РЕШЕНИЕ
№ 3489
гр. Варна, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:М.С.
при участието на секретаря А.Ст. А.
като разгледа докладваното от М.С. Гражданско дело № 20243110113114 по
описа за 2024 година
И за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от К. М. Т., ЕГН
**********, с адрес гр. В****, ул. „С**. И**** Р****" №****, чрез пълномощник адв. П.
Н.- ****, съд. адрес: гр. В****, ул. Ц**** О**** № ****, ет.***, офис ***, с която
претендира да бъде установено по отношение на „Ф***** и*****“ ****, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. С****, бул. „Т***** А*****“ № *****, ет. ****, б. с.
„****“, че не му дължи изпълнение на вземане за сумата от 10 561,83 лв. /десет хиляди
петстотин шестдесет и един лева и 83 ст./, от които главница в размер на 2000 лв. /две
хиляди лева/ и лихва от 8561,83 лв. /осем хиляди петстотин шестдесет и един лева и 83 ст./
по договор за кредит ********************г., сключен между нея и „**** и**** б***“
****, поради погасено по давност право на принудително събиране.
В исковата молба и уточненията към нея са изложени следните обстоятелства, на
които се основават претендираните права: На 26.04.2024г., с писмо от „Ф**** И*****“ ***,
ищцата била уведомена за договор за цесия от 02.04.2024г., с който „П**** и**** б****“ ***
е цедирала вземането по договор за кредит ********г., сключен между „П. и. б.“ **** и К.
М. Т.. Към датата на цесията размерът на задължението й възлизал на 10 561,83 лв., от които
главница в размер на 2000 лв. и лихва от 8561,83 лв. В уведомлението било посочено, че
кредиторът ще продължи да начислява лихви. Ищцата сочи, че пред 2005 г. действително е
изтеглила кредит в размер на 2000 лева от „П. и. б.“ ****, като до настоящия момент не го е
погасила. Прави възражение за изтекла 5 г. погасителна давност на осн. чл. 110 ЗЗД.
Претендира се присъждане на разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
редовно уведомения ответник, с който не се оспорва изложеното в исковата молба. Сочи, че
възражението за изтекла погасителна давност е основателно. На осн. чл. 237 ГПК прави
признание на иска относно допустимостта му и основателността на възражението за изтекла
погасителна давност, респективно за възможността за принудително изпълнение по
отношение на сумата. Моли да бъде съобразен чл. 78, ал. 2 от ГПК, предвид признанието в
срока за отговор и да не им възлагат в тежест разноските по делото.
1
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по
делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Искът е допустим според изложените от ищеца твърдения и формираната актуална
практика на ВКС /пр. решение № 60282/19.01.2022г. по гр.д.№ 903/2021г. на ВКС;
определение № 318/09.07.2019г. по ч.гр.дело № 2108/2019 год. на ВКС и др./, с която
настоящият състав намира, че с оглед принципа за процесуална икономия, следва да се
съобрази.
По делото не се спори, а и от приетото по делото доказателство - уведомление за
извършено прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.04.2024г. се установява, на 26.04.2024г. К.
М. Т. получила писмо от „Ф***** И****“ *****, с което я уведомяват, че изпращачът е
придобил с договор за цесия от 02.04.2024г. от „П**** и**** б****“ *** вземане по договор
за кредит******** г., сключен между „П**** и***** б****“ **** и получателя, като към
датата на цесията размерът на задължението възлиза на 10 561,83 лв., от които главница в
размер на 2000 лв. и лихва от 8561,83 лв. В уведомлението било посочено, че кредиторът ще
продължи да начислява лихви.
Съобразно преобладаващата правна теория (пр. Погасителната давност по
българското частно право. С., 2007, с. 14-27 на Л. В*****) и трайна съдебната практика (пр.
мотивите на т. 6, абз. 3 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г.,
ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт. Изтеклата давност не
води до погасяване на самото вземане, а до осуетяване на възможността за получаване на
положителна съдебна санкция или принудително изпълнение относно вземането. Право на
кредитора е да кани длъжника да изпълни всички свои съществуващи задължения,
включително и погасените по давност, а преценка на длъжника е дали ще изпълни. От това
следва, че принципно установяването на изтекла погасителна давност по см. на чл. 110 и сл.
