Р
Е Ш Е
Н И Е
№600
гр. Хасково, 30.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Хасково
в открито съдебно заседание на петнадесети септември две
хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АНТОАНЕТА
МИТРУШЕВА
при участието на секретаря Мария Койнова
като разгледа докладваното от съдия А.Митрушева
адм.д. № 639/2020г. по описа на Административен съд - Хасково
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118,
ал. 1 от КСО във вр. чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на З.Я.М. ***, против
Решение № Ц1012-26-232-7/15.07.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което
са потвърдени задължителни предписания № ЗД-1-26-00746166/14.04.2020г. на
контролен орган на ТП на НОИ - Хасково. Твърди се, че решението е немотивирано
и незаконосъобразно, като се посочва, че административният орган правилно
установил периодите, през които жалбоподателката била валидно регистрирана като
самоосигуряващо се лице – земеделски стопанин, но незаконосъобразно били
кредитирани критерии, които не удостоверяват правно значими факти относно
реалното осъществяване на дейност, за която се дължат осигурителни вноски.
Подаването на декларация от самоосигуряващите се лица по реда на чл. 1, ал. 1
от НООСЛБГРЧМЛ по своята същност било равнозначно на регистриране на трудов
договор по чл. 61 - 63 от КТ. Задължителните предписания за заличаване на данни
били недопустими, тъй като данните по чл. 5, ал. 4 от КСО били резултат от
регистрацията като земеделски производител, а не били правопораждащ или
правопроменящ юридически факт. Заличаването на данни по Декларация № 1 - Данни
за осигурено лице, по декларация ОКД-5, както и заличаване на Удостоверение
Приложение № 9 било недопустимо, защото по своята същност означавало заличаване
на изпълнено законово задължение за внасяне на осигурителни вноски и регистриране
на законово регламентирана дейност. Предписанията явно превишавали пределите на
компетентност на длъжностните лица и били противоконституционни.
Разпоредбите на Наредба № 3/29.01.1999г.
на МЗХ кореспондирали единствено с
НООСЛБГРЧМЛ, но не и с другите законови и подзаконови актове, посочени
от административния орган. Оспореното решение потвърдило нищожни задължителни
предписания, издадени от некомпетентен орган и с него било кредитирано
установяване на отрицателни факти по административен ред.
С оглед на така изложеното, се моли
да бъде отменено изцяло като неправилно, немотивирано и незаконосъобразно Решение
№ Ц1012-26-232-7/15.07.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което са
потвърдени задължителни предписания № ЗД-1-26-00746166/14.04.2020г. на
контролен орган на ТП на НОИ - Хасково, както и да бъдат заплатени направените
по делото разноски.
В съдебно заседание жалбата се
поддържа от процесуалния представител на жалбоподателката, който посочва, че
задължителните предписания, потвърдени с обжалвания административен акт, са
нищожни по съдържание и компетентност и чрез потвърждаването им с обжалваното
решение, самото то страдало от същия порок. В хода по същество пълномощникът на
жалбоподателката прави и допълнително искане за възстановяване на заплатената
държавна такса, доколкото жалбоподателката била осигурено лице и съответно
освободена от заплащането на държавна такса.
Ответникът - Директор на ТП на НОИ –
Хасково, в съдебно заседание се представлява от главен юрисконсулт в ТП на НОИ
– гр. Хасково - С., която оспорва предявената жалба, като неоснователна и моли
същата да бъде отхвърлена. Моли за присъждане на разноски, представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени доказателствата
по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Жалбоподателката З.Я.М. е
регистрирана като самоосигуряващо се лице – земеделски стопанин, от
25.11.2019г. с дейност – отглеждане на домашни птици.
След извършена справка в
Интегрираната информационна система – ВетИС на БАБХ към 09.04.2020г., е
установено, че жалбоподателката няма вписан/регистриран животновъден обект.
Със задължителни предписания изх.№
ЗД-1-26-00746166/14.04.2020г. Контролният орган на ТП на НОИ е предписал в срок
от 14 работни дни от получаването им, самоосигуряващото се лице З.Я.М. да
подаде в ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, Декларация образец № 1 „Данни за
осигурено лице“ за самоосигуряващия се, съдържаща заличаващи данни за периода
от 28.11.2019г. до 29.02.2020г., като посочи в т.12 (вид осигурен) – код 13; да
заличи декларация ОКД – 5, подадена в ТД на НАП - Пловдив, офис Хасково, със заявения
период на упражняване на дейност като самоосигуряващо се лице, регистриран
земеделски стопанин от 28.11.2019г., да се заличи подаденото удостоверение
Приложение № 9 с данни относно правото на парично обезщетение за временна
неработоспособност поради общо заболяване за периода от 26.03.2020г. до
24.04.2020г.
Задължителните предписания са
връчени на жалбоподателката на 28.05.2020г., като същите са оспорени с жалба,
депозирана на 02.06.2020г.
По повод така подадената жалба с
вх.№ Ц1012-26-232/24.06.2020г. с оспореното Решение № Ц1012-26-232-7/15.07.2020г.,
Директорът на ТП на НОИ - Хасково е приел оспорените задължителни предписания
за правилно и законосъобразно издадени. Административният орган е възприел
констатациите на контролния орган от извършената проверка, а като мотиви за
потвърждаване на дадените задължителни предписания е изложил, че земеделският
стопанин няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от
Наредба № 3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските
стопани, което доказвало, че жалбоподателката не попада в обхвата на § 1, ал. 1,
т. 5 от ДР на КСО, тъй като няма право да предлага на пазара произведените
суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството,
поради което не подлежи на осигуряване.
Решението е връчено на адв.Ч., като
пълномощник на адресата на акта, на 24.06.2020г., а жалбата срещу решението,
във връзка с която е образувано настоящото производство, е подадена на 25.06.2020г.,
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и
становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността
на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146
от АПК, достигна до следните правни изводи:
Оспорването е насочено против
административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за
законосъобразност, изхожда от легитимирано лице с правен интерес – адресат на
задължителните предписания, чиито права са засегнати от този акт и е подадена в
установения от закона срок по чл. 149, ал. 1 от АПК. Поради това съдът приема
жалбата за процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Съдът намира за неоснователни
доводите за нищожност на оспорения административен акт, тъй като същият е
издаден от компетентен по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО орган, в
рамките на вменената му териториална и материална компетентност, в предписаната
от закона форма и при спазване на административнопроцесуалните правила. В този
смисъл не се установяват съществени пороци на акта, които да обосновават
неговата нищожност. Съгласно разпоредбите на чл. 107, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от КСО, контролът по спазването на нормативните актове по държавното обществено
осигуряване във връзка с дейността, възложена на НОИ, се осъществява от
контролните органи на НОИ, какъвто контролен орган са и инспекторите по
осигуряване в териториалните поделения на НОИ. В правомощията на последните,
съобразно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО е даването на
задължителни предписания за спазване на разпоредбите по ДОО, подлежащи на
обжалване пред ръководителя на съответното ТП на НОИ. Административните актове
са обективирани в изискуемата писмена форма и са подписани от издателя си,
поради което не са налице основания за оспорване по чл. 146, т. 2 и 3 от АПК.
Основният въпрос в настоящото
съдебно производство е дали така дадените от органа предписания, потвърдени с
оспореното решение, са законосъобразни. Съдебната инстанция по същество
преценява законосъобразността на обжалвания административен акт на основата на
съдържащите се в него фактически основания за издаването му - чл. 142, ал. 1 от АПК, като проверява дали те действително са се осъществили и ако са се
осъществили, следват ли от тях по силата на правна норма разпоредените правни
последици. Така законосъобразността на административния акт се преценява въз
основа на фактите, посочени в него, които съдът не може да допълва или заменя.
Съгласно чл. 35 от АПК, административният акт се издава, след като се изяснят
фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят възраженията на
заинтересованите граждани и организации. В процесния случай решаващият орган е
изпълнил своите задължения и в мотивите на оспореното решение са обсъдени
правнорелевантните факти. Конкретна и ясна е мотивировката относно
необходимостта от корекция на некоректно подадените данни, която е съобразена с
материалния закон.
Безспорно по делото бе установено,
че жалбоподателката е притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин,
съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане
на регистър на земеделските производители. По смисъла на КСО обаче, наличието
само на регистрация като земеделски стопанин не е достатъчно, за да възникне
осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй
като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и
осигурено лице. Легална дефиниция за понятието „осигурено лице“ е дадена в § 1,
ал. 1, т. 3 от КСО, според която „осигурено лице“ е физическо лице, което
извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4
и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според
чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват
да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени
или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. По силата на
§ 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители са
физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция,
предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. По аргумент от
горното, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в
настоящия казус, че е произвеждало земеделска продукция, предназначена за
продажба, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са
подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Следователно изискването
на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по
смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски
производител, като произвежда продукция за продажба.
В случая няма спор за регистрацията
на жалбоподателката на основание чл. 1, ал. 1 от Наредба за обществено
осигуряване на самоосигуряващите се лица и български граждани на работа в
чужбина и морските лица като самоосигуряващо се лице – земеделски стопанин,
както няма спор и за периодите, през които е била регистрирана. Не се спори и
относно регистрацията на жалбоподателката като земеделски стопанин в ОДЗ, както
не е спорна и извършваната от жалбоподателката дейност – произвеждана
животинска продукция. Спорен е фактът дали осъществяваната от жалбоподателката
продажба на продукция от личното ѝ стопанство е относима при преценката
на качеството ѝ като осигурено лице.
