Решение по адм. дело №1301/2025 на Административен съд - Варна

Производството по делото е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на Н. Б. В. от [населено място], [ЕГН] против Заповед за прилагане на ПАМ № 25-0436-000132/ 10.06.2025 г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, с която на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка на осн. чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП –прекратяване на регистрацията на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № [рег. номер], за срок от шест месеца.

В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност на мярката поради нарушения на материалния закон и административнопроизводствените правила, както и поради несъответствие с целта на закона. Твърди се, че към момента на налагане на мярката жалбоподателят не е бил лишен от право да управлява МПС, тъй като свидетелството му за правоуправление не е било отнето. След позоваване на разпоредбата на чл.190, ал.2 от ЗДвП се изразява становище, че срокът на наложеното наказание не е започнал да тече и следователно не са били налице материалноправните предпоставки за налагането на заповедта. Твърди се също, че жалбоподателят е бил информиран от полицейски служител, че до отнемането на свидетелството му за управление на МПС може правомерно да управлява такова. Привеждат се доводи, че налагането на ПАМ не съответства на визираните в чл.22 от ЗАНН цели и на принципа за съразмерност, въведен с нормата на чл.6 от АПК. Поддържа се и че обжалваната Заповед не е надлежно мотивирана и не съдържа посочване на фактическите и правни основания за издаването й. Отправя се искане за отмяна на заповедта, както и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.

Ответникът – началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, не изпраща представител в съдебно заседание. Депозира писмено становище чрез процесуален представител, в което оспорва жалбата. Излага съображения за правилност и законосъобразност на заповедта, доколкото към момента на издаването й са били налице материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ -лишаване на жалбоподателя от правоуправление с влязъл в сила санкционен акт. Отправя искане за отхвърляне на жалбата и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар и моли същият да бъде редуциран, в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз.

Съдът, след преценка становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимите нормативни разпоредби, съобразно обхвата на съдебната проверка, приема за установено от фактическа страна, следното:

Въз основа на приложените писмени доказателства се установява, че на 10.06.2025 г., при проверка от служители при Второ РУ-Варна, е констатирано, че Н. Б. управлява лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № [рег. номер] по [улица]в [населено място]. Установено било също, че с НП №23-0819-004714/09.01.2024г. на началник група в ОД на МВР-Варна, сектор „Пътна полиция“-Варна, влязло в сила на 03.04.2025г., на водача е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец, а свидетелството му за правоуправление е с обявен статут в БДС „отнемане/изземване“, но към момента на проверката същото не било иззето физически и не било предадено на органите на МВР за изпълнение на наложеното административно наказание.

Във връзка с тези констатации на водача на МПС бил съставен АУАН № 3405844/10.06.2025 г. за нарушение на чл.150А, ал.1 от ЗДвП, който бил предявен на лицето и бил подписан от него с възражения, че не е бил уведомен, че свидетелството му за правоуправление е отнето. Също така били отнети регистрационните табели на автомобила и свидетелството му за регистрация. Бил изготвен протокол, в който било удостоверено, че жалбоподателят предава доброволно СУМПС с №*********.

Въз основа на съставения АУАН и събраните при проверката писмени доказателства била издадена оспорената в настоящото производство Заповед № 25-0436-000132/ 10.06.2025 г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, с която във връзка с установеното административно нарушение, на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка–прекратяване на регистрацията на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № [рег. номер], за срок от шест месеца.

В хода на съденото производство, за изясняване на спора от фактическа страна, са събрани гласни доказателства посредством разпита на свидетелката И. М. М.-****** във Второ РУ-Варна, която предоставя информация за създадената организация за предаването на свидетелството за правоуправление на жалбоподателя, с оглед изпълнение на наложеното му наказание. Същата съобщава и че е уведомила лицето, че може правомерно да управлява автомобил до предаването на свидетелството си за управление на МПС. Не се констатират основания за съмнение в достоверността на свидетелските показания, поради което съдът приема, че същите следва да бъдат кредитирани и приети за обективни.

Така установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:

Жалбата е насочена срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 172, ал.5 от ЗДвП. Същата е депозирана в законоустановения срок по чл. 149, ал. 1 АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорената заповед и при наличие на правен интерес (лицето е собственик на процесния автомобил и ИАА засяга непосредствено негови права и законни интереси), поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган и в установената форма, спазени ли са административно-производствените правила и материално- правните разпоредби по издаването му, съобразен ли е актът с целта на закона.

