№ 20588
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20251110135577 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на В. С. С. срещу „............“ ООД, с
която са предявени при условията на обективно евентуално съединяване следните искове за
признаване за установено, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит №
*********/06.03.2024 г. е нищожна, а именно: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД – нищожност поради противоречие на закона, включително поради
неравноправност; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност
поради накърняване на добрите нрави. Претендират се разноските по делото.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за кредит № *********/06.03.2024
г. за сумата от 300 лв., като в чл. 9, ал. 1 е уговорено, че дължи и такса за бързо разглеждане
в размер на 90 лв., чието заплащане е включено към месечните погасителни вноски по
кредита. Поддържа, че клаузата на чл. 9, ал. 1 е нищожна поради противоречие на закона.
Сочи, че тя е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и не е индивидуално
уговорена, като изтъква, че допълнителната такса се равнява на 35 % от размера на
главницата. Счита, че клаузата противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, защото се касае за такса за
действие, свързано с усвояване и управление на кредита, като услугата реално дори не му е
предоставена, защото бързото разглеждане по принцип характеризира отпусканите от
ответното дружество кредити. Навежда възражение, че е нарушено и ограничението на чл.
19, ал. 4 ЗПК, защото в действителност се касае за допълнителна печалба за кредитора, която
следва да бъде включена в размера на ГПР. Възразява, че клаузата е нищожна и поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като срещу допълнителната такса не е предоставена
каквато и да е услуга, а се цели само допълнителна печалба за кредитора.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от
договора не урежда скрита възнаградителна лихва, защото допълнителната услуга не е била
задължителна предпоставка за отпускане на кредита, а е предоставена единствено по
желание на ищеца, поради което не подлежи на включване в ГПР. Сочи, че клаузата е
индивидуално договорена, защото присъства в СЕФ. Оспорва противоречието на клаузата с
добрите нрави, като счита, че при тази преценка не следва да се взема предвид
еквивалентността на насрещните престации. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 36796/03.09.2025 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорни
следните факти: сключването между страните на Договор за кредит № *********/06.03.2024
г. за сумата от 300 лв.; реално предаване на заемната сума на ищеца; включването в
съдържанието на договора на чл. 9, ал. 1, предвиждащ задължение за плащане от ищеца на
такса в размер на 90 лв. за услугата по бързо разглеждане на искането за кредит, изразяваща
се в приключване на процедурата по разглеждане на искането и произнасяне по одобрението
в рамките на 2 часа от момента на подаване на искането.
Видно е от представения Договор за кредит № max_300871214/06.03.2024 г. /чл. 1, ал.
3/, че той е сключен при общи условия. Уговорено е отпускане на заемната сума за срок от 3
месеца при ГПР в размер на 26.63 % и ГЛП в размер на 39.78 %, като общо дължимата сума
от ищеца в качеството му на кредитополучател възлиза на 315 лв., платима на 2 месечни
погасителни вноски, дължими в периода от 05.05.2024 г. до 05.06.2024 г., всяка в размер на
157.50 лв.
Според чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора кредитополучателят кандидатства за кредит,
като подава заявка по образец на кредитора, а последният я разглежда в срок от 7 работни
дни, считано от деня, следващ деня на подаването й, и дава становище, с което одобрява или
отхвърля постъпилото искане за кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 и ал. 2 в случая при
кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо
разглеждане на искането му за кредит при условията на т. 7.3. от раздел V от общите
условия срещу парична сума в размер на 90 лв., платима на 05.04.2024 г., както и желание да
ползва „Динамично плащане“ по своя кредит при условията на т. 7.4. от раздел V от общите
условия срещу сума в размер на 45 лв., дължима на равни части през периода на кредита и
съразмерно добавена във всяка една погасителна вноска от погасителния план. Според чл. 9,
ал. 3 размерът на общо дължимата по кредита сума е 450 лв., като първата погасителна
вноска е дължима на 05.04.2024 г. и е в размер на 90 лв., а другите две погасителни вноски
са дължими на 05.05.2024 г. и на 05.06.2024 г. и са в размер на по 180 лв.
Други доказателства по делото не са събрани.
