№ 19868
гр. С., 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110169552 по описа за 2024 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. Т. В. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че от
няколко години полагала усилия да заличи адресната регистрация на ответника В. Л. Ш.,
който през 2010 г. бил записан на адреса, на който живеела със съпруга й, по молба на майка
му А. Ш.а, за което обстоятелство В. В. дала съгласието си с оглед нуждата на племенника й
– В. Ш., от адресна регистрация в гр. С., за да може да се запише в „Бюро по труда“. Твърди,
че ответникът не е обитавал жилището, като в период от около три месеца след
регистрацията му на адреса, животът на нея и съпруга й се променил в отрицателна посока.
Излага доводи, че на адреса започнали да пристигат съобщения и призовки от частни
съдебни изпълнители и различни държавни институции, като неизвестни лица започнали да
издирват ответника в жилището и отправяли заплахи, че ако не им кажат къде е същият, ще
си имат проблеми. Многократно адресът бил посещаван и от органите на полицията.
Посочените обстоятелства поставили ищцата и съпруга й в много тежко и неловко
положение, което й създало притеснения, които намерили своето негативно отражение върху
здравето й. Ищцата твърди, че често била с повишени кръвно налягане и кръвна захар, което
наложило да посещава различни лекари. Посещенията на адреса от страна на лицата, които
издирвали ответника, станали достояние и на съседите й, които започнали да отправят
упреци към нея, доколкото спокойствието в блока било нарушено, като посочените
обстоятелства й създавали допълнително напрежение и дискомфорт. Отбелязва, че
жилищната сграда, в която живеели със съпруга й била с портиер, поради което
пропускането на лица, които не са от блока било предшествано от обаждане към
собственика на съответния апартамент. Твърди, че е възприела поведението на ответника
като недопустимо и накърняващо достойнството й. В резултат от посочените обстоятелства
преживяла стрес, тревожност и депресивни състояния, като изпитвала промени в апетита,
нарушения на съня и концентрацията й, които били вследствие от недобросъвестното
поведение на ответника. Счита, че авторитетът й пред семейството, приятелите и живущите
в блока бил съществено уронен. В тази връзка, твърди че ответникът й дължи заплащането
1
на обезщетение. Ето защо моли съда да осъди ответника да й заплати сумата от 10 000 лв. за
претърпените неимуществени вреди в периода от 10.12.2014 г. до 15.07.2021 г., вследствие
от противоправното му поведение, свързано с непрекъснатото му издирване на адреса от
страна на органите на полицията, частни съдебни изпълнители и различни физически лица,
на които дължи парични суми, с което станал причина за преживените от ищцата негативни
емоционални преживявания, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба
до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. Л. Ш., чрез адв. П., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Твърди, че не са налице
елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Сочи, че ищцата
доброволно е допуснала регистрацията му по настоящ адрес в жилището й в гр. С., като
оспорва факта, че посоченото обстоятелство представлява извършена от нея услуга, както и
твърдението, че помежду им е налице родствена връзка. Оспорва наличието на допуснато
противоправно поведение от негова страна, което се намира в причинно-следствена връзка с
твърдените от ищцата неимуществени вреди. Твърди, че не му е известна причината, поради
която органите на полицията са извършвали проверка по настоящ адрес, доколкото не е
осъждан и не е допускал нарушения на обществения ред. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на част от претендираното вземане.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Основателността на предявения иск по чл. 45 ЗЗД се обуславя от наличието на
правопораждащ деликтната отговорност на ответника фактически състав, който включва
следните елементи: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди,
причинна връзка между вредите и противоправното поведение. Субективният елемент от
състава – вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето към собственото
му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно чл. 45, ал.
2 ЗЗД. Обективните елементи от състава на деликта следва да се докажат от ищеца, по
аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на
деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес,
субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В частност, отговорността на ответника се иска да бъде реализирана при твърдения за
осъществено от същия противоправното поведение, свързано с непрекъснатото му
издирване на адреса на ищцата, на който същият е бил регистриран, от страна на органите
на полицията, частни съдебни изпълнители и различни физически лица, на които дължи
парични суми, с което е станал причина за преживените от В. Т. В. негативни емоционални
преживявания.
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно противоправно поведение на
ответника, настъпването на посочените в исковата молба вреди, техният размер, както и
причинната връзка с противоправно поведение на ответника.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 01.05.2025г. и приет за
окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание на
19.06.2025 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през 2010 г. В. Т. В. е дала съгласието си
ответникът В. Л. Ш. да бъде регистриран по настоящ адрес на адреса на притежавания от
нея недвижим имот, находящ се в гр. С., ул. „С.“ № 49, ет. 4, ап. 20. Ето защо и на основание
чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделения за безспорен факт за доказано.
2
По делото е представена докладна записка от 10.12.2014 г., съставена от младши
полицейски инспектор при 06 РУ – СДВР, в която е посочено, че във връзка с образувана
преписка по повод получена жалба в Столична община, район „Красно село“, отдел ГРАО,
подадена от В. Т. В. относно направената регистрация по настоящ адрес на лицето В. Л. Ш.,
е била извършена проверка, от която се установило, че ответникът не живеел на посочения
адрес в гр. С., ул. „С.“ № 49, а имал постоянен адрес в гр. С., ж.к. „С.“, бл. 26, ет. 4, ап. 7,
като в проведен разговор по телефона същият заявил, че е в чужбина.
Представена е по делото и Заповед № СОА21-РД09-983/15.07.2021 г. на кмета на
Столична община, с която въз основа на подадено от В. Т. В. заявление вх. № РКС20-ГР94-
1825/1/27.08.2020 г. и на основание чл. 99б, ал. 3 от Закона за гражданската регистрация
(ЗГР) е заличена адресната регистрация по настоящ адрес на лицето В. Л. Ш., извършена на
адрес: гр. С., ул. „С.“ № 49, ет. 4, ап. 20.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В.В.П. (на
страната на ищеца) и А. П. Ш.а (на страната на ответника).
Свидетелят В.В.П., заявява, че познава В. В. от процесния блок в гр. С., ул. „С.“, в
който свидетелят е била 24 часова охрана от 2012 г. до 2015 – 2016 г. Изяснява, че В. В. й е
споделяла за проблем с В. Ш., а именно, че обещал, че ще си намери друга квартира, а в
същото време си стоял там и не искал да се отпише, като започнали да го търсят разни
съмнителни хора, на които дължал пари, както и съдия-изпълнители, на които свидетелят П.
казвала, че в момента го няма и не ги пускала да се качат до апартамента. Свидетелят
заявява още, че В. Ш. живеел известно време на този адрес в гр. С., ул. „С.“, а В. В. живеела
зимата в същия блок, докато лятото била в гр. С. със съпруга си. В процесния блок имало
списък – тетрадка, в която били обозначени живущите на всеки етаж във всеки апартамент,
като на база на посоченото в книгата се извършвал пропускателният режим в блока, а когато
живущите имали гости, те слизали до долу, за да си ги посрещат и след това изпращат.
Свидетелят изяснява още, че имало момент, в който В. Ш. престанал да посещава адреса и
да живее там за дни, седмици. В един момент В. В. започнала да се оплаква, че има проблем
с В. Ш., който обещал, че ще напусне и ще си намери друга квартира, но не напускал.
Вследствие на това В. В. била разтреперена и ядосана, като ходела при свидетеля П. да й
мери кръвното, което било високо.
Свидетелят А. П. Ш.а – майка на ответника В. Л. Ш., показанията на която съдът
преценява по реда на чл. 172 ГПК, заявява, че тя и синът й нямат роднинска връзка с г-жа В.
В., която познава от около 2006-2007 г., тъй като последната живее на семейни начала с
братовчед на свидетеля Ш.а. Твърди, че не е молила г-жа В. да предоставя адреса си в гр. С.
за регистрация на сина й В. Ш.. Заявява още, че г-жа В. В. живее в с. К. през определено
време от годината, като същата не се е обаждала и не е казвала на свидетеля Ш.а, че е имала
проблем с регистрацията на сина й В. Ш.. Изяснява още, че В. В. има имот в гр. Банкя и тъй
като знаела, че синът на свидетеля Ш.а е проектант, ищцата го помолила да бъде
регистриран на адреса й в гр. С., за да проектира жилищна сграда. Твърди също така, че
постоянният адрес на сина й В. Ш. съвпада с нейния постоянен адрес в гр. С. и на този адрес
не били пристигали никакви документи от никакви инстанции и не е търсен нейният син.
В случая ищцата изрично е посочила в исковата молба, че през 2010 г. с нейно съгласие
ответникът е бил регистриран по настоящ адрес на адреса й в гр. С..
Съгласно чл. 89, ал. 1 ЗГР (в сила от 1.01.2000 г. - ДВ, бр. 67 от 1999 г.), адресът е
еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава
кореспонденцията си.
Съгласно действащата към 2010 г. нормативна уредба, настоящ адрес е адресът, на
който лицето пребивава (чл. 94, ал. 1 ЗГР - Обн. ДВ, бр. 67 от 1999 г.), като адресната
регистрация се извършва от общините и кметствата при заявяване от лицето (чл. 92 ЗГР -
3
Обн. ДВ, бр. 67 от 1999 г., в сила от 1.01.2000 г.). Съгласно чл. 96, ал. 1 ЗГР (Обн. - ДВ, бр.
67 от 1999 г., в сила от 1.01.2000 г.), настоящият адрес се заявява чрез подаване на адресна
карта от лицето до общинската администрация. От гореизложеното е видно, че ответникът е
регистриран на адреса на ищцата в периода преди измененията в ЗГР, публикувани в ДВ бр.
9 и 39/2011 г. и бр. 42/2012 г., когато режимът е регистрационен и не се изисква представяне
на документ за собственост и/или съгласие на собственика.
В практиката на Върховния касационен съд е застъпено разбирането, че показанията на
свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно
убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът
приема за несъмнено установено единствено, че през 2010 г. ответникът е бил регистриран
по настоящ адрес на адреса на ищцата в гр. С., ул. „С.“ № 49, ет. 4, ап. 20. Съдът не
кредитира показанията на свид. П., тъй като са вътрешно противоречиви и не кореспондират
с останалите доказателства по делото, а отделно от това противоречат и на изложеното от
ищцата в исковата молба. Така например свид. П. заявява, че ответникът е живеел на
посочения адрес в гр. С., докато в исковата молба ищцата изрично е посочила, че В. Ш. не е
живял нито един ден на домашния й адрес, не е бил под наем, нито под някаква друга форма
е ползвал жилището й, дори и от време на време.
Анализирайки събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав приема,
че предявеният иск е недоказан и подлежи на отхвърляне, тъй като в хода на производството
ищецът не доказа при условията на пълно и главно доказване, така, че да създаде убеденост
в съда, че е налице противоправно поведение на ответника. Практиката по приложението на
чл. 45 ЗЗД е дългогодишна, трайна и обстойна. В нея е посочено, че елементите от състава
на деликта са противоправно и виновно поведение на дееца и настъпили в пряка причинна
връзка с него вреди за пострадалия. От тях се презумира само вината на дееца, но не и
противоправността на поведението му - ППВС № 7/59 г., Решение № 137/1963 г. на ВС,
първо г. о., Определение по гр. д. № 61/12 г. по описа на ВКС, трето г.о., и др.
Противоправността на общо основание е факт, подлежащ на доказване и той не се
презумира, като доказателствената тежест е за ищеца. Деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД
се ангажира за увреждащо спрямо ищеца поведение, т.е. явява се защита на неговото
субективното материално право и правнозначими интереси. Ето защо, за да е противоправно
деянието по отношение на ищеца, предявил иск по чл. 45 ЗЗД, не трябва да има негово
съгласие за увреждането му - директно или потенциално възможно (в този смисъл е Решение
№ 945 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3026/2008 г., IV г. о., ГК). В конкретния случай от
изложеното в исковата молба и представените доказателства се установява, че през 2010 г., в
съответствие с действащото към този момент законодателство, ответникът е бил надлежно
регистриран по настоящ адрес на адреса на ищцата в гр. С., като това е станало и с изрично
нейно съгласие, макар и такова да не е било необходимо към този момент. Ето защо не
може да се приеме, че е налице противоправно поведение на ответника, като това се отнася
и за евентуално получаваните на този адрес съобщения и призовки, тъй като съгласно чл. 89,
ал. 1 ЗГР, адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то
получава кореспонденцията си.
Отделно от гореизложеното, ищецът не е установил в условията на пълно и главно
доказване, че описаните в исковата молба вреди са в причинна връзка с противоправно
поведение на ответника. Съгласно приетото по т. 1 от ППВС № 4/23.12.1968 г., по силата на
чл. 45 и сл. ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. В този смисъл е и константната практиката на ВКС,
обективирана в множество решения на състави (напр. - Решение № 105/06.07.2017 г. по гр. д.
№ 2604/2016 г., IV г. о., Решение № 228/19.01.2016 г. по гр. д. № 6774/2014 г., III г. о. и др.), в
които се приема, че за да се породи задължението за обезвреда, регламентирано с общата
норма на чл. 45 ЗЗД, следва да са се осъществили кумулативно всички елементи от
4
фактическия състав на непозволеното увреждане. Липсата на който и да е от елементите на
генералния деликт обуславя невъзможността да се ангажира гражданската отговорност за
вреди по реда на чл. 45 ЗЗД. Поради това, дори да са установени неправомерни действия или
бездействия на соченото за делинквент лице, сами по себе си тези действия не могат
автоматично да обосноват извод за основателност на иска за обезвреда. Правото за
обезщетяване е налице само при пълно доказване на всички елементи от състава на
гражданския деликт. Установяването на един или няколко от тези елементи (напр. –
незаконосъобразността на действието или бездействието) не е достатъчно. За да има
отговорност за вреди, необходимо е да се установи по безспорен начин, че деянието е
причинило вредоносния резултат – т. е., че той представлява пряка, непосредствена и
типична последица от непозволеното деяние. Само при наличие на причинна връзка между
деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Ако причинната връзка е
прекъсната, това изключва деликтната отговорност. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването
на причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието
обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно
доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно)
свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и
да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Когато
доказателствената тежест за установяване на определени предпоставки е възложена на някоя
от страните в процеса, тази страна е длъжна да проведе пълно и главно доказване за
настъпването на съответните обстоятелства. В случая такова доказване не е осъществено,
поради което съдът е длъжен да приеме недоказаните факти за неосъществени, поради което
не се установяват кумулативните елементи на фактическия състав на генералния деликт.
Ето защо не са налице основанията за ангажирането на деликтната отговорност на
ответника, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
ответникът.
Същият претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. –
съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК. Своевременно релевираното от
процесуалния представител на ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е неоснователно, предвид цената
на иска, а също така вида и обема на осъществената правна защита в настоящото
производство. Същевременно, обаче, само когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в
договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата
на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин -
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва
да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В
този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение (т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящия случай по делото е
представен договор за правна защита и съдействие от 27.02.2025 г., в който е отразено, че
договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лв., което следва да бъде
заплатено в брой на две части, като в договора е отразено заплащане единствено на сумата в
размер на 300 лв., платени в брой при сключването на договора. По делото не са
представени доказателства за заплащане на остатъка по договора в размер на 700 лв., поради
което съдът приема за доказано заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 300
5
лв., което следва да бъде присъдено на ответника.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Т. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Б.“, ул. „С.“
№ 49, ет. 4, ап. 20, срещу В. Л. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С.“, бл. 26, ет. 4,
ап. 7, осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер
на 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба (21.11.2024 г.) до
окончателното изплащане на вземането, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в периода от 10.12.2014 г. до 15.07.2021 г., вследствие от
противоправно поведение на ответника, свързано с непрекъснатото му издирване на адреса
на ищцата в гр. С., ж.к. „Б.“, ул. „С.“ № 49, ет. 4, ап. 20, от страна на органите на полицията,
частни съдебни изпълнители и различни физически лица.
ОСЪЖДА В. Т. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Б.“, ул. „С.“ № 49, ет. 4, ап.
20, да заплати на В. Л. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С.“, бл. 26, ет. 4, ап. 7, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 (триста) лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение за производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6