Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. Плевен, 01. 02. 2017 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският
районен съд, I граждански състав, в публичното заседание на двадесет и
седми януари през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО ТОМОВ
при
секретаря Р.К. като разгледа докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 6795 по
описа за 2016 година, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание
чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова
молба от „Топлофикация- Плевен” ЕАД гр. Плевен, в която се твърди, че
ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу ответника Ц.Й.Г. *** за сумата от 12 452, 81 лв., от които 5 607, 65 лв. главница, представляваща стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 12. 1999
год. до 30. 04. 2016 год.
и сумата 6 845, 16
лв., представляваща лихва за забава за периода от 01. 02. 2000 год. до 07. 06. 2016
год., ведно със законната лихва върху
главницата до окончателното изплащане на задължението, както и направените
по делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Твърди се, че с
определение, постановено по ч. гр. д. № 4273/ 2016 год.
по описа на Плевенския районен съд е било уважено
искането на ищеца и е била издадена заповед за изпълнение срещу ответника.
Твърди се, че в срока по чл. 414 от
ГПК същият е депозирал възражение срещу така издадената
заповед. Твърди се, че в законоустановения срок по чл. 415
ал. 1 от ГПК ищецът е предявил иск за
установяването на съществуване на вземането му за консумирана и незаплатена
топлинна енергия срещу ответника за негов
топлоснабден имот- апартамент, находящ се в ***, с аб. № 16054. Твърди се, че основанията, обстоятелствата и
фактите, от които произтича вземането на ищеца са следните: като собственик
/ползвател/ на топлоснабден имот, находящ се в гр. Плевен,
ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл. 153 ал. 1 /изм. ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17. 07. 2012 год./. Твърди се, че всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда- етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Твърди се, че за ответника
важат разпоредбите на действащото за посочения период законодателство в
областта на енергетиката. Твърди се, че съгласно чл. 150
ал. 1 /изм. ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17. 07. 2012 год./
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР към Министерски съвет. Твърди се, че съгласно ал. 2
същите влизат в сила 30 дни след първото им публикуване в един централен и един
местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия без да е необходимо изрично писмено приемане
на клиентите. Твърди се, че Общите условия от 2007 год.
са публикувани във вестник „Нощен труд” от дата 13- 14. 12. 2007 год. и във вестник
„Посоки” бр. 239/ 13. 12. 2007 год.
Твърди
се, че с тях се регламентират търговските взаимоотношения между клиентите на
топлинна енергия и дружеството, правата и задълженията на двете
страни, редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната
енергия, отговорностите при неизпълнение на задълженията и др. Твърди се, че в раздел
VІІ от Общите условия от 2007 год.- „Заплащане
на топлинна енергия”, е определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия /в т. ч. и ответника/, са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Твърди се, че задължението
на ответника за заплащане на дължимите от него
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури,
е най- късно до края на текущия месец, следващ
месеца на доставката на топлинна енергия. Твърди се, че с изтичането на
последния ден от месеца ответникът е изпаднал в забава за тази сума, като
на основание чл. 31 ал. 6 от ОУ ежедневно е начислявана законна
лихва върху дължимата сума. Твърди се, че ответникът е
ползвал доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия през периода от 01. 12. 1999
год. до 30. 04. 2016 год. и не е погасил задължението
си. Твърди се, че сградата, етажна собственост на адрес ***, в
която се намира абонатната станция, от която се доставя топлинна енергия до имота на ответника, е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД. В заключение
ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника вземането
за сумата 411, 00 лв., от които 360, 88 лв. главница, представляваща стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 12. 2013
год. до 30. 04. 2016 год.
и сумата 50, 12
лв., представляваща лихва за забава за периода от 04. 01. 2014 год. до 07. 06. 2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът
ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Третото
лице „Техем сървисис” ЕООД гр. София не е взело становище.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата
на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между страните относно
дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д.
№ 4273/ 2016 год. по описа на Плевенския районен съд. Предявеният иск е
допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена
въз основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително
основание/ и е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок,
заявителят /кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК. Неоснователно е възражението на ответника
за липса на идентичност между заявлението за издаване на заповед
за изпълнение и исковата молба. Безспорно съдебната практика приема, че между
заявлението и установителния иск следва да съществува идентитет, тъй като искът
продължава защитата на кредитора. Това обаче не значи, че исковата молба следва изцяло да преповтаря заявлението. В редица решения на ВКС на РБ, сред които решение №
152- 2014- IV г. о., решение № 412- 2014- IV г.
