Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 11.11.2019 Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и пети септември Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 3184 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в
поправената си искова молба, че на 01.02.2017 г. подписал с И. приложение 1 към
рамковият им договор за цесия от 16.11.2010 г., с което последното му цедирало вземането
си по сключения с ответника договор за паричен заем № 2599533/15.07.2016 г., с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Договорът за заем съдържал изрична клауза за правото на кредитора да прехвърли
вземането на трети лица. Цедентът упълномощил ищеца да уведоми длъжниците за
цесията. До ответника било изпратено от същия, чрез ищеца, уведомително писмо с
изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2599533/03.02.2017 г. за цесията, чрез Б., с известие за
доставяне, на посочения в договора за кредит настоящ адрес на длъжника, което
се върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка – „непотърсена
пратка". На 06.06.2018 г. ищецът отново направил опит да уведоми длъжника
за цесията с уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2599533/05.06.2018 г., чрез
куриер, но ответникът отново не бил открит и писмото отново се върнало в
цялост. Позовавал се поради това на посочената в исковата му молба практика за
връчването на съобщение за цесията. Процесното вземане произтичало от договор
за паричен заем с № 2599533, който бил сключен на 15.07.2016 г. между И., като
заемодател, и ответника, като заемател, в съответствие със ЗПК. С договора
заемодателят предоставил на заемателя 700 лева главница и чиста стойност на
кредита, с което изпълнил задължението си и възникнало задължение на заемателя
да плати погасителните вноски, които били указани по размер и брой в договора. Лихвеният
процент бил фиксиран за срока на договора и посочен в него, при което общата
стойност на плащанията по кредита била 735.48 лева, а договорната лихва - 35.48
лева. С договора заемателят се задължил да върне кредита в срок до 08.10.2016
г., на 12 равни седмични вноски, всяка по 61.29 лева, като падежът на първата
вноска бил на 23.07.2016 г., а на последната - на 08.10.2016 г. С чл. 16, ал. 2
от договора заемателят заявил, че бил запознат с тарифата за таксите на цедента,
която се намирала на видно място в офиса и на интернет страницата му. Съгласно
същата тарифа на длъжника била начислена такса разходи за събиране на вземането
в размер на 45 лева. Поради непредставяне на уговорените в договора
обезпечения, му била начислена и 208.20 лева неустойка, която страните разсрочили
на 12 равни вноски, всяка по 17.35 лева, които били платими с погасителните
вноски по договора, които по този начин били в размер на 78.64 лева. На
длъжника била начислена и 96.53 лихва за забава в размер на действащата законна
лихва от 24.07.2016 г. до предхождащата заявлението дата. Длъжникът не извършил
плащане по дължимия паричен заем. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска на 8.10.2016 г. и не бил обявен за предсрочно
изискуем. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника за общо 1085.21 лева. Съдът уважил претенцията му и по ч.гр.д. № 695/2018
г. на СтРС била издадена заповед за изпълнение, която обаче била връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния интерес
на ищеца от предявените искове. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 700 лева за главница от
невърнат заем по договора за заем, с 35.48 лева договорна лихва от 23.07.2016
г. до 08.10.2016 г., с 45 лева такса разходи, с 208.20 лева неустойка за
неизпълнение от 23.07.2016 г. до 08.10.2016 г., с 96.53 лева обезщетение за
забава от 24.07.2019 г. до 05.02.2018 г., и законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението в съда до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 695 описа за
Ответникът Т.Г.Д., чрез
назначения му от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените
искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 06.02.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 695/2018
г. на СтРС, по което на 08.02.2018 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 21.06.2018
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове, които поради това се смятат предявени на 06.02.2018 г., когато е подал
в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 15.07.2016 г., между
И., като заемодател и ответника, като заемател, е сключен представения по
делото договор за паричен заем № 2959533 (л. 4-7). Последният обаче, с оглед предмета
му и правата и задълженията на страните по него, несъмнено представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (чл. 9, ал. 1 ЗПК). Именно
поради това и ищецът сочи на страница втора от исковата си молба, че този
договор е сключен в съответствие с разпоредбите на ЗПК (л. 2).
По силата му И. предоставило
на ответника кредит, под формата на заем, в размер на 700 лева, а ответникът се
задължил да му го върне с начислените възнаградителни лихви разсрочено, на 12
равни седмични вноски, всяка по 61.29 лева, чиито падежи са посочени в чл. 2,
т. 5 от договора, като първата вноска е платима на 23.07.2016 г., а последната -
на 08.10.2016 г. (л. 4).
Страните не спорят, а е
видно и от подписа на ответника под договора, удостоверяващ това, че на 15.07.2016
г., И. е изпълнило задължението си по този договор и му е предоставило на
същата дата обещания кредит, под формата на заем, в размер на 700 лева (чл.
3 от договора). Това се установява и от т. IV-2
на
заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът
възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства (л. 104).
На 01.02.2017 г. ищецът
подписал с И. приложение № 1 към рамковия им договор от 16.11.2000 г. за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 11-18). От представеното от ищеца в заверен
препис по делото извлечение от това приложение към този договор, следва да се
приеме, че И. му е цедирало с него и вземанията си от ответника по процесния
договор за заем, заедно с всички принадлежности, привилегии и обезпечения,
включително с изтеклите лихви и начислени неустойки по него или сумата от общо 1017.89
лева (л. 17). Това е видно и от т. IV-12 на ЗСИЕ (л. 105).
С представеното по делото
пълномощно, И. е упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за
цедираните с всяко приложение към рамковия им договор за цесия вземания (л.
