Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на седми август две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13954 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника Б.Д.М. срещу решение от 22.08.2019 г. по гр.д. №62529/2018
г. на Софийския районен съд, 53 състав, в частта, в която са уважени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателя установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от 256,40
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 01.01.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 08.02.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 32,07 лв. - мораторна
лихва за периода 16.09.2015 г. - 26.01.2018 г., и сумата от 77,68 лв.,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода 01.07.2014 г.
- 30.04.2017 г., като ответникът е осъден да заплати разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд не
се е произнесъл по направените от него възражения за доставеното количество
топлинна енергия, за това, че е собственик на процесния
топлоснабден имот, за наличието на действащ договор
за дялово разпределение и за публикуване на процесните ОУ. Поддържа, че СРС
неправилно е определил периода на погасените по давност вземания. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище жалбата, в о.с.з. - оспорва същата. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявените установителни искове са
отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, поради което решението
в тези части е влязло в законна сила.
Във въззивното
производство е допуснато изслушване на СТЕ със задачите, формулирани от ищеца в
исковата молба. От приетото заключение на СТЕ се установява, че през процесния период сумите за ТЕ в имота на ответника са
начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката. Вещото лице сочи още, че за процесния
период мес.05.2014 г. – мес.04.2016
г. общият размер на стойността на ТЕ на ответника възлиза на сумата от 377,70
лв., от които сумата от 0,00 лв. – стойността на топлинната енергия за
отопление на имота на ответника за процесния период,
сумата от 377,70 лв. – стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация за процесния
период, сумата от 0,00 лв. – стойността на топлинната енергия за битово горещо
водоснабдяване /топла вода/ на имота на ответника, сумата от 0,00 лв. – такса
мощност. Видно още от заключението, общата сума на потребената
от ответника топлинна енергия се коригира с изравнителните сметки за доплащане
или връщане от изравнителните сметки, в разултат на
които дължимата от ответника сума е 355,83 лв. От заключението се установява
също, че общият топломер, монтиран в абонатната станция, е преминал на
първоначална и последващи метрологични проверки,
както и че технологичните разходи в абонатната станция са отчислявани за сметка
на ищцовото дружество.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно като краен резултат по следните съображения:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са
положителни установителни искове за наличието на
вземания на ищеца спрямо ответника за заплащане на доставена топлинна енергия,
за цена на услугата „дялово разпределение“ за периода мес.07.2014
г. - мес.04.2017 г., както и изравнителна сметка,
отразена в общи фактури №№64881367/31.07.2015 г., 75516868/31.07.2016 г. и
81753739/31.07.2017 г., за имот, находящ се в гр. София, бул. „*********, и съответните мораторни лихви върху главниците за периода 16.09.2015 г. -
26.01.2018 г.
В тежест на ищеца е да установи възникването
на облигационно отношение между него и ответника, по силата на което е доставял
топлинна енергия на ответника. В негова тежест е да докаже и че за процесния период ответникът е ползвал топлинна енергия в
съответното количество, равняващо се на претендираната
сума.
В тежест на ответника е да докаже
положителния факт на плащането.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че за процесния
период мес.07.2014 г. – мес.04.2017
г. страните са били във валидна облигационна връзка, по силата на която ищецът
е доставял на ответника топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна
енергия до обект апартамент №50, находящ се в гр.
София, бул. *********, с абонатен №001863.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното
дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи
условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е
необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална
по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано
в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил,
че е собственик на процесния имот през процесния период, но това обстоятелство се установява от
представения по делото протокол от 09.12.1990 г. по гр.д. №3410/1990 г. по
описа на СРС. Налице е и изходяща от ответника молба-декларация за откриване на
партида за имота на негово име, т.е ответникът е приел ОУ на дружеството,
въпреки че облигационните отношения са възникнали по силата на закона –
посочените по-горе разпоредби от ЗЕ.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената стока купувачът дължи цена, или
основанието на продавача да претендира цената е освен наличието на валидна
облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на стоката. За
установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната цена, във въззивното
производство е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, които
настоящият въззивен състав кредитира напълно, като
обосновано и компетентно изготвено, от което се установява, че дължимата от
ответника сума за топлинна енергия през процесиня
период възлиза в общ размер на сумата от 355,83 лв.
Липсата на
валиден през процесния период договор за дялово
разпределение за процесния период не може да доведе
до извод, че потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената
от тях ТЕ, тъй като в тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ по реда на чл.61 ал.3 Наредба
№16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр. ал.3
т.2 Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./.
Основателен
е доводът на въззивника, че първоинстанционният
съд неправилно е определил периода на погасените по давност вземания.
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на
„Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
За процесния
период са действали Общите условия от 2014 г., за които на съда е служебно
известно, че са публикувани на 10.02.2014 г., съгласно които клиентите заплащат
топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на десет равни месечни
вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата
и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна консумация, като в
случаите когато клиентите в сграда етажна собственост, присъединени към една
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, заплащат топлинната
енергия по реда на ал.1 т.2, месечната консумация се определя от търговеца въз
основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна енергия през
предходния отчетен период. Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 от Общите условия,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната дължима
сума/ и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато
при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума,
по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към
продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ
период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма
от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със
сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на
продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми
по ежемесечните фактури в 30–дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32 ал.2 т.е.
общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
В случая най-старото
задължение на ответника е станало изискуемо на 01.08.2014 г., поради което към
момента на предявяване на иска /08.02.2018 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ е изтекъл
тригодишния срок за вземанията за периода 01.07.2014 г. – 31.01.2015 г.,
които са в общ размер на сумата от 87,64 лв.
Поради
изложеното, съдът намира, че предявеният иск е частично основателен до размера
на сумата от 268,19 лв., т.е. в по-голям от приетия от първоинстанционния
съд размер, но с оглед разпоредбата на чл.271 ал.1 изр.2 ГПК, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 200,00 лв., представляваща депозит за вещо лице и сумата от
50,00 лв., представляваща депозит за особен представител.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №198642 от 22.08.2019 г.,
постановено по гр.д. №62529/2018 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА Б.Д.М.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ***********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 250,00
лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.