Принудителните административни мерки са акт на държавна принуда, предвидена в чл. 22 от ЗАНН за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване на вредните последици от тях. Принудителните административни мерки се налагат със заповед, която има характер на индивидуален административен акт. Случаите, в които могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ (чл.23 от ЗАНН).

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административно мерки по чл. 171, т. 2а от същия закон се прилагат с мотивирана заповед на ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност, или от оправомощени от тях длъжностни лица. Определянето на тези служби е в правомощията на министъра на вътрешните работи, с оглед разпоредбата на чл.165 ал.1 от ЗДвП.

По делото е приета Заповед № 365з-8226/ 30.12.2021 г. на директора на ОД на МВР-Варна, от която е видно, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган – началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, при упражняване на предоставените му съгласно цитираните заповеди за упълномощаване, правомощия.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден в предвидената писмена форма и съдържа всички необходими реквизити, съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК, включително изложение на фактическите и правните основания за приложената принудителна мярка по чл. 22 ЗАНН, поради което е валиден акт и позволява осъществяването на съдебен контрол за законосъобразност.

В разглеждания случай от оспорващия са наведени твърдения за липса на мотиви и на изискуеми реквизити в заповедта, като се твърди, че в нея не са конкретизирани нарушителят, адресатът на заповедта, собственикът и водачът на автомобила. В тази връзка се изразява становище за нарушение на изискването за форма на административния акт и за несъответствието му с нормата на чл.59, ал.2, т.3 от АПК. Съдът не намира основания да се съгласи с изложените доводи. При извършената служебна проверка не се констатират допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство. От обстоятелствената част на оспорения акт става ясно в напълно достатъчна степен въз основа какви обстоятелства и по какви съображения е бил издаден, а също и кое лице е негов адресат, включително и чрез препращане в съдържанието му към съставения АУАН. Обжалваната Заповед за прилагане на ПАМ съдържа изискуемите реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП, вр. с чл. 59, ал. 2 АПК; актът е мотивиран, издаден е след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и липсват несъответствия с процесуалните правила, които да обусловят неговата отмяна.

Съдът констатира обаче, че оспорваната ПАМ е в противоречие с действащите към датата на издаването й материалноправни норми, по следните съображения:

По силата на чл.171, т. 2а, б.“а“ от ЗДвП, за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, спрямо собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, се прилагат ПАМ „прекратяване на регистрацията на ППС за срок от шест месеца до една година”. Мярката, наложена в тази хипотеза е превантивна – да не се допусне създаването на опасност за движението по пътищата при управление на процесното ППС, за което е констатирано, че е управлявано от водач, за когото е установено по надлежния ред, че е неправоспособен.

В мотивите на оспорения акт е описано установеното нарушение от фактическа страна - управление на МПС от лице, което е лишено от право да управлява моторно превозно средство с влязло в сила наказателно постановление, което фактическо описание е изцяло съответно на посочената правна норма – чл.171, т. 2а, б.“а“ от ЗДвП.

Съдът констатира обаче, че при издаването на заповедта в действителност не са били налице предвидените в закона материалноправни предпоставки за това. В процесния случай се касае за лице -собственик на МПС, който е лишен от правоуправление по административен ред. В акта за установяване на административно нарушение е посочено, че водачът виновно е нарушил чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, като е управлявал МПС, след като е лишен от това право по съдебен или административен ред. От служебно изисканото от съда копие на НП №23-0819-004714/09.01.2024г. на началник група в ОД на МВР-Варна, сектор „Пътна полиция“-Варна е видно, че на жалбоподателя В., на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП, са наложени наказания глоба в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за един месец. От приложеното копие на Решение №3776/03.04.2025г., постановено по к.а.н.д. №373/2025г. на АдмС-Варна е видно, че наказателното постановление е влязло в сила на 03.04.2025 г.

Следователно жалбоподателят е бил лишен по административен ред от право да управлява МПС - с административно наказание, наложено по административен ред с влязло в сила НП, което е предвидено като основание в разпоредбата на чл. 171, т. 2А, б. „а“ от ЗДвП за прилагане на ПАМ от вида на процесната.

Основателни са обаче възраженията в жалбата, че към момента на проверката СУМПС на оспорващия не е иззето, а е обявено за изземване, поради което наложено наказание лишаване от права не е било изпълнено и срокът му не е започнал да тече. В тази връзка съдът съобрази разпоредбата на чл. 81. ал. 1 ЗАНН, според която наказателното постановление или решението на съда, с което е постановено временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, се изпълнява от органите, които признава това право и контролира упражняването му. Редът за издаване и отнемане на СУМПС е регламентиран в Наредба № 1-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Разпоредбата на чл. 20 от Наредбата предвижда отнемането на СУМПС да се извършва въз основа на влезли в сила НП, решения или присъди, с които е наложено наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ или наложена принудителна административна мярка за временно отнемане на СУМПС. В случая такова влязло в сила наказателно постановление е налице. От своя страна нормата на чл. 190 ЗДвП, посочва, че след влизането в сила на НП, с което се налага наказание на водач или собственик на МПС, препис от него се предоставя на съответното структурно звено на МВР, където се водят на отчет водачът и МПС, а иззетите свидетелства за управление се изпращат на съответната служба на МВР за съхранение и отчет. Нормата на чл. 190, ал. 2 от ЗДвП изрично определя, че наказанието лишаване от право да се управлява моторно превозно средство тече от датата на изземването на свидетелството за управление.

В разглеждания случай от приложения Протокол за доброволно предаване от 10.06.2025г. и от показанията на св.М. се установява, че въпреки влизането в сила на посоченото наказателно постановление, свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя не е било иззето реално и е било налично у него в момента на проверката. Следователно срокът на наложеното му наказание не е започнал да тече преди посочената дата и В. практически все още не е бил лишен от правото да управлява МПС, като е притежавал валидно свидетелство за правоуправление. Доколкото при съставянето на акта водачът не е бил лишен от право да управлява МПС, наложената му принудителна административна мярка се явява материално незаконосъобразна и следва да бъде отменена, тъй като не са били налице предпоставките за налагането й, изискуеми по силата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП,

По изложените съображения съдът намира, че оспорената заповед се явява незаконосъобразна и следователно подлежи на отмяна.

Предвид наличието на основания за отмяната на обжалваната заповед като постановена в противоречие с материалноправните норми и с оглед нормата на чл. 143, ал. 1 от АПК, искането на оспорващия за присъждане на разноски следва да се уважи, но частично, предвид направеното възражение за прекомерност от страна на ответника. Разноските се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер [рег. номер]. за процесуално представителство (видно от приложения Договор за правна защита и съдействие), а също и в заплатена държавна такса в размер на 10,00 лева. Разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа предвижда за процесуално представителство в настоящия случай да бъде определено възнаграждение в размер на 1000 лева. Върху посочената сума е начислен и ДДС в размер на 200 лева. Съдът съобрази обаче обстоятелството, че с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че: "... наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в слисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличие на такова ограничение е невъзможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба пресдледва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики ".

След постановяването на посоченото решение съдът не е обвързан с размерите на адвокатските възнаграждения, включително минималните, определими съгласно Наредбата, която според установяващата се съдебна практика, има единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. (В този смисъл е изрично Определение № 810 от 1.04.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 503/2024 г., I т. о., ТК). Предвид обстоятелството, че производството по делото е протекло в две непродължителни съдебни заседания, като същевременно случаят не се отличава с фактическа или правна сложност и с оглед своевременно направеното възражение за прекомерност, съдът намира, че справедливият размер на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение възлиза на 600 лева. Доколкото адв.А. е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност, следва допълнително да се присъди сумата, равняваща се на 20% върху присъденото възнаграждение, а именно- 120 лева. Поради това ОД на МВР- Варна следва да се осъди да заплати на Н. В. сумата в размер на 730,00 лева, представляваща справедлива част от договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, начислен ДДС и платена държавна такса.

Воден от горното, на основание 172, ал. 2 АПК, съдът

 

 

ОТМЕНЯ по жалба на Н. Б. В. от [населено място], [ЕГН], Заповед за прилагане на ПАМ № 25-0436-000132/ 10.06.2025 г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, с която на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка на осн. чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП –прекратяване на регистрацията на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № [рег. номер], за срок от шест месеца.

ОСЪЖДА ОД на МВР- Варна да заплати на Н. Б. В. от [населено място], [ЕГН] сума в размер на 730,00 (седемстотин и тридесет) лева, представляваща извършени за водене на производството разноски.

Решението не подлежи на обжалване.