19). По делото обаче няма данни ответникът да е получил
представените от ищеца по делото уведомления за процесната цесия преди подаване
на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на настоящото
дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 20-23). Поради
това следва да се приеме, че те са получени от ответника в хода на настоящото
дело, с получаването им от особеният му представител с преписа от исковата
молба и приложенията към нея със съобщението за отговор на 27.03.2019 г. (л.
74). ВКС приема, че това съобщаване на цесията е редовно,
защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено. Поради това получаването му в рамките на съдебното производство
по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.). Вярно е, че тези
уведомления не изхождат от цедента И., а от ищеца, като негов пълномощник,
упълномощен с посоченото пълномощно. Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Поради това е
редовно (Р 137-2015-III г.о.).
Вярно е също така, че
тези уведомления за тази цесия са връчени със съобщението за отговор на особеният
представител на ответника, а не на последния. Но също така е вярно, че
доколкото ВКС приема, че с връчването на препис от исковата молба на особен
представител на ответника, може да се обяви предсрочната изискуемост на кредит,
то няма пречка и в случая да се приеме за съобщена на ответника процесната
цесия с връчването на уведомлението за нея на особения му представител с
преписа от исковата молба с приложенията към нея със съобщението за отговор (Р
198-2019-I т.о.). Поради това са неоснователни възраженията за противното на
особеният представител на ответника в отговора.
От т. В-2 на ЗСИЕ е
видно още, че за погасяването на процесния кредит ответникът не е извършвал
плащания до приключване на съдебното дирене, нито на И., нито на ищеца (л.
107).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото му позволяват това. А в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на първоначалния кредитор И. да прехвърли
на ищеца с приложение № 1/01.02.2017 г. към рамковия им договор за цесия процесните
вземания срещу ответника по договора за заем. Последният, както се посочи и
по-горе, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК. Към него се прилагат поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл.
24 ЗПК). А според чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава
възможност на търговеца/доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това (прехвърлянето – б.р.)
може да
доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е случая.
При него в чл. 10 от
договора за заем, в относимата му за случая част, е предвидено, че заемодателят
има право по всяко време да прехвърли
правата си по договора на трето лице (л. 5).
Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава
възможност на заемодателя да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието
на ответника, правата си по договора на всяко трето лице, което избере, а това
несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото за
длъжника не е без значение дали негов кредитор е избраната от него
кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в същото време в
договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на
ответника, според която всяко трето лице, по избор на ответника, да го замести
в дълга му към И. по същия договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по него и
обуславя поради това извод за неравноправност на клаузата по чл. 10 от същия
договор (чл. 143, т. 15 ЗЗП).
По делото няма данни
тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно - да не е
била изготвена предварително от И. и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче, е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца
(Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче, не представи и по
делото няма доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално. А
това обстоятелство не може да се предполага. Нито да се приеме за доказано само
от наличието й в договора за заем. А следваше ищецът да го докаже по делото, и
то пълно и главно, тоест несъмнено (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така
и ищецът, чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не
само не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е била уговорена
индивидуално тази клауза на чл. 10 от договора за заем, даваща възможност на И.
да му цедира, без съгласието на ответника за това, вземанията си по договора за
заем, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено
по делото, че същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и
4 ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.
15 ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Ето защо несъществува в правния мир от датата на сключване на този
договор на 15.07.2016 г. А в последния няма друга такава, която да предвижда
възможност за кредитора И. да цедира вземанията си по него срещу ответника на трето
лице (л. 4-7).
Според чл. 26 ЗПК
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
в случая процесния договор за заем не предвижда такава възможност, защото
клаузата на чл. 10 от него, предвиждаща това, е неравноправна съгласно чл. 143,
т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена индивидуално. А друга такава няма уговорена в този
договор.
Поради това И. не е
имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с приложението към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответника по договора за заем от 15.07.2016
г., от който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото последният
не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това цесията, с която И. е цедирало на ищеца тези вземания, се
явява нищожна в тази й част, с която те са му били прехвърлени с приложение № 1
към нея, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на
забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на
чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която процесните вземания са цедирани
от И. на ищеца, е нищожна в тази й част, тя не е произвела в същата й част присъщите
й правни последици (чл. 99 ЗЗД). Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това последният не е техен титуляр/кредитор
на това основание (придобИ.ето им с тази цесия/приложението
към нея), на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът
намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. А след като по
делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответника към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му молба
основание (придобИ.ето им с посочената цесия от предишния кредитор),
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор
спрямо ответника. Поради това не е и активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване
в негова полза спрямо ответника. Ето защо тези му искове са недоказани още в
своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло,
ведно с акцесорните искания на ищеца за признаване съществуването на негово
вземане и за законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в
съда, от когато тези му искове се смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422,
ал. 1 ГПК, до изплащането й, както и за присъждане на сторените по делото и в
заповедното производство разноски, без преди това да ги обсъжда и по отношение
на техния размер, защото това се явява безпредметно. В този случай обаче, не
следва да се обезсилва издадената в полза на ищеца в заповедното производство
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (така т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото,
само ответникът има право да му се присъдят разноски по делото и в заповедното
производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
По делото обаче
няма данни той да е сторил такива. Нито е налице негово/особеният му
представител искане за присъждането им. Поради това такива не му се присъждат с
оглед и на диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „А.” Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на Т.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 700
лева за главница от невърнат заем по договор за паричен заем № 2599533/15.07.2016
г., с 35.48 лева договорна лихва от 23.07.2016 г. до 08.10.2016 г., с 45 лева
такса разходи, с 208.20 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение
от 23.07.2016 г. до 08.10.2016 г., с 96.53 лева обезщетение за забава от 24.07.2016
г. до 05.02.2018 г., и законна лихва върху главницата от 06.02.2018 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 424/08.02.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 695 описа за
2018 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на „А.” Е. да му се
присъдят разноските по делото и по ч.гр.д № 695 описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: