Р Е
Ш Е Н
И Е
№
1303 13.04.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично
заседание на осемнадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 16384 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с
правна квалификация по чл. 439 от ГПК.
Производството
по делото е образувано по искова молба на Й.Х.Й.- П., ЕГН ********** *** против „ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Христо Г.
Данов” № 37, за признаване на установено, че ищцата не дължи сумата от 283,18
лева, представляваща разноски по гр. дело № 7409/ 2010 г. на ПдРС.
В
исковата молба се твърди, че въз основа на влязло в сила решение от 21,09,2011
г., постановено по гр. д. № 7409/10 г. на ПРС ответникът се е снабдил с
изпълнителен лист от 23.01.2012 г. за сумата от 283,18 лв. – разноски по
делото. На 21.02.2012 г. било образувано изп.дело № *** г. на ****, с район на действие ПдОС. Вземанията
за разноски били погасени по давност. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск по основание. Претендира разноски.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа страна
следното:
От приложените по делото
писмени доказателства се установява, че ищцата е осъдена въз основа на
изпълнителен лист издаден на 23,01,2012 г. по гр. д. № 7409/2010 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, да заплати на
ответника следените суми: 283,18 лева, представляваща разноски по
делото.
От приложеното
копие на изп.д.№ *** по описа на ****, рег.№*** от регистъра на КЧСИ, с район
на действие ПдОС, се установява, че производството е образувано по молба на
„ЕВН България Топлофикация” ЕАД на
21.02.2012 г. въз основа на издадени два изпълнители листа, единият от който е
по гр. д. № 7409/2010 г. по описа на
Районен съд – Пловдив. По това изпълнително дело са извършвани множество
изпълнителни действия.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Спорът
по делото се концентрира върху въпроса погасени ли са процесните суми в рамките
на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.
С
предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като
съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и
има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство
ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството
по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се
основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото
основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното
основание.
Наведеното
от ищцата основание за недължимост на процесната сума е тяхното погасяване по
давност. Процесното вземане е за разноски по гр. дело № 7409/ 2010 г. на ПдРС,
които са установени с влязло в сила съдебно решение. Правната норма на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която
предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години, намира приложение в разглеждания казус. Именно
поради това искът по чл.439 ГПК може да се основа само на факти, настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които
са били известни на ищцата и които е могла да посочи към датата на приключване
на съдебното дирене по гр. дело № 7409/ 2010 г. на ПдРС, се преклудира.
Относно твърденията на ищеца, че
вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу нея
изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В
същото се прие, че задължителните указания, дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да
се считат за изгубили сила, предвид новите обществени реалности и промените в
процесуалната уредба. По задължителен начин се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен), или да „не действа” (да не иска нови
изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се прие, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането
от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда
да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от
него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Освен
това не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в
рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита
давността за прекъсната. Това следва от самата разпоредба на чл. 116, б. „в” ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане” на изпълнителни
действия, а не „извършени” или друга подобна формулировка.
Искането на кредитора за
прилагане на определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за
прекъсване на давността, независимо дали действия
по реализирането му са предприети от ***. В този смисъл е и трайната практика
на различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 32 от 09.01.2017 г. по гр. д. №
24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната практика по безпротиворечив
начин се приема, че за нуждите на преценката дали изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8
ГПК и дали вземането на кредитора е погасено по давност е без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е
поддържал висящността на изпълнителния процес
с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не следва да
бъде санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на вземането
му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител
или безуспешност на посочения изпълнителен способ. Точно такъв е и процесният
случай.
Съгласно даденото с ППВС № 3/ 18.11.1980
г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/
26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, е
дадено противоположно разрешение като е прието, че ППВС №3/80г. е загубило
сила и в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение.
Отмяната на ППВС № 3/ 18.11.1980 г. има
действие обаче от 26.06.2015 г. –
датата, на която е прието противоположното тълкуване по тълк. д. № 2/ 2013 г.
на ОСГТК, в който смисъл е Решение №51 от 21.02.2019г.
на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV г.
о., ГК и Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г., ІV г. о.
Следователно до 26.06.2015 г. давността
по отношение на сумите, които Й.Й. е осъдена да заплати на „ЕВН
България Топлофикация” ЕАД
е била спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано
изпълнително производство. Давността е продължила да тече след 26.06.2015 г. и
към датата на подаване на исковата молба в съда -10.10.2019г. не е
изтекла, поради липса на период по
-дълъг от 5 години, водещ до погасяване на вземанията.
По изложените съображения предявеният отрицателен установителен
иск следва да бъде отхвърлен.
При този изход на правния спор ответникът на основание чл. 78,
ал.3 ГПК, вр. чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно действителната фактическа и правна сложност на делото
и материалният интерес от него, конкретният размер на присъденото
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен на 100 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Й.Х.Й.- П., ЕГН ********** *** против „ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Христо Г.
Данов” № 37 отрицателен установителен
иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответното дружеството сумата
от 283,18 лева, представляваща разноски по гр. дело № 7409/ 2010 г. на ПдРС.
ОСЪЖДА Й.Х.Й.- П., ЕГН **********
***, да заплати на „ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37 сумата от 100 лева (сто лева), представляваща разноски по делото, на
основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала!
РЦ