РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 1340

 

гр. Пловдив, 23.07.2020 год.

 

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІХ състав, в открито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА ДИЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ :          МАРИАНА МИХАЙЛОВА

                            ТАТЯНА ПЕТРОВА  

                              

при секретаря РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА и участието на прокурора ГЕОРГИ ПЕНЕВ, като разгледа докладваното от чл. съдията ТАТЯНА ПЕТРОВА к.а.н.дело № 473 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбите и становищата на страните:

1. Производството е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

2. Образувано е по две касационни жалби:

2.1. От И.С.И., със съдебен адрес ***, чрез процесуалния си представител адв. С., против Решение № 361 от 15.02.2019 г. на Административен съд – Пловдив, ХХVІІІ с., постановено по адм. дело № 1894 по описа на съда за 2018 г., в частта, отхвърляща претенцията до пълния й размер от 50 000 лева. Поддържаните касационни основания се субсумират в твърденията, че претендираният размер на обезщетението не е съобразен с принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и с практиката на ЕСПЧ и на ВАС. Иска се решението на Административен съд – Пловдив в посочената част да бъде изменено като се присъди цялото претендирано обезщетение.

Ответникът – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр. София, не взема конкретно становище по касационната жалба.

2.2. Втората касационна жалба е предявена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на правосъдието, чрез ст. юрисконсулт Чолаков, против Решение № 361 от 15.02.2019 г. на Административен съд – Пловдив, ХХVІІІ с., постановено по адм. д. № 1894 по описа на съда за 2018 г., в частта, с която ГД „ИН“ – София е осъдена да заплати на И.С.И. сумата в размер на 9 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му в периоди от 24.04.2010 г. до 22.06.2018 г., за престоите му в Затвора Стара Загора и Затвора Пловдив, както и законовата лихва върху тази сума, считано от 22.06.2018 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната му част и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен изцяло или решението да бъде отменено в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 1000 лв. до присъдения размер от  9 000 лева. Твърди се най-общо в тази насока, че при постановяване на решението съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени вреди и причинната връзка „между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган от структуралната на ГДИН, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди“.

Ответникът по тази касационна жалба – И.С.И., не изразява конкретно становище по същата.

3. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив дава заключение, че жалбите са неоснователни, поради което решението на първата инстанция следва да бъде оставено в сила.

ІІ. За допустимостта:

4. Касационните жалби са подадени в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същите се явяват ДОПУСТИМИ.

ІІІ. За фактите и за правото:

5. Административен съд - Пловдив е разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от И.С.И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Пловдив, срещу ГД "Изпълнение на наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е претендирано обезщетение в размер на 50000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, за нанесени му неимуществени вреди - обида, огорчение, чувство на малоценност и принуда да търпи и върши неща противни на волята му, за периода от 24.04.2010 г. до 22.06.2018 г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при задържането му под стража от 24.04.2010 г. до 27.09.2010 г. в 3-то РПУ – София и в ареста в Хасково, където междувременно е отведен, и при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора гр. Стара Загора  от 27.09.2010 г. до  07.02.2012 г. и в Затвора гр. Пловдив от 07.02.2012 г. до 22.06.2018 г. Конкретно твърдяните неблагоприятните условия са липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“), лоши хигиенни условия в килиите (същите са мръсни, в тях има дървеници, хлебарки и гризачи), липса на постоянен достъп до течеща вода и санитарен възел, не му е осигурявана работа, в затвора е получил сърдечен пристъп, правена му е кардиография, прекарал е бронхопневмония, страда от артрит и хипертония, с което са му нарушени правата по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от ЗИНЗС.

От фактическа страна съдът е установил, че през процесния период от 24.04.2010 г. до 22.06.2018 г., ищецът е бил в посочените по-горе места за лишаване от свобода. След подробен анализ на приложимите разпоредби и събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства поотделно и в тяхната цялост, административният съд е приел, че в рамките на исковия период е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти по делото относно пренаселеността в килиите, лошите битови условия в спалните помещения – наличие на мухъл, наличието на гризачи, дървеници и хлебарки, което е мотивирало съда да формира извод, че битовите условия в затвора Пловдив, затвора Стара Загора, в ареста в 3-то РПУ – София и в ареста в Хасково създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни битови стандарти.

Крайният извод на съда е, че в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на И.И., надвишават неизбежното ниво присъщо на наложената мярка за неотклонение, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство и представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните под стража лица и зачитане на правата и достойнството им, което е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС.

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Според съдебния състав обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 9 000 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 22.06.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, съобразявайки естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в затвора в гр. Пловдив, затвора в гр. Стара Загора, ареста в 3-то РПУ – София и ареста в Хасково от 24.04.2010 г. до момента на подаване на исковата молба (приблизително 8 години и 2 месеца). Според съда именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените неимуществени вреди и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. За останалата част - за разликата над 9 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, претенцията е преценена като неоснователна.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа и правна страна, съдът е осъдил ГДИН - София, да заплати на И.С.И., сумата от 9 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 24.04.2010 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 22.06.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, като претенцията до пълния и заявен размер от 50 000 лева е отхвърлена като неоснователна

6. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил обосновани правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

Правилен е извода на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите предмет на исковата молба.

Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието и е приел за доказани твърдените в исковата молба факти.

Първоинстанционният съд след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, обосновано е приел за основателно и доказано оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в които И. е  изтърпявал наложеното му наказание и за наличие на лошите битови условия в спалните помещения  (наличие на мухъл, както и наличието на гризачи, дървеници и хлебарки), през процесния период, което от своя страна правилно е квалифицирано като нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. Позовавайки се на събраните в хода на делото писмени и гласни доказателствени средства, в това число и на заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза, съдът обосновано е приел за недоказани и неоснователни останалите оплаквания на И. за липса на постоянен достъп до течаща вода и за неосигуряване на адекватна и навременна медицинска помощ.

Приемайки, че кумулативно са налице елементите от правопораждащ фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер и съобразявайки въздействието на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, първоинстанционният съд е стигнал до законосъобразен извод, че предявеният от него иск срещу ГДИН е частично основателен и при съблюдаване на изискването на чл. 52 от ЗЗД е определил конкретният размер на следващото му се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а именно 9000 лв.

7. Представените с касационната жалба писмени доказателства – протоколи за извършени ДДД обработки, протоколи за извършени услуги и фактури за заплащането им, няма как да бъдат съобразени при постановяване на настоящия съдебен акт с оглед забраната за нови фактически установявания възведена в разпоредбата на чл. 220 от АПК. Според тази норма, Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон само въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Доколкото посочените писмени доказателства не са такива, които не са могли да бъдат известни на страната, нито са доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, по аргумент от чл. 226, ал. 2 на АПК същите не могат да послужат и като основание за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

8. Изложеното до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на касационните жалби, с които е сезиран съда.

 

Мотивиран от изложеното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен състав,

 

            Р  Е  Ш  И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2551 от 09.12.2019 г. на Административен съд гр. Пловдив, ХІІ н.с. постановено по адм. дело № 1535 по описа за 2019 г. на същия съд.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                       ЧЛЕНОВЕ : 1.

                                                                       

                                                                                       2.