
заплати на въззивника-ищец допълнително разноски, както следва: за първоинстанционното
производство – още 403,80 лв, и за заповедното – още 289,53 лв.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 48 от 06.01.2020 г. по гр.д.4802/2019 г. по описа на Бургаски
районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на „Теленор България“ ЕАД
гр.София, ЕИК ********* за приемане за установено по отношение на Х.Р.Х., че
същият дължи на въззивното дружеството горницата над
126,13 лв до размера от 895,62 лв, представляваща: 45,19 лв - неплатени ползвани съобщителни услуги; 97,06 лв - незаплатени
начислени такси; и 627,24 лв - незаплатен изискуем остатък от лизингови вноски,
дължими по Договор за мобилни услуги № ********* от 05.10.2015 г., Допълнително
споразумение № ********* от
01.05.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и Договор за лизинг от
01.05.2016 г., Договор за мобилни услуги № ********* от 11.05.2016 г.,
Допълнително споразумение) ********* от
16.06.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги, Договор за лизинг от
01.05.2016 г. и Договор за лизинг от 16.06.2016 г., обективирани по фактура № **********/18.08.2016 г.,
фактура № **********/15.09.2016 г., фактура № **********/18.09.2016 г., фактура
№ **********/15.10.2016 г., фактура № **********/18.10.2016 г., фактура №
**********/15.11.2016 г., фактура № **********/18.11.2016 г., фактура № **********/15.12.2016 г. и фактура № **********/18.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на подаване на заявлението - 11.03.2019 г. до
окончателното плащане на вземането, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х.Р.Х., ЕГН **********,***,
че същият дължи на „Теленор България“ ЕАД гр.София, ЕИК *********, сумата от 769,49 лв (седемстотин шестдесет и девет
лева и четиридесет и девет стотинки), представляваща: 45,19 лв -
неплатени ползвани съобщителни услуги; 97,06 лв - незаплатени начислени такси;
и 627,24 лв - незаплатен изискуем остатък от лизингови вноски, дължими по
Договор за мобилни услуги № ********* от 05.10.2015 г., Допълнително споразумение № ********* от 01.05.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и
Договор за лизинг от 01.05.2016 г., Договор за мобилни услуги № ********* от
11.05.2016 г., Допълнително споразумение) ********* от
16.06.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги, Договор за лизинг от
01.05.2016 г. и Договор за лизинг от 16.06.2016 г., обективирани по фактура № **********/18.08.2016 г.,
фактура № **********/15.09.2016 г., фактура № **********/18.09.2016 г., фактура
№ **********/15.10.2016 г., фактура № **********/18.10.2016 г., фактура №
**********/15.11.2016 г., фактура № **********/18.11.2016 г., фактура № **********/15.12.2016 г. и фактура № **********/18.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от датата на подаване на заявлението - 11.03.2019 г. до
окончателното плащане на вземането
ОСЪЖДА Х.Р.Х., ЕГН **********,***, да заплати на
„Теленор България“ ЕАД гр.София, ЕИК *********, съразмерно с уважената част от иска съдебно-деловодни разноски, както следва: за въззивното производство - общо 425 лв (четиристотин двадесет и пет лева);
за първоинстанционното производство – още 403,80
лв (четиристотин и три лева и осемдесет стотинки), и за заповедното
производство – още 289,53 лв (двеста
осемдесет и девет лева и петдесет и три стотинки).
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.