2
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на различни основания на клауза от договор за паричен заем, предвиждаща
задължение за потребителя за заплащане на такса за услуга бързо разглеждане на искането
му за кредит. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т.
д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС,
ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете, че те следва да се
разгледат при условията на евентуалност, като подлежат на разглеждане в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето
защо първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожност на клаузата поради противоречието й на закона и поради нейната
неравноправност, и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъде разгледан другият
установителен иск.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на
ищеца е да установи сключването между страните на Договор за кредит №
*********/06.03.2024 г. с посоченото съдържание, както и твърдяното противоречие на
клаузата на чл. 9, ал. 1 със закона, включително нейната неравноправност, а в тежест на
ответника е да докаже, че клаузата е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за кредит №
max_300871214/06.03.2024 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите
на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
Видно е от договора, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства
за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение
представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.
6 ЗПФУР.
В случая е доказано, че процесният договор е сключен при общи условия. Същите
обаче не са представени по делото, поради което и при липса на изрични уговорки в
договора в какво точно се изразява услугата бързо разглеждане на искането за кредит съдът
приема, че тя се изчерпва със съдържанието, обявено за безспорно с доклада по делото – в
приключване на процедурата по разглеждане на искането и произнасяне по одобрението в
рамките на 2 часа от момента на подаване на искането.
Независимо от опита на ответника да очертае в договора бързото разглеждане на
искането за кредит като допълнителна незадължителна услуга съдът намира, че от
съдържанието на договорните клаузи е очевидно, че се касае за такса във връзка с действия
по усвояването на кредита. На първо място, ако действително се касаеше за допълнителна
незадължителна услуга, то дължимостта на таксата за нея не би била обвързана със
3
сключването на договора за кредит, както е в случая. Освен това договорът е сключен като
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което в контекста на това, че се
касае за т. нар. „бърз кредит“, несъмнено сочи, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора е
практически неприложима, а искането при всички случаи – и без нарочно искане от страна
на потребителя, подлежи на бързо разглеждане. На следващо място, от клаузите на чл. 9, ал.
1, изр. 2 и ал. 3 от договора е видно, че таксата за бързо разглеждане е дължима като първа
погасителна вноска по кредита, което означава, че тя в действителност не представлява
такса за допълнителна незадължителна услуга, а е плащане по кредита – в случая за
действия, свързани с неговото усвояване. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на потребителя за
такса за бързо разглеждане, влиза в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК
и е нищожна.
Само за пълнота следва да се посочи, че в контекста на изложеното се налага извод,
че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит е част от общия разход по кредита за
потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежи на включване в
ГПР. В случая е очевидно, че тя не е включена в посочения в договора ГПР в размер на 26.63
%, защото той е определен при обща стойност на плащанията от 315 лв., включваща само
главницата и възнаградителната лихва, а с включването таксата за бързо разглеждане и на
таксата „Динамично плащане“ /която, от своя страна, представлява част от общия разход по
кредита, защото касае действия, свързани с управлението на кредита/ общата стойност на
задълженията по договора възлиза 450 лв. Без да се нуждае от специални знания – само при
елементарно съпоставяне на сбора от възнаградителната лихва и двете такси с размера на
главницата, за съда е очевидно, че действителният размер на ГПР – при включване в него на
таксите за бързо разглеждане на искането на кредит и за „Динамично плащане“, е по-висок
от обявения размер в договора за кредит. Следователно договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени,
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му
размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/. Нищожността на договора за кредит в неговата цялост, от своя
страна, означава, че е нищожна и клаузата на чл. 9, ал. 1 от него.
4
Горното е достатъчно за формиране на извод, че предявеният иск с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, поради което не са налице условията за
разглеждането на другите релевирани от ищеца основания за нищожност на клаузата на чл.
9, ал. 1 от договора.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат сторените от него разноски по
делото, възлизащи на сумата от 1 250 лв. /50 лв. – държавна такса, и 1 200 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. ..........., срещу „............“ ООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр.
......., че клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит № *********/06.03.2024 г. е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „............“ ООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ......., да
заплати на В. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ..........., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 1 250 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5