№ 7233
гр. София, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110118228 по описа за 2024 година
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, вр. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът „Т***********” ЕАД е подал искова молба срещу ответниците
Ц. Б. Ха и Б. Т. Ха за установяване дължимостта на сумите, за които е
издадена Заповед № 34588/20.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в, а именно
от:
- Ц. Б. Ха - сумата от: 904.18 лв., представляваща цена на ползвана
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се гр.
София, ж.к. Сердика, бл.9, вх.“А“, ет.3, аб. №92476, за периода от 01.05.2020 г.
до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението в съда /13.10.2023 г./ до плащането, сумата от 154.18 лева – лихва
за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2021 г . до 05.10.2023 г., сумата от 17.58 лева, представляваща цена за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението
/13.10.2023 г./ до плащането, както и сумата от 4.01 лева – лихва за забава в
плащането на главницата за разпределение на ТЕ за периода от 15.11.2020 г. до
05.10.2023 г.
- Б. Т. Ха - сумата от: 2 712. 53 лв., представляваща цена на ползвана
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се гр.
София, ж.к. Сердика, бл.9, вх.“А“, ет.3, аб. №92476, за периода от 01.05.2020 г.
до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
1
заявлението в съда /13.10.2023 г./ до плащането, сумата от 562.53 лева – лихва
за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2021 г . до 05.10.2023 г., сумата от 52.74 лева, представляваща цена за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението
/13.10.2023 г./ до плащането, както и сумата от 12.03 лева – лихва за забава в
плащането на главницата за разпределение на ТЕ за периода от 15.11.2020 г. до
05.10.2023 г.
Ищецът твърди, че ответниците са собственици на процесния
топлоснабден недвижим имот, поради което, по силата на закона – чл. 153, ал.
1 ЗЕ, се явяват клиенти на топлинна енергия. Сочи, че е доставил на
ответниците топлинна енергия по силата на общи условия, приети на
основание Закона за енергетиката. Твърди, че ответниците са ползвали
енергията, като за процесния период не са заплатили дължимата цена. С оглед
на това, за ищеца е възникнал правен интерес да подаде заявление за издаване
на заповед за изпълнение и да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, издадена по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в.
Сочи, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответниците са подали
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което, в
указания от съда срок по чл. 415 ГПК, е предявил настоящия иск.
Моли съдът да установи вземанията, които има към ответниците, така
както са описани в издадената заповед за изпълнение. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците Ц. Б. Ха и Б. Т. Ха, са
депозирали общ писмен отговор на исковата молба, с който оспорват
предявените искове по основание и размер.
Оспорват пасивната материалноправна си легитимация с довод, че не
притежават качеството „потребител на топлинна енергия“. Навеждат
възражение за противоречие между Закона за енергетиката и Закона за защита
на потребителите относно възникване на правоотношението във връзка с
доставката на топлинна енергия, като сочат, че следва да бъдат приложени
разпоредбите на ЗЗП, в частност чл. 62 от ЗЗП, като допълват, че дори и да е
доставена сочената ТЕ, тя е непоръчана.
Намират, че ищецът не е конкретизирал в достатъчна степен
основанието за възникване на правоотношението с ответната страна, нито
предоставената услуга.
Оспорват действието на Общите условия за продажба на топлинна
енергия, тъй като ответниците не са ги приели или подписали, допълва, че
съдържат неравноправни клаузи.
С отговора се оспорва осъществяването на продажба на топлинна
енергия, тъй като същата не е индивидуализирана по количество.
Ответниците считат, че претендираните суми са недължими и силно
завишени, тъй като не отговарят на реалното потребление.
Намират за неправилно определени сумите за битово горещо
водоснабдяване, както и липсата на основание за начисляване на услуга
2
сградна инсталация.
Сочат, че не са представени документи, от които да се установява от
какво произтича дълга. Оспорва доказателствената сила на представените
извлечения от сметки.
По отношение на претенцията за цена на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия, ответниците сочат, че в случая е налице
предявяване на чуждо вземане, а именно - на фирмата за дялово
разпределение, а не на ищеца.
Релевират възражение за изтекла погасителна давност.
Намира за нищожно начисляването на лихви върху прогнозни сметки,
както и на лихви върху вземания, които не са ликвидни.
С тези съображения отправят искане за отхвърляне на предявените
искове и за присъждане на сторените разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Далсия” ООД не взема
становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 150, вр. 153 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи, че по силата на
облигационно отношение с ответниците, възникнало по силата на закона - в
качеството им на собственици на процесния недвижим имот, съществувало
към процесния период, е доставил топлинна енергия за отопление и/или
подгряване на вода в твърдения в исковата молба обем, като за ответниците е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер.
В тежест на ответниците, при доказване на горните факти, е да докажат
положителния факт на погасяване на дълга.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция
след 17.07.2012г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно
право на ползване.
Видно от представените по делото писмени доказателства, с нот. акт №
197 от 20.12.1997 г. ответникът Б. Т. Ха и съпругата му Илиянка Цанова Ха са
придобили в режим на СИО правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот по силата на договор за прехвърляне на имот срещу
задължение за издръжка и гледане. Прехвърлителят си е запазил правото на
ползване върху имота пожизнено, като същото е погасено с неговата смърт на
02.04.2007 г. /л. 218/ - т.е. преди началото на исковия период. На 06.10.1998 г.
ответникът Б. Т. Ха е подал заявление - декларация за откриване при ищеца на
партида относно имота, с което е признал, че е ползвател на ТЕ относно същия
3
извънсъдебно. Не се доказа, а и не се твърди договорът от 20.12.1997 г. да е
бил унищожен по съдебен ред или развален. Илиянка Цанова Ха е починала
на 09.11.2017 г., преди началото на исковия период, поради което имотът е
придобит поради прекратяване на СИО и наследство от Б. Т. Ха и Ц. Б. Ха. Б.
Т. Ха е придобил ¾ от имота, а Ц. Б. Ха /дъщеря на наследодателя/ - ¼ ид.ч. от
имота.
В качеството на титуляри на правото на собственост, ответниците се
явяват и страна по облигационното отношение за доставка на топлинна
енергия до топлоснабдения имот, поради което дължат заплащане на
потребената в него топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите
условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно
чл.150, ал.3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия,
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не се твърди и не се установява ответниците да са се
възползвали от правото си по чл.150, ал.3 ЗЕ.
Неоснователно е възражението на ответниците, че разпоредбите на чл.
150 и 153 ЗЕ, установяващи задължението на собствениците да заплащат
доставената в имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия на
топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен орган,
ограничават правото на собственост на личността и противоречат на
Конституицията.
Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са
гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от
Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и нормите,
установени в защита на обществени интереси.
В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото
на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез
гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за забрана на
неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват
както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът
единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с
другите ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е
правило за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не
ограничение на правото на собственост.
Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи изрично предвижда, че
правото на свободно ползване на благата (което отразява широкото разбиране
за „собственически” права) в съвременното конституционно право, включва
4
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на
собственост. Съвременното право допуска и данъчно облагане на
собствеността, т. е. натоварване на собственика със задължения дори и без
насрещна престация, поради което не е недопустимо законодателят да
предвиди, че собственикът е отговорен за заплащането на определени
доставени до имота му блага, включително топлинна енергия. Следователно
обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от правни актове с
по-голяма юридическа сила /нормативен акт от по-висока степен/.
Съгласно чл. 143 ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални
разпределители, се определя от лицето, извършващо дялово разпределение на
топлинната енергия в сградата съгласно методика по наредбата. Установява се
по делото с помощта от приетата и кредитирана от съда СТЕ, че монтираните
измервателни уреди в абонатната станция съответстват на нормативно
установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и
точно са отразявали количествата отдадена топлинна енергия. Установява се
по делото, че дяловото разпределение през процесния период е извършвано
съгласно действащата нормативна уредба.
Не се установи по делото и да са правени рекламации от ответниците
във връзка с отразеното по изравнителните сметки количество на топлинната
енергия, доставена за процесния период от време, като именно показанията по
последните сметки са послужили за определяне на количествата топлинна
енергия, за които на ответника са начислени сметките за процесния период.
По отношение на оплакванията на ответниците, касаещи начина на
определяне на количеството енергия, отдадена от сградната инсталация:
Разпоредбата на чл. 13, § 1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда
задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при
крайните потребители, само когато „това е технически осъществимо,
финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни
спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ,
централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди”.
Следователно, задължението за поставяне на измервателни уреди на
границата на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които
са били изградени преди 2006 г., следва да се вземе предвид доколко всяка
индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални измервателни
уреди и дали това не би изисквало за потребителите прекомерни разходи
спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3, също не
предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след
общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не
съществува общо нормативно задължение за поставяне на измервателни
уреди за всеки потребител на топлинна енергия.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни
норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от
сградната инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе
индивидуално измерване законодателят трябва да определи правило, по което
5
да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим на етажна
собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда
разходи.
Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от
Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква действително
измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това „е
уместно”. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия.
В случая следва да се има предвид, че критерият за „уместност”, който
Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде изпълнен чрез действително
отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една страна разходите
за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква замерване
на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг период от време
със специална техника, а от друга – такива реални отчитания биха били
свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера, тъй като измерванията
следва да се извършват в домовете на абонатите през продължителен период
от време.
Поради това законодателят следва да направи компромис с начините за
измерване и да предвиди нормативно формула, която да облекчи доказването
и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление, така и на
общата отдадена за отопление на сградата енергия.
В случая следва да се има предвид, че всяка сграда представлява
отделна термодинамична система, която е изолирана от околния флуид
(въздуха) чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система
обитателите правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре
външните стени, за да запазят топлината, която преминава през отделните
обекти и общите части и затопля сградата като цяло. При това всеки от
обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към тях.
Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат
разходите за затопляне на сградата не представлява правило, което не
съответства на фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната собственост да
заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава
изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО.
Не е налице и нарушение на друг правен принцип, което да води до
основание за неприлагане на посочената разпоредба.
Във връзка с оплакванията, касаещи издаването на прогнозни сметки,
по които ищецът претендира плащане:
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите
за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството,
6
извършващо дялово разпределение.
Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба
на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както
повече, така и по малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-
малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка с
последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях
енергия за целия отчетен период.
Съгласно Общите условия обаче, лихва за забава обаче потребителят
дължи единствено върху сумите по изравнителните сметки, поради което
оплакванията на въззивника в тази насока са несъстоятелни.
Неоснователен е и доводът на ответника относно наличието на колизия
между ЗЕ и ЗЗП, в това число, че доставката на топлинна енергия е
„непоискана такава“.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК,
за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото “непоискана” е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2
ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в
редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително
по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е демократичен - „решава
мнозинството”.
Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани
общите части.
Потребителят на услугата обаче е цялата етажна собственост, затова
титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на
7
доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може
да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното
топлоснабдяване се е наложило в България като ефективен начин за отопление
на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ век.
Отношенията между етажните собственици и начина на управление на общите
сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за управлението, реда
и надзора на етажната собственост (отм.) и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква
съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на
сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава
обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана
топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за
ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца.
В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен,
топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в
цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е
уредено като задължително (чл. 162, ал. 1 и 2), а искане от собствениците е
предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в
сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително (ал. 3).
Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на
топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на
топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при
определени предпоставки. Нормативните актове от този период не
предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така дадените разрешения, съдът приема, че непоискана
доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост
(включително за сградна инсталация и отопление на общите части) е налице
тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ
за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но
въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното
дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в
сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо
водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите
части на сградата. Следователно доставената през исковия период топлинна
енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
По отношение на количеството потребена топлинна енергия в
имота:
8
Видно от приетата по делото СТЕ, която съдът кредитира изцяло като
компетентно изготвена и даваща пълен отговор на поставените въпроси,
потребеното количество топлинна енергия за процесния период, /за отопление
и гореща вода/, възлизащо на сумата от 3735.65 лева /т.е. повече от общия
размер на претендираната главница/ е извършено в пълно съответствие със
законовите разпоредби, уреждащи правилата за начисляване на топлинна
енергия при неосигурен достъп до имота.
С оглед на това, съдът намира, че предявените искове към всеки от
ответниците, за заплащане на съответната припадаща се част от главницата за
топлинна енергия, се явяват изцяло основателни и следва да бъдат уважени.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъдат уважени и
исковете за заплащане на цената на услугата дялово разпределение,
доколкото по делото, от ангажираните писмени доказателства и изготвената
експертиза, се установява, че услугата е извършвана в процесния период и от
страна на ищеца в полза на ФДР е заплатена такса в размер на общо 70.32 за
целия искове период.
Върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение следва
да бъде присъдена и законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба.
Ответниците са упражнили своевременно правата си по чл. 120 ЗЗД
като са заявили възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на претендираните от ищеца с исковата молба вземания, във връзка, с която
съдът намира следното:
Съгласно разясненията, дадени с ТР №3/2011г. по тълк. дело №3/2011г.
на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111,
б.„в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
В този смисъл и по аргумент от чл.155 и чл.156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД давността започва да
тече от момента на изискуемостта на вземането, а ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
По отношение на процесните вземания приложение намират ОУ от
2016 г., като съгласно чл. 33, ал.1 от тях клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят.
С оглед на това, доколкото заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на
13.10.2023 г., погасени по давност са всички вземания на ищеца,
падежирали 3 години преди нейното подаване – т.е. за периода от м.05.2020 г.
9
до м. 07.2020 г. вкл.
Доколкото обаче, от служебно допуснатия от съда въпрос към
експертизата, се установява, че реално доставеното количество топлинна
енергия в непогасения по давност период от м.08.2020 г. до м. 04.2022 г. е на
стойност по-голяма от претендираната от ищеца, то въпреки наличието на
погасен период, предявените искове отново следва да бъдат уважени изцяло.
С оглед на това, съдът намира, че главните искови претенции следва да
бъдат уважени за пълния им заявен размер.
По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на акцесорните искове предполага наличие на главни
задължения и забава в погасяването на същите.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна
енергия консумирана през процесния период, както беше посочено по-горе,
са приложими Общи условия на ищеца, одобрени с Решение №ОУ-1 от
27.06.2016г. на КЕВР.
Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2016г., месечната дължима сума
за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за
топлоснабдяването /по прогнозно количество/, се формира въз основа на
определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от Наредбата
/на база реален отчет/, се формира въз основа на определеното за него реално
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача.
В ал. 3 на чл. 32 от ОУ от 2016г. е предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а съгласно ал.4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако
не са заплатени в срока по ал.2.
Предвид изложеното, по реда на чл. 162 ГПК, съдът намира, че
размерът на мораторната лихва върху общата претендирана от ищеца
главница възлиза на сумата от 616.80 лева, т.е. предявените искове /на по-
ниска обща стойност/ се явяват изцяло основателни и следва да бъдат
уважени.
10
По отношение на вземанията за услугата дялово разпределение в ОУ
на „Т***********“ ЕАД не е предвиден срок за изпълнение, поради което
кредиторът може да иска изпълнение веднага /чл. 69, ал. 1 ЗЗД/.
Изискуемостта на вземането обаче няма за пряка последица неговото
забавено изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а
когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора.
В конкретния случай, предвид липсата на определен падеж за
изпълнение на задължението в самия договор, ответникът би изпаднал в
забава едва след надлежно отправена му покана за плащане.
Такава покана не се твърди и не се установява да е била изпращана в
момент, предхождащ подаването на исковата молба, поради което съдът
намира, че не се дължи мораторно обезщетение в размер на законната лихва
върху главницата за дялово разпределение и претенцията в тази й част се явява
изцяло неоснователна и подлежи на отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78 ГПК, право на разноски
имат и двете страни в производството, съразмерно на уважената, респективно,
отхвърлената част от исковете, като съдът дължи произнасяне и по
отговорността за разноски в заповедното произовдство.
В исковото производство:
Ищецът е доказал извършването на разноски за заплатена държавна
такса – 174.21 лева, депозит за СТЕ – 300 лева и е претендирал разноски за
юрисконсулстко възнаграждение, които съдът, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
определя на сумата от 100 лева. Общия размер на разноските възлиза на
сумата от 574.21 лева.
Съразмерно на уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да
се присъди общо сумата от 572.08 лева, дължима разделно от ответниците
при квоти ¾ за Б. Т. Ха и ¼ за Ц. Б. Ха.
Всеки от ответниците е претендирал присъждане на разноски в полза
на представлявалия го безплатно адвокат. Предвид изложеното, на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, с оглед действителната правна и фактическа сложност на
спора, реално извършената работа и продължителността на производството,
съдът намира, че справедливи ят размер на адвокатското възнаграждение в
полза на всеки от двамата адвокати /адв. С. и адв. С./ възлиза на сумата от 300
лева.
Съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на всеки адвокат
следва да се присъди сумата от 1.11 лева.
В заповедното производство:
Ищецът е доказал извършването на разноски за заплатена държавна
такса – 86.40 лева, като е претендирал разноски за юрисконсулстко
11
възнаграждение, което съдът, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, е определил на
сумата от 50 лева. Общия размер на разноските възлиза на сумата от 136.40
лева.
Съразмерно на уважената част от претенциите по заявлението, в полза
на заявителя следва да се присъди общо сумата от 135.04 лева, дължима
разделно от ответниците при квоти ¾ за Б. Т. Ха и ¼ за Ц. Б. Ха.
Ответниците не са претендирали присъждане на разноски, поради
което такива не им се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422
ГПК от „Т***********“ ЕАД, ЕИК *******скове, че ответникът Б. Т. Ха,
ЕГН **********, дължи на ищеца „Т***********“ ЕАД, на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 и чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, следните сумите, за
които е издадена Заповед № 34588/20.11.2023 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в,
а именно: 2 712. 53 лв., представляваща цена на ползвана топлинна енергия за
топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се гр. София, ж.к. Сердика,
бл.9, вх.“А“, ет.3, аб. №92476, за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г.,
ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда
/13.10.2023 г./ до плащането; сумата от 562.53 лева – лихва за забава в
плащането на главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г . до
05.10.2023 г.; сумата от 52.74 лева, представляваща цена за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2020 г. до 30.04.2022
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението
/13.10.2023 г./ до плащането.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Т***********“
ЕАД, ЕИК ********* срещу ответника Б. Т. Ха, ЕГН ********** иск по чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 и чл. 153 ЗЕ за периода от
01.05.2020 г. – 31.07.2020 г. – поради погасяване на вземания по давност,
както и иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 12.03 лева – лихва за забава в плащането на главницата за
разпределение на ТЕ за периода от 15.11.2020 г. до 05.10.2023 г., за която е
издадена Заповед № 34588/20.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в, като
неоснователен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422
ГПК от „Т***********“ ЕАД, ЕИК *******скове, че ответникът Ц. Б. Ха,
ЕГН **********, дължи на ищеца „Т***********“ ЕАД, на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 и чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, следните сумите, за
12
които е издадена Заповед № 34588/20.11.2023 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в,
а именно: 904.18 лв., представляваща цена на ползвана топлинна енергия за
топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се гр. София, ж.к. Сердика,
бл.9, вх.“А“, ет.3, аб. №92476, за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г.,
ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда
/13.10.2023 г./ до плащането; сумата от 154.18 лева – лихва за забава в
плащането на главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г . до
05.10.2023 г.; сумата от 17.58 лева, представляваща цена за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2020 г. до 30.04.2022
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението
/13.10.2023 г./ до плащането.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Т***********“
ЕАД, ЕИК ********* срещу ответника Ц. Б. Ха, ЕГН **********, иск по чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 и чл. 153 ЗЕ за периода от
01.05.2020 г. – 31.07.2020 г. – поради погасяване на вземания по давност,
както и иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 04,01 лева – лихва за забава в плащането на главницата за
разпределение на ТЕ за периода от 15.11.2020 г. до 05.10.2023 г., за която е
издадена Заповед № 34588/20.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56521/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в, като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. Т. Ха, ЕГН ********** и
Ц. Б. Ха, ЕГН **********, да заплатят в условията на разделна отговорност
/при квоти ¾ за Б. Ха и ¼ за Ц. Ха/ на Т***********“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от общо 572.08 лева - разноски пред първата инстанция, съразмерно
на уважената част от исковете, както и общо сумата от 135.04 лева - разноски
в заповедното производство по ч.гр.д. № 56521/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ГПК „ Т***********“ ЕАД, ЕИК
*********, да заплати на адв. Д. В. С., личен номер на адвокат **********,
сумата от 1.11 лв. - разноски пред първата инстанция за безплатно оказана
защита на ответника, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ГПК „ Т***********“ ЕАД, ЕИК
*********, да заплати на адв. А. В. С., личен номер на адвокат **********,
сумата от 1.11 лв. - разноски пред първата инстанция за безплатно оказана
защита на ответника, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Далсия” ООД като трето
лице - помагач на страната на ищеца.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13
14