№ 821
гр. Шумен, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Зара Ех. И.
при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова
като разгледа докладваното от Зара Ех. И. Гражданско дело №
20243630103362 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД,
главен насрещен иск с правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ и евентуален
иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба подадена от К. Й. И., ЕГН
**********, адрес: гр.*** срещу „***“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление :гр.****, в която посочва, че с ответника е сключила на 15.09.2024
г. Договор за потребителски кредит №1147116, по който получила в
собственост сума в размер на 1600 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент от 50.00% и ГПР в размер на 63.15%. Срокът, уговорен в договора за
погасяване на кредита бил определен на 18 месечни вноски, 4 от които по
66,67 лева и 14 по 153,14 лева с крайна падежна дата 16.03.2024 г. В чл. 6(1) от
договора за кредит страните се съгласили, че договорът трябва да бъде
обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: поръчителство на едно или
две физически лица, отговарящи на определени изисквания или безусловна
банкова гаранция, като при неизпълнение на изискването за обезпечаване на
кредита, съгласно чл. 18.1 заемателят дължал на заемодателя неустойка в
размер на 3046,06 лева, платима разсрочено, като се кумулирала към
падежните вземания по погасителния план.
Ищцата твърди, че кредитната сделка е нищожна и не дължи
изпълнение на вземанията за неустойка и договорна лихва.
1
На първо място счита, че процесният договор е нищожен поради
изначална недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а именно, че договорната лихва, е в
противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД) поради
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, водещи до злепоставяне на интересите на потребителя на
финансовите услуги с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
На следващо място твърди, че кредиторът не е изпълнил и изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията
за прилагане на възнаградителната лихва.
Счита договора за нищожен и като такъв, сключен при неспазване
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.
19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е
неточен и подвеждащ, доколкото в него не била включена скритата под
формата на неустойка договорна лихва. Твърди, че разписаният в договора
ГПР 63.15% излиза извън законоустановените рамки, съгласно чл. 19, ал. 4 oт
ЗПК, а и кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи кои компоненти
формират размерът на ГПР.
Счита, че на собствено основание е нищожна и неустоечната клауза,
която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението
и по този начин създава предпоставки кредиторът да получи вземането,
некоректно именувано „неустойка", която според нея изначално не притежава
обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на
кредита.
Счита, че приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от
посочения в договора и кредиторът, вписвайки в договора ГПР в размер на
63.15% е заблудил потребителя, която заблуждаваща търговска практика е
довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
B обобщение заявява, че сключеният между страните Договор за
потребителски кредит № 1147116/15.09.2024г. следва да бъде прогласен за
нищожен, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
противоречие със закона.
С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да приеме
за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях
договор за потребителски кредит №1147116/15.09.2024 г. е нищожен на
2
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 1, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и да му
бъдат присъдени направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор. Счита иска за
неоснователен и моли да бъде отхвърлен, за което излага аргументи.
С отговора предявява и насрещна искова молба, в която не оспорва, че
между страните е бил сключен посоченият от ищеца договор за кредит.
Твърди, че по силата на този договор на ищцата била предадена сумата от
1 600 лева. Предвид посоченото, с главно предявеният иск претендира
ищцата/ответник по НИ да бъде осъдена да му върне заетата сума в размер на
1 600 лева. В условия на евентуалност, ако съдът счете, че договорът за кредит
е недействителен, моли на основание чл.55, ал.1, т.1 от ГПК да му бъде
присъдена същата сума в размер на 1600 лева. Претендира присъждането на
разноски.
Съдът въз основа на събраните по делото писмени и гласни
доказателства прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
Между страните по делото не е спорно, че на 15.09.2024 г. са сключили
Договор за потребителски кредит №1147116, с който ответникът се е задължил
да отпусне заем на ищцата в размер на 1 600 лева, който ищцата да върне при:
фиксиран лихвен процент от 50 % - чл. 3, ал. 2, т. 6; ГПР от 63,15 % - чл. 3, ал.
2, т. 4; в срок до 16.03.2026г., на 18 месечни вноски. Съгласно клаузата на чл. 6
от Договора страните се споразумели договорът да бъде обезпечен, по избор
на длъжника с поръчител или банкова гаранция, като в клаузата на чл. 18, ал. 1
била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение в общ размер
3 046,06 лева.
Сключения договор за кредит, има характер на потребителски кредит по
чл. 9 и сл. ЗПК, поради което, като условие за неговата действителност
намират приложение императивните изисквания уредени в ЗПК.
Основните възражения на ищеца за недействителност на договора за
кредит са свързани с обстоятелството, че посоченият в договора ГПР в размер
на 63.15%. надвишава максимално допустимия съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК.
Освен това счита, че ГПР е неправилно посочен, т.к. при формирането му не е
включена предвидената в чл.18, ал.1, неустойка.
Първото възражение е неоснователно, т.к. към момента на сключване на
договора основният лихвен процент е бил 3,54%, което означава, че към
датата на сключване на договора допустимият, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК,
3
ГПР е 67,70%, т.е. посочения в договора е под този размер.
Независимо от посоченото, съдът приема, че ГПР не е посочен коректно.
С клаузата на чл. 6 от Договора длъжникът се задължава в срока най-късно до
следващия ден, считано от предоставяне на сумата, да предостави на
кредитора по свой избор обезпечение, изразяващо се в поръчителство на поне
две физически лица – отговарящи на определени условия които са
кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени или банкова гаранция. С
клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора в случай, че не предостави обезпечение в
срок на кредитора се дължи неустойка в общ размер 3 046,06 лева. Съгласно
Погасителния план, абсолютният размер на неустойката за месец е определен
на 238,33 лева, при отстъпка от 33,30 лева, като е била разсрочена за
погасяване за срока на договора като част от осемнадесетте погасителни
вноски. Следователно, за да избегне начисляването на тази неустойка,
длъжникът е следвало да предостави обезпечение, за което кредиторът е дал
възможност на насрещната страна само двудневен срок - чл. 6, ал. 2 от
Договора.
Прочитът на съдържанието на цитираните клаузи и съпоставянето и с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.6 от договора, въвежда за
потребителя са на практика неосъществими или много трудно изпълними.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по
договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19,
ал.4 ЗПК. Тези изводи на съда са потвърждават и от факта, че самият
кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за
"неустойка" към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по
договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО
(директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
4
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР
е 63.15%, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече
както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл.18 от Договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена
единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако "неустойката" бъде
включена в ГПР, размерът му ще нарасне над предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК
размер. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му е било известно (чрез изначалното му включване в разходите
по кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
5
противоречие с чл.3, §1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР
е 63.15%, но след включването на неустойката по чл. 18 от договора, то ГПР
ще нарасне над предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК размер. Некоректното
посочване на ГПР, по същество представлява липса на този задължителен
реквизит - нарушение по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до
недействителност на целия договор. Предвид посоченото предявеният
първоначален иск се явява изцяло основателен.
От ответника са предявения насрещни искове- главен по чл.430, ал.1 от
ТЗ и евентуален по чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Доколкото съдът приема, че договорът е недействителен, претенцията
за изпълнение на договора, на основание чл.430, ал.1 от ТЗ се явява
неоснователна.
Горното налага разглеждането на евентуалната претенция по чл.55, ал.1,
предл. първо от ГПК- връщане на даденото при първоначална липса на
основание в размер на 1 600 лева. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато
договорът за кредит се окаже недействителен, дължи се връщане на чистата
му стойност, т.е. стойността на главницата. От представените от ищеца по НИ
писмени доказателства се установява, че на 15.09.2024г., ищцата К. Й. И., в
качеството на заемополучател е получила от „***“ ЕООД, сума от 1 600 лева.
Не се твърди, съответно не се доказва, което е в тежест на заемополучателя, че
тази сума е върната на кредитора, поради което съдът приема, че насрещният
иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД е основателен.
По разноските:
Ищецът претендира разноски, съставляващи заплатена държавна такса в
размер на 219,60 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 845, 60 лева.
По делото са представени два броя пълномощни и договори за правна защита
и съдействие, като съобразно първото договореното между адвокат Н.М. и
6
ищцата К. И., адвокатско възнаграждение е в размер на 845,60 лева, заплатено
в брой. От ответника е заявено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. Съдът като
взе предвид цената на иска, предвидените в Наредба №1/09.07.2004г., размери
на възнагражденията за адвокатска работа, които съдът приема
ориентировъчни, както и посочените в §1а, ал.2 от ДР на наредбата, приема,
че не е налице прекомерност на адвокатския хонорар.
Ответникът/ищец по насрещните искове претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 480 с вкл.ДДС- договорено и заплатено за
процесуално представителство по насрещните искове. Ищецът също е
направил възражение на прекомерност на размера, което съдът намира за
неоснователно. Както вече е посочено, съдът приема за ориентировъчни
размерите на определените адвокатски възнаграждения в Наредба
№1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. С оглед цената на
насрещния иск, размерът на адвокатското възнаграждение, определено въз
основа на чл.7, ал.2, т.2 от наредбата е 460 лева без ДДС, или претендираният
размер е под размера, който съдът приема за ориентировъчен.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че сключеният между К. Й. И., ЕГН
**********, адрес: гр.***, като заемополучател и „***“ ЕООД, ЕИК ****,
седалище и адрес на управление :гр.****, като заемател, Договор за
потребителски кредит №1147116/15.09.2024г. е недействителен, на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА К. Й. И., ЕГН **********, да заплати на „***“ ЕООД, ЕИК
****, сумата 1 600 (хиляда и шестстотин) лева, представляваща чистата
стойност (главница) по Договор за потребителски кредит
№1147116/15.09.2024г.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати на К. Й. И., ЕГН
**********, сумата 1 065,20 (хиляда шестдесет и пет лева и двадесет
стотинки) лева- деловодни разноски по иска с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА К. Й. И., ЕГН **********, да заплати на „***“ ЕООД, ЕИК
****, сумата 538,10 (петстотин тридесет и осем лева и десет стотинки)лева-
деловодни разноски по насрещния иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Шумен, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
8