РЕШЕНИЕ
№ 967
гр. Стара Загора, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20255530102169 по описа за 2025 година
Предявени са обективно и евентуално съединени установителни
искове по чл. 26 ал. 1 предл. първо от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от Р. С. И., в която се твърди, че между нея, в
качеството й на кредитополучател и „Неткредит“ ООД, в качеството на
кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от
21.05.2024 година.
Договорът бил сключен съгласно Закон за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. По силата на този договор, кредитодателят се задължил
да предостави заемни средства в размер на BGN 500 /петстотин/ лева на И., а
тя се задължила да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва.
Съгласно договора, годишният лихвен процент на заема бил 38.75 %, а
годишният процент на разходите е 46.42 %. Срокът на договора бил уговорен
в 6 равни месечни вноски.
Действително приложеното в кредитното правоотношение годишен
процент на разходите обаче, бил различен от посочения в договора и вписания
от кредитодателя, в размер от 46.42%. Това било така, защото съгласно
1
договора се дължала “неустойка”, в случай че кредитополучателят не
предостави до края на следващия ден от сключване на договора, гаранция по
кредита.
Счита се, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4
ЗПК, тъй като заемодателят бил изискал и бил събрал лихви, такси и
комисионни, свързани с договора за кредит, които не били предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. Макар да били посочени в
договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не
пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.
В договора не били включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал
право да формира ГПР в размер на 46.42%. Това нарушение имало за правна
последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договора
за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита.
Дори и да не се приемело гореизложеното, следвало да се изтъкне, че
кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която е оскъпила
кредита за ищеца и съответно от „Неткредит“ ООД не спазили изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договора за кредит. Разпоредбата
сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното
правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление
на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление
и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна
разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не е
изпълнено, договорът за заем е недействителен.
Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 6, ал. 1 в договора за
потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба
за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки
2
заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която
благоприятства кредитодателя и уврежда кредитополучателя. С такава клауза
в договора „Неткредит“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта,
относно действителния годишен процент на разходите, като това
обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по
смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК
липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това е така, защото
годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се
подкрепяло от факта, че съгласно чл. 4, ал. 3 процесния договор за
потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в срок до края на
следващия ден от сключване на договора, гаранция по кредита, на което
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на
кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора
условия, да се приеме. В договора било уговорени, че банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябвало да бъде за
сума в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 23.11.2024г.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ бил разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2
от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита,
че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП,
която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се
използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава
3
практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност и е възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че
заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна
информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин,
включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да
въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената
информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за
резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без
използването на търговската практика. Така в чл. 4, ал. 3 от договора било
уговорено заемът да бъде обезпечен с гаранция, съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. В случай на неизпълнение от
страна на кредитополучателя на условията, посочени по-горе, съгласно чл. 6,
ал. 1 от процесния договор, същият дължал „неустойка“ на кредитора в размер
на BGN 420 лева. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с
която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано,
вноската по кредитите става значително по-голяма. Същото това кумулиране
на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на
кредитите и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя.
Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищцата
да представи гаранция, вдигало лихвеният процент на кредита неколкократно,
тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва.
Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл.
22 ЗПК договора бил недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК, се заявява, че
се дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по
кредита.
Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на
договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
4
по безотговорен начин, или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива
2008/48. Клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при
неосигуряване на гаранция, което задължение става изискуемо до края на
следващия ден от подписване на договора за потребителски кредит, била в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на
длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да
отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на
Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на
чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
В заключение, посоченият лихвен процент от договора не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“
представлявала добавък към договорната лихва. Поради по- високия лихвен
процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият
не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пap. 1 от договорите в
действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и
чл. 11, т. 10 от ЗПК. Възнаградителната лихва съставлявала цена на
предоставеното ползване на заетата сума и когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се
нарушавал принципа на добросъвестността при участие в облигационните
5
отношения.
Моли, в случай че съдът прецени, че договорът не е нищожен, същият да
приеме, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречала
на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. От съдържанието на договора
за кредит, щяло да стане ясно, че страните са уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 38.75%. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а
според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото
съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните
норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли
максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична
лихва. Уговореният лихвен процент следвало да компенсира заемодателя за
това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки
я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази
преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се
съобразят всички относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала
уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва,
определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
В случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен, се моли да
постанови, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение от
Договорите противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.