Съгласно § 1, ал. 1, т. 5 от
Допълнителните разпоредби на КСО „регистрирани земеделски стопани и
тютюнопроизводители“ са физическите лица, които произвеждат растителна и/или
животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по
установения ред. Към Министерството на земеделието, храните и горите се създава
и поддържа регистър на земеделските стопани – чл. 7 от Закона за подпомагане на
земеделските производители, а редът за регистрация на земеделските стопани е
регламентиран в Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на
регистър на земеделските стопани. Регистрацията се извършва в Областна дирекция
„Земеделие“ по постоянния адрес на физическото лице или едноличния търговец въз
основа на анкетни карти с анкетни формуляри, попълнени от земеделския стопанин,
като в ОДЗ се води регистър на земеделските стопани на територията на областта.
Предвид вида на извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на птици,
в настоящия случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството,
където е направено разграничение по отношение на животновъдния обект – чл. 13,
ал. 4 и 5. Животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на
суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и
собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта
суровини и храни, а тези, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини
и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми. В Закона за
животновъдство – § 1, т. 46 и 47 се дава легално определение на понятието „ферма“
- животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и
храни за предлагане на пазара, както и на „лично стопанство“ - животновъден
обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична
консумация. Съгласно чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност – в
редакция преди изменение и допълнение от ДВ бр.13/2020г., собствениците или
ползвателите на животновъдни обекти имат задължение да подадат заявление за
регистрация на обекта до директора на съответната ОДБХ. Тоест по отношение на
жалбоподателката следва да се приеме, че е била регистрирана като земеделски
стопанин в ОДЗ, но не е регистрирала в ОДБХ животновъден обект съгласно
изискванията на чл. 137 от ЗВМД. При безспорно установеното между страните, че
този обект не представлява ферма, то не може да се приеме, че земеделският
стопанин – като собственик на животновъден обект, е регистрирана по съответния
ред, както и не е налице другото условие, изискуемо по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР
на КСО – да се произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена
за продажба.
По силата на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и
за смърт са регистрираните земеделски производители и тютюнопроизводители.
Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО по свой избор те могат да се осигуряват и за общо
заболяване и майчинство. Но на основание цитираните разпоредби се налага извод,
че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски
стопани, за които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция,
предназначена за пазара, както и да бъдат регистрирани за това по установения
ред. В този смисъл не следва да се счита, че регистриран по реда на ЗПЗП и
Наредба № 3/29.01.1999г. земеделски стопанин, който е собственик/ползвател на
животновъден обект, но не е регистрирал този обект по реда на чл. 137 от ЗВМД и
този обект е лично стопанство, тоест не произвежда продукция за пазара, е
„регистриран земеделски стопанин” по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО.
В случая е неотносимо обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в
действителност е била продавана, доколкото законът поставя изискване
продукцията да се произвежда с предназначение продажба, тоест продукцията да се
произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира
възможност да бъде предлагана на пазара.
Поради изложеното съдът счита, че
както към датата на регистрация по чл.1, ал.1 от НООСЛБГРЧМЛ, така и към датата
на издаване на оспорения акт, жалбоподателката не се явява самоосигуряващо се
лице, тъй като не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО лица.
Подадените от нея данни с Декларация Обр. ОКД-5 като самоосигуряващо се лице,
регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в
какъвто смисъл са задължителните предписания. В този смисъл оспореното решение
се явява правилно, а жалбата е неоснователна и като такава следва да се
отхвърли.
При този извод относно спора в полза
на ответника следва да се присъдят разноски в размер на минималния размер юрисконсултско
възнаграждение, предвиден в чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ – 100 лева.
Доколкото не са налице
предпоставките на чл. 4б от Закона за държавните такси във връзка с чл. 20, ал.
2 от КСО, искането на процесуалния представител на жалбоподателката за връщане
на недължимо платена държавна такса се явява неоснователно.
Мотивиран така и на основание чл. 172,
ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на З.Я.М. с ЕГН : ********** ***, против Решение №
Ц1012-26-232-7/15.07.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което са
потвърдени Задължителни
предписания № ЗД-1-26-00746166/14.04.2020г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково.
ОСЪЖДА З.Я.М. с ЕГН : **********
*** да заплати на ТП на НОИ - Хасково направените по делото разноски -сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да
бъде обжалвано пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщението до страните.
СЪДИЯ: