№ 1426
гр. Плевен, 26.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20244430102132 по описа за 2024 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от В. С. Д., ЕГН**********, чрез
адв. П.П., против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК***, с която се твърди, че на
26.09.2023г., между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№***, по силата на който е усвоена главница в размер на 1000лв.; срок на
кредита от 26.09.2023г до 28.10.2024г, при лихвен процент в размер на 40% и
ГПР в размер на 48.11%. Твърди се, че съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от Договора,
потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума, да предостави обезпечение,чрез предоставяне на банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3.
т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от Договора. Посочва се, че в случай че такива не бъдат
осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора, се предвижда неустойка за
кредитополучателя, в размер на 848.59лв., като заплащането на същата е
разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал. 2 от
договора и от самия погасителен план. Твърди се, че ищецът е погасил сума по
заема от общо 1917.58лв., включваща главница, лихва и неустойка, като е
заплатил 5 броя вноски по 167 лв. и 1 вноска от 1082.58лв. Твърди се, че
клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредоставяне на поръчителство, е нищожна на основание чл. 21, ал. 1
1
ЗПК, чл. 19, ал. 5 от ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Твърди се, че кредиторът е нарушил
правилото на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил сочената
неустойка в размера на ГПР. Твърди се, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора,
във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от същия, нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2,
т. 5 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗПотр. Твърди се, че същите противоречат на добрите
нрави и добрите търговски практики. Посочва, че уговорената стойност на
неустойката, възлизаща на 848.59лв., е съизмерима с размера на главницата от
1000лв. и значително надвишава размера на договорната лихва от 322,41лв.
Посочва, че от 848.59лв., представляваща недължимо платена на ответника
сума за неустойка по сключения договор. посочва, че претенцията от 668.35лв.
е формирана от заплатените 5 броя вноски за неустойка по погасителен план,
всяка от които възлиза на 133.67 лв., а сумата от 848.59 лв. представа целият
размер на предвидената в договора неустойка. Моли съда, на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 5 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № *** от 26.09.2023г. и иск с правно основание чл. 55,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 668.35лв. като частичен иск от
сумата в размер на 848.59 лв., представляваща недължимо платена сума за
неустойка по сключения договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея, считано от ИМ. Претендират се разноски.
Представят се писмени доказателства.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът СИТИ КЕШ ООД,
ЕИК***, чрез адв. Х.М. изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Оспорват се твърденията на ищеца за нищожност
клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора. Твърди се, че неустоечната клауза е
действителна и е в съответствие с изискванията на закона; не е налице и
заобикаляне на чл. 19, ал.5 от ЗПК. Посочва се, че заемателят- ищец е имал
правото на отказ от договора, в 14- дневен срок от сключването му, без да е
обвързан от неустойката. Посочва се, че процесният договор е бил сключен по
искане на ищеца, на същият е предоставен СЕФ. Посочва се също, че
заемателят е имал възможността да поиска удължаване на срока за
представяне на обезпечение и/или да представи заместващо обезпечение.
Посочва, че не е налице неравноправност по ЗЗПотр. Не се оспорва
2
твърдението за плащане на сумата за неустойка, като се твърди, че е получена
на правна основание. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
По делото, с определение №2885/11.07.2024г, е прието за безспорно и
ненуждаещо се от доказване между страните, факта на сключване на договор
за Договор за потребителски кредит №***/26.09.2023г. между страните.
По делото, с протоколно определение от 03.10.2024г, е прието
изменение на иска по чл. 55, ал.1, т.1 от ЗЗД, като същият е приет за сумата от
702,40лв.- представляващ пълния размер на иска.
По делото се установява, видно от представеният договор за заем
№***/26.09.2023г., че в полза на ищеца- заемател, е предоставена в заем сума
от 1000лв, при фиксиран лихвен процент от 40,00% и ГПР от 48,11%, за срок
от 13 месеца.
От съдържанието на Договора за заем- чл. 5 се установява, че заемателят
следва да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1.
Банкова гаранция или 2. Поръчител-едно или две физически лица, които
следва да отговарят на конкретно изброени условия, което обезпечение, на
основание чл. 5, ал.2, следва да бъде предоставено в тридневен срок от
сключване на договора. Установява се също, че въз основа на клаузата по чл.
11, ал.2 от Договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, се начислява неустойка от 848,59лв., която ще бъде платима-
ал.3- съобразно Приложение №1 към договора- разсрочено, ведно с месечната
погасителна вноска по заема. Видно от приложеният погасителен план, е
уговорена месечна погасителна вноска от 167лв., вкл. главница, договорна
лихва и неустойка.
По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението по която се
установява следното: общата дължима сума по процесния договор е в размер
на 2171лв., от която главница от 1000лв., договорна лихва от 322,41лв. и
неустойка от 848,59лв. ВЛ е установило, че по счетоводни записвания на
ответника, от страна на ищеца има плащания по кредита от 1917,58лв, с която
са погасени: 702,40лв.- за неустойка, 215,18лв.- от договорната лихва и 1000лв
– главница, като ВЛ е посочило, че задълженията по кредита са изцяло
3
погасени.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител
по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл. 11, вр. чл.5 от договора за заем е
нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в
посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да
направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или
поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими
и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и
неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2 т.20 от ЗЗП. Заедно с това,
вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за
заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план.
Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и
4
противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и
за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Съдът счита, че
анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят
доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното води и до
извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване
към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита-
уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на
5
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането и на неустойката като несъмнен разход, действителният ГПР
по договора би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил
законоустановеният от 50%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за
прогласяване нищожността на клаузата по чл. 11, ал.2 от процесният договор
за заем е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Както бе посочено
по- горе, доколкото ищецът не предявен нарочен иск за прогласяване
нищожността на целият договор за заем, съдът само констатира неговата
нищожност в настоящето изложение.
С оглед изхода на спора за недействителността на клаузата по чл. 11, вр.
чл. 5 от Договора за заем, като основание за плащане, съдът приема, че
даденото въз основа на нищожната клауза следва да се приравни на изначална
липса на основание. По делото е безспорно установено заплащането от страна
на ищеца- заемополучател, в полза на ответника на сумата от 702,40лв.-
неустойка по договора за заем.
На основание изложеното, предявеният осъдителен иск следва да бъде
уважен изцяло, като основателен и в полза на ищеца бъде присъдена сумата от
702,40лв.-като дадена без основание, ведно със законната лихва, считано от
датата на ИМ.
Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски, в размер на общо 443лв, от която 103лв.-
внесена държавна такса и 340лв.- разноски за ВЛ.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.1 от ЗАдв съдът намира, че такова се дължи, но не в претендираният
размер от 400лв по всеки от предявените искове /общо 800лв, поради следните
съображения:
6
Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на
доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на
ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй
като, за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, за заплащане на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна
защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от
ЗАдв- да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и
съдействие между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и
да е заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско
възнаграждение- по осъществено безплатно адвокатско представителство и
защита на материално затруднено лице /в т. см. определение
№521/06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г., определение
№118/15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., определение
№97/12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г., определение №43/10.02.2022г.
на ВКС по гр.д.№2611/2021г., I г.о.; определение №137/01.04.2022г. на ВКС по
гр.д.№2610/2020г., III г.о.; определение №163/ 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.
№2266/2016г и др./.
Настоящият състав на съда намира, че не е обвързан от определените с
Наредба № 1, размери на минималните адвокатски възнаграждения. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът съобразява
възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от
25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и
C428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в
случая с Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
7
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски/. Минималните размери на адвокатските
възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна
уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23
ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16
и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е
извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение
№6522/22.10.2018г. по в. гр.д.№1061/2018г. на СГС; Определение №
2514/23.05.2018г. по в.ч. гр. д. № 07/2018г. на ОС- Благоевград; Решение №
95/31.05.2018г. на ОС- Добрич по в.т.д. №95/2018г. и др. Определение
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023г. по описа на ПлОС и др./.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен напълно споделя изложената
по-горе задължителна съдебна практика и не следва да прилага посочената
Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи.
Това е така, защото дължимото минимално възнаграждение, определено
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ от 400лв. по всеки иск, е несъразмерно на
материалния интерес, фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C 427/16 и
8
C 428/16 на СЕС/. На следващо място, производството по делото е
приключило след провеждане на едно открито съдебно заседание, на което
страните не са присъствали, нито техните процесуални представители, като са
събрани незначителни по обем писмени доказателства. При това положение,
съдът намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания,
допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство, поради което посоченият в Наредбата минимум не отговаря
на посочените цели и критерии за прилагането й.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе
фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна
услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено в общо размер на 400лв Това възнаграждение отговаря на
фактическата и правна сложност на делото, и най-вече качеството на правната
услуга и следва да бъде присъдено в полза на адв. П. П..
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 5 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4
от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, в отношенията между страните В. С. Д.,
ЕГН**********, от *** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район Средец, ул. Славянска, № 29, ет. 7, със
законен представител Н.П.П., че клаузата по чл.11, ал.1 от Договор за
паричен заем №***/26.09.2023г., регламентираща неустойка при
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение, Е
НИЩОЖНА.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, „СИТИ КЕШ“
ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец,
ул. Славянска, № 29, ет. 7, със законен представител Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ
НА В. С. Д., ЕГН**********, от ***, сумата от 702,40лв., съставляваща
заплатена без основание сума за неустойка, по Договор за паричен заем
№***/26.09.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба-17.04.2024г, до окончателното й изплащане.
9
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул."Славянска"
№ 29, ет. 7, със законен представител Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ НА В. С. Д.,
ЕГН**********, от ***, сумата от 443лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.. „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Средец, ул."Славянска" № 29, ет. 7, със законен представител Н.П.П., ДА
ЗАПЛАТИ НА адвокат П. С. П., ЕИК*** сумата от 400лв..- адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10