Р Е Ш Е Н И Е
град София, 06.07.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3223 по
описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от ответника – А.В.Т. срещу решение №20251139 от 13.11.2020г., постановено по гр.д.№40531/2019г. по описа на СРС,
І Г.О., 36-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1
от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че
дължи на "Т.С." ЕАД следните
суми: сумата от 2426.95
лв., главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия през
периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва от 21.12.2018г.
до изплащане на вземането, лихва за забава върху главницата за топлинна енергия
в размер на 142.74 лв. за периода от 14.09.2017г. до 13.12.2018г., сумата от
40.62 лв., главница за предоставена услуга дялово разпределение за периода от
01.10.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва от 21.12.2018г. до
изплащане на вземането, лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение в размер на 6.57 лв. за периода от 30.12.2015г. до 13.12.2018г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №80506/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав, както и в
частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на "Т.С." ЕАД на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 592.79 лв., направени разноски в исковото
производство, както и сумата от 102.02 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №80506/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 36 състав.
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия
за процесния имот. На следващо място се оспорват
констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на
изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца
суми, като недоказващи реално потребление. Твърди се, че ищецът не е доказал
изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия, предвид на което е
останал недоказан факта на реално потребената топлинна енергия за процесния
имот през исковия период. Излага се още, че съгласно чл.33,
ал.2 от Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача. Поддържа се, че в случая топлофикационното
дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на която е публикувало
на интернет-страницата си издадените общи фактури, поради което липсва
основание да се приеме, че е изпаднал в забава по отношение на претендираните
вземания за главница за доставена топлинна енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
депозира писмен отговор, както и молба от 14.06.2022г., в които взема становище
за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди решението на СРС в обжалваните
части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ЕООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.В.Т. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо
ответника - А.В.Т.
исковете за
главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на
СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№80506/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав, въззиваемият - ищец- „Т.С.” ЕАД е подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 21.12.2018г. и е постановена на 03.01.2019г. заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – А.В.Т. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – А.В.Т. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
са уважени предявените искове с правно основание с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр.
с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - А.В.Т.,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно
вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднал в забава за исковия период – 14.09.2017г. до
13.12.2018г., тъй като задължението за заплащане
на цената на топлинната енергия е срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за
забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени
срещу ответника - А.В.Т., поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите
изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно
на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта
на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с
разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане
цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото се установява от приетите
писмени доказателства – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №174, том 5, рег.№5476,
дело №893/2002г. на Нотариус Йонко Литовски, с рег.№263 на НК, че ответникът е
придобил чрез покупко-продажба правото на собственост върху процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда
ответникът се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през
процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването
на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът,
респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за
исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че
ответникът - А.В.Т. се явява потребител
съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на
неговата договорна отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответника за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените във въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място неоснователен се явява и доводът в жалбата в смисъл, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на
топлинна енергия. В приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник
изрично е посочил, че при
направените от него справки е установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е
изправен.
Следователно начислените от ищеца суми за потребена топлинна енергия доказват
реалните количества доставена на същия топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД настоящият
състав намира, че правилно е прието в мотивите на оспореното решение, че по
делото е доказано, че ответникът е изпаднал в забава досежно претендираните от
ищеца вземания за главница, поради което дължи лихва за забава. В разпоредбата
на чл.33 от ОУ /в сила от 27.06.2016г., действащи към релевантния период/ към
договора за доставка на топлинна енергия е регламентирано, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 45 дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, след което се начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва от деня на забавата. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Изцяло неотносими са изложените във въззивната жалба доводи, че лихва за забава се начислява само върху
изравнителните сметки, които не са платени в 30-дневен срок след публикуването
им в интернет страницата на ищеца. Този ред за начисляване на лихви за забава
се въвежда с ОУ от 2014г., които в случая не намират приложение доколкото не са
били действащи през исковия период. По отношение на размера на дължимото
обезщетение за забава съдът правилно го е изчислил върху присъдената главница като
е кредитирал приетото по делото заключение на ССчЕ. Съдебното решение в частта,
в която е уважен предявения установителен иск срещу ответника за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за
периода от 14.09.2017г. до
13.12.2018г.,
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото подаденият писмен
отговор е бланкетен, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20251139 от
13.11.2020г., постановено по гр.д.№40531/2019г.
по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./