Процесната неустойка също така се явявала и неравноправна по смисъла
на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху
съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството -
ответник и съответно не била индивидуално уговорена. С така уговорената
неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само
обезщетение в размера на законната лихва.
6
Искането до съда е да постанови решение, с което да признае за
установено, че Договор за потребителски кредит № ********** от 21.05.2024
година, сключен между „Неткредит“ ООД, с ЕИК ********* и Р. С. И., е
изцяло недействителен. В хипотезата на евентуалност и в случай, че съдът не
прецени, че целият договор е недействителен, то моли да се постанови
решение, с което да се признае за установено, че предвидените в чл. 11 и чл. 6,
ал. 1 от договора клаузи, са нищожни. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил е отговор от ответника
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, в която изразява становище за нередовност на
исковата претенция, като по същество същата се явявала неоснователна.
Ответникът признава следните факти: сключването между страните на
договор за кредит на 21.05.2024 г. при посочените в същия параметри и
предаване на заемната сума на кредитополучателя; на основание чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК в ГПР по процесния договор за кредит бил включен единствено
разход за възнаградителна лихва.
Оспорва следните твърдения на ищцата: недействителност на
процесния договор за кредит; нищожност на атакуваните по договора за
кредит клаузи.
Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит следвало
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочвали взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Информация за размера на ГПР била налична в чл. 11, ал. 4 от договора
(46.42 %), а общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от
договора (558.00 лева).
ГПР бил изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит щял
да остане в сила за уговорения срок.
Моли да бъде взето предвид, че както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставяли като изискване към съдържанието на
договора посочването на компонентите на годишния процент на разходите. Те
били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към
ЗПК.
7
По своята правна същност процесната неустойка представлявала
компенсаторна такава, като неизпълнението на задължението категорично
можело да се определи като съществено.
Моли да бъде взето предвид, че в изпълнение на сключения договор за
потребителски кредит финансовата институция следвала да предостави
отпуснатата в заем сума на кредитополучателя, при което възниква насрещно
задължение кредитополучателят да върне получената сума в уговорения срок,
както и да заплати уговорените лихви. С предоставянето на сумата чрез
усвояване на кредита, имуществото на финансовата институция намалявал,
срещу което дружеството придобивало вземане за стойността на отпусната
сума, заедно с уговорените лихви. За обезпечаване на събирането на
вземането финансовата институция имала право да получи обезпечение от
кредитополучателя, като в закона била предвидена възможност дори и при
промяна във финансовото състояние на заемателя, дружеството да поиска
допълнително обезпечение, респ. на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 от
Търговския закон (ТЗ) да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не била елемент от ГПР по
кредита и от същественото съдържание на договора (т. е. и без нея договорът
би бил сключен , за разликата от уговорката за лихва, която била неотменна
част от същественото му съдържание), понеже представлявала разход при
неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК, но дори и да се приело,
че била такъв елемент и е трябвало да бъде включена, невключването и не
водило до недействителност на целия договор и съответно не лишава от
действие уговорката за възнаградителна лихва.
Надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР щяло да
доведе до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално
допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до нищожност
на целия договор - чл. 19 , ал.5 и ал.6, вр. с ал. 4 от ЗПК.
В практиката на СЕС последователно и трайно било застъпено
разбирането, че целта на потребителската защита била да се възстанови
правното и фактическо положение, в което потребителят се намирал без
неравноправната клауза, при съблюдаване на принципа на пропорционалност,
който бил общ принцип от правото на Съюза, изискващ националната правна
уредба, с която се прилагало това право, да не надхвърля необходимото за
постигането на преследваната цел (вж. в този смисъл решение от 15 юни 2023
8
г., Bank M., C520/21, EU:C:2023:478, т. 73 и други). Съдът не можел да обяви
договора за недействителен, ако правното и фактическо положение, в което
потребителят би се намирал без неравноправната клауза, можело да се
възстанови като същевременно договорът продължил да се изпълнява,
какъвто бил и настоящия случай. Проява на принципа на пропорционалност
били и законовите разпоредби на чл. 19, ал. 6-7 ЗПК.
Правно абсурдно и несериозно било да се прибавя към размера на ГПР и
съответно към размера на възнаградителната лихва вземането за неустойка,
уговорено в чл.6, ал.1 от договора, представено като допълнителна печалба
към лихвата с идеята тяхното обединение да доведе до извод за нарушаване на
повеленото с нормата на чл.19, ал.4 ЗПК ограничение.
На основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включвали, които
потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит - законът бил пределно ясен и непротиворечив. В
Директива 2008/48, която се транспонирала в българския правен ред
посредством ЗПК изрично било посочено, че за целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определяли общите разходи по кредита за
потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване
на някое от задълженията му според договора за кредит...” (чл. 19, пар. 2
Директива 2008/48 ЕО). Противно на широко застъпеното в съдебната
практика разбиране, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК визирал неизпълнение на
основно задължение на потребителя по договора, нито европейският, нито
българският законодател заложили такова ограничително условие за
прилагане на нормата, имайки се предвид езиковото тълкуване на двете
разпоредби. Да се приемело противното било равнозначно на субективен
произвол в правораздаването напълно игнориращ волята на законодателя.
По отношение на твърдяното противоречие с чл. 33 ЗПК следвало да се
отбележи, че ответникът не начислявал неустойка на кредитополучателя,
следователно не било налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва, както и че липсвали доказателства за това.
Ответникът моли съда да отхвърли предявените срещу „Неткредит“
ООД искови претенции като неоснователни и присъди в полза на дружеството
сторените деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, представлява
се от адв. Д. – преупълномощен от адв. М.. Моли съда да уважи предявения
9
иск и да му присъди направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явя и
не се представлява. Депозира молба, с която моли за отхвърляне на иска и
претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните и прецени
събраните по делото доказателства, приема за установено следното от
фактическа страна:
Безспорно между страните е, че между тях е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** на 21.05.2024г., по който е предадена на
ищеца и усвоена заемна сума от 500,00 лв.
Договорът за потребителски кредит е сключен при следните параметри:
ГЛП с посочен размер от 38, 75 % или според погасителния план като обща
стойност 58 лева; ГПР с посочен размер от 46, 42 %, в който размер на по
признания на ответника е включен единствено разход за възнаградителна
лихва; начин на връщане – на 6 равни вноски всяка по 93 лева.
Страните не спорят и с доклада по чл. 146 ал. 1 т. 4 от ГПК бяха
отделени като безспорни следните факти: че е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** на 21.05.2024г.; че заемната сума от
500,00 лв. е била предоставена на ищеца и че в ГПР на процесния договор е
включен само възнаградителна лихва като разход.
В чл. 4, ал. 3 от договора, е уредено задължение за ищеца - до края на
следващия ден от сключване на договора за кредит да предостави обезпечение
за изпълнение на задължението си - банкова гаранция в размер на 558 лева,
като в чл. 6, ал. 1 от договора е уговорено при неизпълнение на това
задължение той да дължи неустойка в размер на 420,00 лв. /неустойка за
неизпълнение на задължение/. По делото няма твърдения и доказателства
такава гаранция да е била предоставена т.е. посочената неустойка е дължима.
При така установената фактическа обстановка съдът прави
следните правни изводи:
„Неткредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
10
Ищцата Р. С. И. има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Съгласно чл. 7 ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, съответно за тяхната нищожност на
основание чл. 146 от ЗЗП т.е. независимо от наведените доводи за нищожност
от потребителя, съдът извършва самостоятелна и всеобхватна проверка зна
клаузите, засягащи потребителски права, която може да доведе до извод за
нищожност на отделни клаузи в потребителски договори, а оттам и до
недействителност на процесните договори.
В Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е прието, че
съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване
на правния спор, дори и без да е направено възражение от заинтересованата
страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства.
По отношение на иска за установяване на Договор за потребителски
кредит № ********** за недействителен:
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 , договорът за
потребителски кредит е недействителен.
В случая в исковата молба са изложени твърдения за това, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК поради наличието на други
разходи освен лихвата, които е следвало да бъдат включени в него. Ищецът
твърди, че в ГПР по Договора за потребителски кредит следва да бъде
включена неустойката за неизпълнение на задължение (неосигуряване на
обезпечение под формата на банкова гаранция или гаранция от небанкова
финансова институция) в размер на 420 лева по чл. 6 ал. 1.
С включването на тази сума ГПР по процесния договор би се увеличил
многократно повече от установения в чл. 19 ал. 4 размер. Ответникът
„Неткредит“ ООД не оспорва тези факти, по -точно признава по реда на чл.
175 от ГПК, че при изчисляване на ГПР е включен единствено разход за
възнаградителна лихва, а не и разход за неустойка, като прибавянето на други
разходи би довело до увеличаване на ГПР и надвишаване на
11
законоустановения размер на същия.
