№ 48203
гр. София, 20.11.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАЛИНА В. СТАНЧЕВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело №
20241110173299 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
С молба с вх. № 354582/29.10.2025 г. първоначалният ищец „Изи Финанс“ ЕООД,
чрез юрк. Георгиева, претендира да бъде изменено постановеното по делото Решение №
19119/23.10.2025 г., като бъде намален присъденият в полза на процесуалния представител
на първоначалния ответник адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, както и
присъдената държавна такса по насрещния иск.
Съображенията на молителя се свеждат до следните твърдения. Първо –
възнаграждението не съответствало на реално положения адвокатски труд. Второ –
приложение на Решение С-438/22 на СЕС. Трето – няма доказателства за близките
отношения на дв. Г. с ответника по делото А.. Четвърто – държавната такса по предявения
насрещен иск следа да остане за сметка на ответника
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна е взела становище за
неоснователност на заявената претенция.
Съдът, като съобрази становищата на страните, и доказателствата по
делото, намери следното:
Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо –
в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни
или да измени постановеното решение в частта му за разноските.
Искането за изменение на решението в частта за разноските, в случая е направено от
процесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в срока по чл. 248, ал. 1
ГПК, като не е необходимо своевременното представяне на списък на разноски по чл. 80
ГПК (съгласно т. 9 от ТР № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), доколкото
искането касае изменение на размера на държавната такса, а не този за разноски между
страните.
С оглед предходното съдът намира, че молбата по чл. 248 ГПК е процесуално
допустима.
Разгледано по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са
следните.
На първо място, съдът е определил адвокатски хонорар в размер на 400 лева,
преценявайки инвокираното възражение от ищцовото дружество по чл. 78, ал. 5 ГПК за
неоснователно.
С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна
1
поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че
насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат. Ако за другите разноски спорът е
излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по
доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената
връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското
възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила. Отговорната за
разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение.
Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД). Тя е
изключена и за съда. Той е държавният орган, оправомощен да разреши гражданскоправния
спор и според изхода му да определи отговорността на страните за направените по делото
разноски. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на
деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е
„съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С
изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не
съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна
фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да
познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата
на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е
уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява
отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката
е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги знае, защото е
оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки отнесен до него
гражданскоправен спор (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14, ал. 1 ГПК) и пред него
страните представят договорите за правна защита и съдействие по тези дела (чл. 33 ГПК и
чл. 36, ал. 2 ЗА). Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал.
5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално
определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно,
да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения
размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален
съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за
причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на
насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна
тежест (така прието в Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г.
на 4-то г.о. на ВКС).
Предвид изложените специфики в редукцията на адвокатското възнаграждение в
хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът счита, че възнаграждението на процесуалния
представител на ответника А. с оглед пазара, при който адвокатите уговарят
възнагражденията си за дела с подобна фактическа и правна сложност, не е завишен. По
мнение на настоящия съдебен състав обичайният и разумен размер на адвокатското
възнаграждение с оглед вида и характера на предмета на делото, процесуалните усилия,
внимание и време, вложени от страна на процесуалния представител на ищеца позитивно
отговаря на определения от съда размер от 400 лева.
На второ място – действително определянето на минимални размери на адвокатските
възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, параграф 1 ДФЕС (така прието ирешение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро
България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51 и
цитираната там съдебна практика). Определеният така размер на адвокатския хонорар на
ответната страна от 400 лева отговаря на фактическата и правна сложност на делото, като
съдът макар да не е наистина обвързан от минимален праг на дължимия адвокатски хонорар,
ползва възнагражденията, разписани в Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа
2
(ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 14 ОТ 2025 Г.), като ориентир в своята преценка. Цитираните от
молителя актове на съдилища в страната по никакъв начин не обвързват настоящия съдебен
състав, като обратното флагрантно би нарушило принципа за сводобно съдийско убеждение
и независимост.
Трето – наведените житейски съображения от молителя в молбата му касателно
липсата на действително съответствие между твърдяната хипотеза от чл. 38 ЗА и
обективната реалност не отговарят на утвърдената у нас практика на ВКС. Ако наличието на
съответната хипотеза по чл.38 ЗА не се оспорва, съдът следва да присъди на процесуалния
представител съответното възнаграждение, като достатъчно доказателство за осъществявано
безплатно процесуално представителство представляват изричните съвпадащи
волеизявления на страните по упълномощителната сделка, доколкото законът не установява
изискване за писмена форма за действителност на договора за адвокатска услуга. Както е
прието в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 515/02.10.2015г. по ч.т.д.
№ 2340/2015г. на тричленен състав на Първо ТО /която теза настоящият състав напълно
споделя/, договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се
презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда и той
не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда. Ако обаче противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и
че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска
помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА,
тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл.248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание (така прието и в
Определение № 163/13.06.2013 г. по ч.гр.д. № 2266 от 2016 г. на ВКС). Впечатление прави,
че оспорване на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗА ищецът прави едва в
молбата си по чл. 248 ГПК, без да е въвел подобно възражение в хода на производството до
приключване на устните състезания. Отделно от това, същият не представя каквито и да
било доказателства, оправдаващи така направеното в молбата му по чл. 248 ГПК оспорване.
Четвърто – държавната такса по насрещния иск следва да бъде възстановена на
ищеца по насрещния иск по причина, че този иск е уважен от съда, като в акта по същество
са изложени аргументи за това. Наведените от молителя твърдения, че насрещният иск е
„излишен“ е голословно заявено, доколкото единствено и само инициаторът на едно съдебно
производство може да прецени необходимостта от воденото на същото или не. След като
съдът е приел допустимостта на насрещния иск, а по същество е преценил, че същият е
основателен, няма как да откаже да възстанови доказан разход на насрещния ищец и то
касаещ заплащане на дължимата държавна такса за разглеждане на този иск. За разяснения
на ищеца, следва да се добави още, че наличието на сходни или дори идентични твърдения в
отговора на исковата молба и насрещния иск не прави последния недопустим и това е най-
малкото поради причина, че единствено и само диспозитивът на съдебното решение се
ползва със сила на пресъдено нещо и в този смисъл единствено при предявен иск, ищецът
по насрещния иск би получил удовлетворително за интересите му правно положение, а
подобен правен резултат не би могъл да се достигне, ако съдът обективира своята воля на
ниво мотиви.
Накрая, но не последно място, следва да се има предвид че така определения размер
на адвокатски хонорар на адв. Г. от 400 лева включва и дължимото му възнаграждение за
отхвърлената част на исковете на първоначалния ищец, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38
ЗА.
Вкратце, твърденията на молителя, съдът приема за неоснователни, поради което и
молбата му по чл. 248 ГПК се характеризира като такава.
Така мотивиран и на основание чл. 248 ГПК, съдът
3
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 354582/29.10.2025 г. на ищеца „Изи
Финанс“ ЕООД, с която по реда на чл. 248 ГПК е направено искане за изменение на
постановеното по делото решение № 19119/23.10.2025 г. в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4