ЗЗД не попада в хипотеза на иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК /съществуване или несъществуване
на право или правоотношение/, тъй като вземанията, по отношение на които е изтекла
продължавата да съществуват, да са изискуеми и дължими.
Както беше посочено по-горе, съдебната практика приема за допустими подобни
претенции, поради което съдът, предвид гореприетите за установени факти, направеното
признание на претенцията от страна на ответника и липсата на твърдения или представени
доказателства от негова страна за обстоятелства, които са спрели или прекъснали по см. на
чл. 115 и чл. 116 ЗЗД изтичането на заявената от ищеца обща погасителна давност, намира,
че предявеният иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
Във връзка с исканията на страните за присъждане на разноски, ВРС намира, че
такива не се следват на ищеца.
Съобразно чл. 78 ал.2 от ГПК, разноските се възлагат на ищеца при наличието на
двете кумулативно изискуеми предпоставки – липса на извънпроцесуално поведение на
ответника, даващо повод за завеждане на иска и изявление в производството за признаване
на иска. Цитираната норма освобождава ответника от отговорността за разноските, като
същевременно санкционира онзи ищец, който би могъл да постигне целения правен резултат
извънсъдебно.
В случая не се твърди ответното дружество да е оспорило по съдебен или
извънсъдебен път твърдението на ищеца за наличие на изтекла погасителна давност за
принудително събиране на процесното вземане. Напротив, липсата на заведено изп. дело
конклудентно сочи, че ответника е осъзнавал това обстоятелство.
Би могло да се приеме наличието на правен спор между страните, с който ответникът
да е станал причина за предявяване на иска, при положение, че е било налице заведено изп.
дело. Такъв би бил налице и ако длъжникът е отправил изявление до кредитора си, че не
възнамерява да плати, защото задължението му е погасено по давност, а кредиторът да е на
противното становище. Твърдение или доказателство за отправено такова изявление от
ищеца липсва.
Дори и да се приеме за установено, че ответникът извънсъдебно е канил ищеца да
плати доброволно, това би било напълно законосъобразно, тъй като безспорно /в правната
теория и практика/ вземането, относно което е изтекла погасителна давност по чл. 110 и сл.
ЗЗД продължава да съществува като естествено задължение, но подлежи на събиране само
по доброволен път, респ. ако бъде платено, няма да попадне в хипотезата на чл. 55 от ЗЗД.
2
При така изложените доводи се налага изводът, че ответникът не е дал повод за
завеждането на отрицателния установителен иск. Безспорен е факта, че в хода на
образуваното съдебно производство ответникът е признал предявения срещу него иск.
Следователно, налице е и втората кумулативно изискуема предпоставка на чл.78, ал.2 от
ГПК. В т. см. е трайната съдебната практика – пр. определение по ч.гр.дело №3063/2019г. на
ВКС; определение по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС; по ч. т. д. № 28/2016г. по описа на ВОС;
определение по ч.т.д. № 3167/2020г. по описа на ВОС и др.
Претендираните от ответника разноски са в размер на 150 лв. за юрисконсултко
възнаграждение, като предвид горните доводи и нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, в тежест на
ищеца следва да се присъдят 100 лв., в какъвто размер съдът определя възнаграждението на
юрисконсулта съобразно нормите на чл. 78 ал. 8 ГПК /в ред. ДВ бр. 8 от 2017г./ вр. чл. 37 от
ЗПрП вр. чл. 25 от НЗПП, приета с ПМС № 4 от 06.01.2006г.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124 ал.1 от ГПК по отношение на
„Ф. и.“ ****, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С****, бул. „Т. А.“ №
*****, ет. ****, че К. М. Т., ЕГН **********, с адрес гр. В*****, ул. „С***. И**** Р*****"
№****, не му дължи изпълнение на вземане за сумата от 10 561,83 лв. /десет хиляди
петстотин шестдесет и един лева и 83 ст./, от които главница в размер на 2000 лв. /две
хиляди лева/ и лихва от 8561,83 лв./осем хиляди петстотин шестдесет и един лева и 83 ст./
по договор за кредит *****г., сключен между нея и „П. и.б.“ ****, поради погасено по
давност на осн. чл. 110 от ЗЗД право за принудително събиране на вземането.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за присъждане на разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК К. М. Т., ЕГН ********** да заплати
на „Ф. и.“ ****, ЕИК ***** сумата от 100 лева, представляваща сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
3