о., решение
№ 50- 2012- IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.
422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по
повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което
не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се
произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на
претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация,
въведена от кредитора, съответно- ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на
заявените основание и петитум и се свежда до това дали ищецът е предявил иск за
установяване на същото вземане, за което е поискано издаването на заповед за
изпълнение. Безспорно е в настоящия случай, че исковата претенция на
кредитора касае вземането му за потребена, но
незаплатена топлинна енергия за определен период, т. е. исковата му защита е
продължение на заповедното производство. Обстоятелството, че искът се предявява
за сума, по-малка от заявлението, тъй като останалата част от вземането е
погасена по давност, и за
по- кратък период /който обаче е включен в първоначално посочения в
заявлението/ не променя горния извод и не прави иска предявен за различно
правоотношение. В тази връзка
следва да се има предвид, че искът по чл. 422 от ГПК се разглежда по правилата
на общия исков процес /така т. 11б от тълкувателно решение № 4 от **. 06.
2014 год., ОСГТК/, поради което след като изрично не е изключена
възможността за отклонение във връзка с предмета на делото е възможно да се
предяви частичен иск само за част от размера на претенцията, заявена в
заповедното производство.
Разгледана по същество, исковата молба е основателна. Не се
спори между страните, че ответникът Ц.Й.Г. е
собственик на апартамент № **, находящ се в ***, с
аб. № 16054. Разпоредбата
на чл. 150 ал. 1 от
ЗЕ предвижда възникването на договорни отношения по продажба на топлинна
енергия по силата на публикувани общи условия, без да е необходимо изрично
писмено съгласие на потребителите /така опр. № 1200- 2013- ІІІ г. о/. В случая
е безспорно, че общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация-
Плевен” ЕАД на потребители в гр. Плевен са публикувани в броя на вестник „Нощен
труд” от 13- 14. 12. 2007 год. и същите обвързват ответника като собственик на
процесния топлоснабден имот. Съгласно
разпоредбата на чл. 31 ал. 1 от Общите условия месечните дължими суми за
топлинна енергия следва да се заплащат в 30- дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, като при неизпълнение на това задължение
купувачът заплаща на продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня
на забавата до момента на заплащането на топлинната енергия /ал. 6 на същия
член/. За
установяване на задълженията на ответника към ищцовото дружество по делото са
представени документи за главен отчет на уредите за дялово разпределение и
справка за разпределение на топлинна енергия за процесния период, издадени от „Техем
сървисис” ЕООД гр. София. Изготвено е заключение и от съдебно- счетоводна
експертиза, което не е оспорено от страните и съдът кредитира като обективно и
компетентно. От същото е видно, че ответникът дължи на „Топлофикация- Плевен”
ЕАД гр. Плевен сумата от 360, 88 лв. за неплатена
топлинна енергия за периода от 01. 11. 2013
год. до 30. 04. 2016
год., като лихвата за забава върху тази сума възлиза на 50,
12 лв. При определянето на размера на
задължението на ответника е съобразено направеното
от същия още в заповедното производство възражение за изтекла погасителна
давност. Това
възражение съответствува на основните положения, дадени в тълкувателно решение
№ 3 от **. 05. 2012 год. по т. д. № 3/ 2011 год., ОСГТК, според което
вземанията на топлофикационните дружества представляват периодични плащания по
смисъла на чл. 111 б. „в” от ЗЗД и за тях важи кратката тригодишна давност.
Оттук следва изводът, че за периода преди 13. 06.
2013 год. вземанията на ищцовото дружество към ответника за главница и
мораторна лихва са били погасени по давност и същите не могат да бъдат
присъждани. Остават да се дължат сумите за ползвана топлинна енергия и лихви за
забава за периода три години назад преди датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Общият размер на
задължението за този период е 411, 00
лв., от които 360, 88 лв.
главница и 50, 12 лв.