Видно от представения Договор за потребителски кредит - чл. 11 ал. 4,
годишният процент разходи е представен като краен процент – 46, 42 %, но в
него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР,
така както са описани в разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Не е ясна
методиката на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР. Всъщност в самия отговор на исковата молба ответникът „Неткредит“
ООД признава, че в ГПР не е включена неустойката по Договора за
потребителски кредит.
Посочването на точния размер на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната
цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите
последици от сключване на договора. В същия следва да се включи и размера
на дължимата неустойка независимо от твърденията, че същата не била
начислявана. Договорната клауза между страните не е отменена и създава
задължения за потребителя да заплати същата.
Ето защо съдът намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл.
11 ал. 1 т. 10 ЗПК - в този смисъл Решение № 420 от 21.12.2023г. по в.т.д. №
369/2023г. на ОС Стара Загора.
Следва да се има предвид и съдебната практика на СЕС, която приема,
че в договора за потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката
за изчисляване на ГПР и данните въз основа на които е направено това
изчисляване. Неспазването на тези изисквания и посочването на неверен ГПР
засяга два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС лоялна
конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е
съществено и следва да води до недействителност на целия договор по
смисъла на чл. 22 ЗПК.
Ясното посочване на ГПР не е самоцел, а помага потребителя да
направи информиран избор кой кредитен продукт да избере и е пречка пред
развитието на нелоялна конкуренция и заблуждаващи търговски практики.
В едно от най-новите тълкувателни решения на СЕС по преюдициално
запитване на български съд, а именно дело С-714/22г - СЕС постанови, че не
само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР)
в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване - без да са
12
включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само
главницата по заема, без лихви и разноски.
По делото са поставени следните два въпроса:
Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива [2008/48] да се тълкува в
смисъл, че неправилното посочване на [ГПР] в договор за кредит,
сключен между търговец и 11 потребител - кредитополучател, следва да
се приеме за липса на посочване на [ГПР] в договора за кредит и
националният съд да приложи последиците на вътрешното си право,
предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит?
Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че
предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора
за потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница,
е пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит
не съдържа точно посочване на [ГПР]?
На тези въпроси СЕС е отговорил, че член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Също така посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер. В мотивите си СЕС припомня
следното: Съгласно член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48 се
предвижда, че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и
дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на
договора за кредит.
От практиката на Съда следва, че посочването на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение, по-специално доколкото позволява на
13
потребителя да прецени обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл
решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C-42/15, EU:C:2016:842,
т. 67 и 70). Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв
договор има за потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може
служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при
непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и
разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’,
C-76/10, EU:C:2010:685, т. 77).
В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването
на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин,
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
С Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК В
КС е отговорил, че установената недействителност (нищожност) на съществен
елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски
кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на
посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит.
Предвид гореизложеното може да се направи извод, че е налице
недействителност на целия Договор за потребителски кредит и съгласно чл. 23
от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По отношение на евентуалния иск за установяване на нищожност
на чл.11, ал.1 и чл. 6 ал. 1 от Договор за предоставяне на потребителски
кредит.
След като съдът уважи изцяло главния иск за признаване на
недействителност на целия Договор за потребителски кредит, то не дължи
14
произнасяне по евентуалния иск за нищожност на отделни клаузи от него.
По разноските
Ищецът е сторил разноски по предявения иск в размер на 50 лева за
държавна такса.
Указаната правна защита на ищеца е по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за
процесуално представителство по делото.
На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на адвоката на ищеца следва да се
присъдят разноски. По отношение на адвокатското възнаграждение е
направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Делото не се характеризира с
фактическа и правна сложност, като по този вид искове към момента вече е
оформена постоянна и непротиворечива практика на съдилищата. Приети са
само писмени доказателства и е проведено едно о.с.з., на което се е явил
представител на ищцата. Ето защо като взе предвид НМРАВ, вида и цената на
предявените искове, извършените от представителя действия и при
съобразяване на Решение на СЕС по дело С- 438/22 от 25.01.2024 г., съдът
намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва
да се определят в размер на общо 480 лева с ДДС за иска.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен (изцяло недействителен) Договор за
потребителски кредит № **********/21.05.2024г., сключен между Р. С. И.,
ЕГН: ********** с постоянен адрес: ********** и „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: **********, ет. 10 да
заплати на Р. С. И., ЕГН: ********** с постоянен адрес: **********, сумата
от 50 лева за държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: **********, ет. 10 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв на ЕАД М. адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за
процесуално представителство на ищцата по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
15
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
16