лихва за забава. Тук е мястото да се обсъди следващото възражение на ответника
срещу предявения иск: че реално не е потребявал топлинна енергия през процесния
период, поради което не дължал заплащането на услугата. Фактът, че ответникът е
демонтирал отоплителните уреди в жилището, сведения за което се съдържат и в
заключението на съдебно- счетоводната експертиза, сам по себе си не е достатъчен,
за да се приеме, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна
енергия. От една страна следва да се съобрази наличието на щранг- лира в банята
на ответника, отдаваща топлинна енергия, която следва да бъде начислена и
заплатена. От друга страна съдът счита, че с оглед на обстоятелството, че се касае за сграда- етажна
собственост и обща сградна инсталация следва да намери приложение разпоредбата
на чл. 153 ал. 6 от Закона за енергетиката, според която клиентите, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на сградата. Заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия не е резултат от реалното ползване на топлинна енергия от ползвателите
в сградата, а следва от факта, че инсталацията е обща част по предназначение и
всеки отделен ползвател трябва да поеме съобразно дела си частта от разходите,
свързани с експлоатацията на тази обща част. Наистина
фактическото положение понастоящем е такова, че част от собствениците не желаят
и не ползват топлинна енергия за отопляване на индивидуалните си имоти, с което
нарушават правилното функциониране на инсталацията за топлинна енергия в
сградата, защото тя е проектирана по начин за ползване на топлинна енергия от
всички съсобственици. Това право не може да бъде развито до степен да се счита,
че не следва да заплащат за топлинна енергия, защото освен собственици и титуляри
на вещни права на конкретни имоти те са съсобственици на сградната инсталация и
на общите части в сградата и следва да поемат припадащата им се част от
разходите за топлинна енергия, свързани с тях. В тази хипотеза гражданите имат
правото да преустановят подаването на топлинна енергия към имотите си, но те
остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата- етажна
собственост, и на отдадената от сградната инсталация, която също е обща част. В
тази насока са подробните и аргументирани разяснения, дадени в решение № 5 от
22. 04. 2010 год. на Конституционния съд на Република България по к. д. № 15/
2009 год., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за обявяване
противоконституционността на чл. 153 ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката.
В
отговора на исковата молба са направени и други възражения- за нарушения при
прилагането на методиката за изчисляване на топлоснабдяването и за техническа
неизправност на топломера в абонатното помещение. Доказателства от страна на
ответника, потвърждаващи горните твърдения, не са ангажирани. Съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест
/чл. 154 ал. 1 от ГПК/ всяка от страните трябва да докаже
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Предвид характера на настоящото производство
ищецът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а ответникът-
възраженията си срещу вземането, което в случая не е сторено.
В
заключение може да се обобщи, че положителният установителен иск по чл. 422 във
вр. с чл. 415 от ГПК се явява основателен и следва да бъде уважен в размер на 411,
00 лв., от които 360, 88 лв. главница и 50, 12 лв. лихва за забава.
При
този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК ищцовото дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ответника деловодни разноски по компенсация в
заповедното производство в размер на 275, 94 лв. съобразно признатата част от вземането,
а ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество направените
деловодни разноски в исковото производство в размер на 495 лв.
По изложените съображения Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Ц.Й.Г. ***,
ЕГН **********, че същият дължи на
ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Плевен, Източна индустриална зона № 128, представлявано от Й. **,
сумата от 411, 00 лв., от които 360, 88
лв. представляващи стойността на незаплатена топлинна енергия за
периода от 01. 11. 2013
год. до 30.
04. 2016 год. и 50,
12 лв. представляващи лихва за
забава за периода от 04. 01.
2014 год. до 07. 06. 2016
год., ведно със законната лихва върху главницата от 360, 88 лв., считано от 13. 06.
2016 год. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ- ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Плевен, Източна индустриална зона № 128,
представлявано от Й. **, да заплати на Ц.Й.Г. ***, ЕГН **********, сумата от 275, 94 лв.,
представляваща деловодни разноски по компенсация в заповедното производство
съобразно признатата част от вземането.
ОСЪЖДА Ц.Й.Г. ***, ЕГН **********, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Плевен,
Източна индустриална зона № 128, представлявано от Й. **, сумата от 495, 00 лв., представляваща направени деловодни
разноски в исковото производство.
Настоящото решение е
постановено при участието като трето лице на „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД гр. София.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14- дневен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: