Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. Враца, 25.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВРАЦА, първи
граждански състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИНА ГЕНЖОВА
при
секретаря Нина Георгиева, като разгледа гр.д. № 627 по описа на ВРС за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу Ф.Н.А. за установяване, че Ф.А. дължи сумата в
размер на 1987 лева, представляваща поето със запис на заповед задължение,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до
изплащане на вземането, както и разноските в заповедното производство.
Ищецът
излага, че на 17.08.2018г. е подписан договор за продажба и прехвърляне на
вземания между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „Кредихелп“ ООД, с който
последното прехвърлило на ищеца вземанията си срещу Ф.Н.А., за които бил
издаден роцесния запис на заповед. Сочи, че съгласно практиката на ВКС,
легитимиран да предяви установителния иск е приобретателят на вземането, ако
вземането е прехвърлено след издаване на заповедта за изпълнение. Цесионерът бил изрично упълномощен да уведоми
длъжника за извършената цесия. Изпратеното до длъжника уведомление се било
върнало от адреса в цялост. Моли същото да бъде връчено на длъжника заедно с
исковата молба. Твърди, че на 09.03.2017г. бил издаден запис на заповед в полза
на „Кредихелп“ ООД, който бил предявен за плащане на 24.10.2017г. и по него е
била изплатена сума от 400 лева. „Кредихелп“ ООД подало заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сума в размер от 1987 лева. Било
образувано ч.гр.д.№ 5380/2017г. и издадена исканата заповед за изпълнение за
посочената сума, както и за сторените разноски. Въз основа на издадения
изпълнителен лист било образувано изпълнително дело, в което е бил направен
опит да бъде открит длъжникът и да му бъде връчена заповедта, но същият не е
бил намерен на регистрираните му адреси и връчването е било извършено по реда
на чл.47, ал.5 ГПК. С оглед това обстоятелство на кредитора „Кредихелп“ ООД
били дадени указания, че може да предяви иск за установяване на вземането си. Вземането
на „Кредихелп“ ООД срещу Ф.А. било прехвърлено на ищеца. Излага се, че
представеният в заповедното производство запис на заповед е редовен от външна
страна и от него е възникнало задължение за ответника да заплати сумата от 2387
лева. Ищецът сочи, че с договор за цесия му е било пръхвърлено вземане срещу Ф.А.,
произтичащо от договор за заем № 169945/09.03.2017г., а именно: 1086,66 лева –
остатък от главница, 189,13 лева – остатък от договорна лихва и 1027,67 лева –
остатък от лихва за забава, като общо дължимата сума към дата на прехвърляне на
вземането е в размер на 2303,46 лева. Твърди, че процесният запис на заповед е
издаден, за да обезпечи задължението по това каузално правоотношение. Навежда
доводи, че на 09.03.2017г. между „Кредихелп“ ООД и Ф.А. били сключени договор
за заем №169945 и договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със
сключен договор за паричен заем. По силата на сключения договор за заем
кредитодателя се задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 1200
лева, като получаването им било удостоверено в разписка за получени суми в брой
от 09.03.2017г. Към договора бил приложен погасителен план, в който били
индивидуализирани вноските и датата на техния падеж. Следвало да бъде изплатен
и договореният между страните лихвен процент, като общо дължимата сума била
1459,15 лева/746,05 евро. В договора било уговорено, че в тридневен срок
заемателят следвало да осигури поемане на солидарно задължение от трето лице за
сумите по договора, като при неизпълнение била уговорена неустойка в размер на
927,85 лева /474,40 евро/. Страните се били съгласили тази неустойка да бъде
изплатена на части заедно с вноските по погасителния план. В чл.7, ал.1 от
Договора за предоставяне на допълнителни услуги във връзка с договор за паричен
заем № 169945/09.03.2017г. било предвидено заемателят да обезпечи задължението
си с издаване на запис на заповед за сума, равна на общия размер на всички
дължими суми по договора. Такъв бил издаден за сумата от 2387 лева, представляваща
сбор от 1200 лева – главница, 259,15 лева – договорна лихва, 927,85 лева –
неустойка по договор за заем. По подаденато заявление по чл.417 ГПК се
претендира сумата от 1987 лева, тъй като заемателят извършил плащане от 400
лева. В договора за заем изрично било предвидено правото на заемодателя да
прехвърли вземанията си. Твърди, че записът на заповед е формална абстрактна
сделка, като независимо от наличието на друго основание и неговото развитие, за
ответникът било възникнало задължението да заплати претендираната сума от 1987
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда,
както и сторените в производството разноски. Моли да бъде признато за
установено задължението, за което е издадена заповедта за изпълнение. Претендира
разноски и в исковото производство.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от особения представител на ответника, в който е
оспорил исковете като недопустими и неоснователни. Твърди, че договорът въз
основа на който се претендира вземането, съдържа неравноправни клаузи. Нямало
доказателства, че преди подписване на договора на заемателя е бил предоставен
Стандартен формуляр съобразно чл.5 от Закон за потребителския кредит. Договорът
бил стандартен договор с предварително подготвен текст, като същият съдържал
неравноправни клаузи: уговорения лихвен процент от 40,91 % и ГПР от 41,39 %;
клаузата с която се предвиждало заплащане на неустойка в размер на 474,40 евро
с оглед практически неизпълнимите условия и краткия срок; били уговорени
едновременно неустойка и наказателна лихва; неравноправна била клаузата, с
която изплащането на неустойката било включено в погасителния план.
Неравноправен бил и представения договор за предоставяне на допълнителни
услуги, като същите поставяли заемателя в неравностойно положение и не били
необходими. Оспорен е и размерът на иска. На ответника не била обявена
предсрочната изискуемост на кредита. Не било спазено изискването за уведомяване
на длъжника за цесията. Не били спазени и изискванията за връчване на книжа по
реда на чл.47, ал.5 ГПК.
Районен съд - Враца, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представен е
рамков договор за продажба и прехвърляне на задължения от 17.08.2018г. между „Кредихелп”
ООД и „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД и извадка от Приложение №1 към
него, видно от които на ищеца са прехвърлени вземания, произтичащи от договори
за потребителски кредити, сключени от прехвърлителя, като в Приложение №1/17.08.2018г.
под № 1341 е посочено вземането срещу Ф.Н.А. по договор от 09.03.2017г. с
отпусната главница 1200 лева, остатък от главница – 1086,66 лева, остатък от
договорна лихва към 17.08.2018г. – 183,13 лева, остатък от лихва за просрочие –
1027,67 лева и общ дължим размер на задълженията по договора от 2303,46 лева.
Установява
се от договор за паричен заем № 169945 от 09.03.2017г. между „Кредихелп” ООД и Ф.Н.А.,
че на ответника е предоставена сумата от 613,55 евро, която се задължил да
върне на 11 месечни вноски, като към договора е приложен погасителен план и са
посочени падежите на всяка от вноските, първата от които дължима на 11.04.2017г.,
а последната – на 12.02.2018г. Уговорен е годишен лихвен процент по заема в
размер на 40,91% и годишен процент на разходите
в размер на 41,39 %. Общата дължима сума по кредита била в размер на 746,05
евро. Приложена е разписка за получена сума в брой от 1200 лева, подписана от
ответника. Заемателят се е задължил на основание чл.12 от договора в срок от
три дни след сключване на договора да представи обезпечение на банката: трето
лице – поръчител, което да отговаря на посочените в чл.12, ал.3 от договора изисквания – да е дееспособно физическо лице,
навършило 25 годишна възраст, да има минимален осигурителен доход през
последните шест месеца преди сключване на договора в размер на 1500 лева на месец,
да има валидно трудово правоотношение от поне шест календарни месеца преди
сключването на договора за заем, стабилна кредитна история, да не е потребител
на заемните продукти на „Кредихелп” ООД и да не е поръчител по друг активен
паричен заем, предоставен от него. При непредставяне на обезпечение е уговорено
да бъде заплатена неустойка в размер на 474,40 евро или левовата равностойност
от 927,85 лева, която да бъде заплащана заедно с погасителните вноски за заема като
в ал.6 на чл.12 от договора е приложена таблица, в която е посочено с всяка
вноска каква част от главницата, възнаградителната лихва и неустойката ще бъде
покривана. Представена е молба за оценка на кредитоспособността на Ф.Н.А..
Представен е и договор за допълнителни услуги във връзка със сключения договор,
като е определена цена от 10 лева за всеки 30-дневен период, в който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено, но не повече от 70 лева за целия
срок на договора.
Представено
е уведомление за прехвърляне на вземанията по чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената
цесия между „Кредихелп” ООД и ищеца, както и потвърждение от цедента, което да
послужи пред длъжника, но липсват доказателства същото да е получено от ответника.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Исковете за
установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415
от ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са допустими. За
ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на
вземането му, тъй като заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 5380/2017г.
на РС-Враца е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, като на заявителя
са дадени указания, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок
от уведомяването, като исковата молба, по която е образувано производството е
постъпила в този срок.
Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното вземане, а
ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
това вземане.
Представен е
между кориците на ч.гр.д. № 5380/2017г. на РС-Враца записът на заповед в
оригинал. Същият съдържа в текста си си
изразът „запис на заповед” на български език, на който е написан записът,
има безусловно обещание да се плати
определена сума пари, уговорен е падеж на предявяване, като ценната книга е
предявена на 24.10.2017г., удостоверено с подпис на издателя, посочено е
мястото на плащане – гр. София, както и името на лицето, на което следва да се
плати, има и дата и място на издаване и подпис на издателя след целия текст на
ценната книга. Формалните изисквания на чл. 535 от Търговския закон касателно
реквизитите на записа на заповед като
ценна книга са спазени, следователно същия
е годен от формална страна да прояви ефекта на едностранното волеизявление
като източник на задължение на издателя му.
Не са изложени никакви възражения във връзка с валидността на ценната
книга от особения представител на ответника
Джирото е
един от способите за прехвърляне на права по запис на заповед и същият не
изключва приложението на цесията като начин за прехвърляне на правото на вземане
по записа на заповед. Разликите при двата способа са във формата и елементите
на волеизявлението на кредитора по менителничния ефект, обема на прехвърлените
права, последиците, начина на доказване и различното им действие.
Настъпването
на действието на цесията по отношение на длъжника и третите лица е обусловено
от съобщаване на прехвърленото вземане от цедента на цесионера съгласно
чл.99,ал.3 и 4 ЗЗД. Съгласно чл.99,ал.3 ЗЗД предишният кредитор, освен, че е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето, има задължение да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането. За да
упражни вземането си, цесионерът, на който е прехвърлено правото по запис на
заповед, трябва да разполага с фактическа власт върху записа на заповед и да го
представи на длъжника-чл.491, чл.492 във вр. с чл.537 ТЗ. Необходимостта от
предаване на записа на заповед от цедента на цесионера произтича и от
съществуването на два вида субективни права върху ценните книги-правото на
парично вземане по записа на заповед и правото на собственост върху записа на
заповед като документ-ценна книга. / в този смисъл Решение №120/25.09.2013 по
дело №473/2012 на ВКС, ТК, I т.о/.
Следва да се
отбележи, че към датата на цесията, поемателят на менителницата вече е разполагал
със издадена по реда на чл. 417 т . 9 от ГПК заповед за незабавно изпълнение на вземането, а за нея е било нужно да представи документа в
оригинал на съда, нещо, което е направено още с образуването на ч.гр.д. №
5380/2017г. на РС-Враца. Следователно,
поемателят – цедент е във невиновна фактическа невъзможност да прехвърли
владението на издадената в един екземпляр ценна книга, което обяснява и
избрания начин на транслиране на вземането към нов титуляр ( като се има
предвид и друга разлика в двата института – при цесията „прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното”, чл. 99 ал. 2 от ЗЗД. Отделно,
изискването на чл. 491 от Търговския закон за предаване на документа
важи само в случая, когато вземането се прехвърля с джиро, но не и при това
чрез договора за цесия, след като чл. 99 и сл. от ЗЗД не предвиждат такова
изискване
Трайната
съдебната практика приема, че съобщаването за сключен договор за цесия може да
се извърши с исковата молба, стига към същата да са приложени съответните
документи. В случая към исковата молба са приложени както договорът за цесия и
уведомление до длъжника от името на цедента, така и пълномощно за цесионера да
извърши уведомяването. В този смисъл изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД е
спазено, тъй като в случая не се касае до лично и незаместимо действие, поради
което няма пречка същото да се осъществи от пълномощник, особено ако се вземе в
предвид, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за
противопоставимост /в този смисъл Решение №137 от 2.06.2015г. на ВКС по гр.д.№
5759/2014г., III г.о./. В трайната практика е прието, че длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомлението, каквато не е настоящата хипотеза
/в този смисъл Определение №987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г. на ВКС, IV
г.о./.
С оглед
изложеното съдът намира, че договорът за цесия е произвел действие по отношение
на ответника, което обосновава извод за доказаност на активната и пасивната
материална легитимация по предявения иск.
Съгласно
т.17 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС при въведено твърдение за каузално
правоотношение, обезпечено с издадения запис на заповед, се разглеждат и
релативните възражения на ответника по него. В случая ищецът е навел доводи за
наличие на каузално правоотношение, обезпечено с процесния заппис на заповед,
за което са представени и доказателства, като между страните не е спорно
обстоятелството, че издаденият запис на заповед обезпечава вземането на
кредитора по представения договор за заем. Установено е, че на ответника е
предоставена сумата от 613,55 евро, която се задължил да върне на 11 месечни
вноски, като към договора е приложен погасителен план и са посочени падежите на
всяка от вноските, първата от които дължима на 11.04.2017г., а последната – на
12.02.2018г. Уговорен е годишен лихвен процент по заема в размер на 40,91% и
годишен процент на разходите в размер на
41,39 %. Общата дължима сума по кредита била в размер на 746,05 евро. Приложена
е разписка за получена сума в брой от 1200 лева, подписана от ответника.
Относно възраженията за
недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Договорът е сключен на 09.03.2017г.,
поради което и съгласно § 5 от ЗПК приложим е сега действащият ЗПК в сила от
12.05.2010г. Договорът за потребителски паричен кредит е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, съставен е в два
екземпляра, съгласно член 11, ал. 1 от ЦПК, като липсват нарушения на формата,
съгласно специалния ЗПК. Общите условия са неразделна част от договора и всяка
страница е подписана от ответника, като поставените подписи не са оспорени. В
договора в член 2 се съдържат условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да
се изплати. Не са наведени доводи за
извършени плащания от ответника, нито са представени доказателства за
погасяване на задължението чрез плащане.
Не са налице
нарушения и на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК
фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на
договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР
на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран
или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
усвоения кредит.
В сключения
договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,91% , а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може
да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285
от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана
лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11
относно погасителен план, който да
съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В договора са посочени условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, в който е посочено с всяка вноска
каква част главница, лихва и неустойка се погасяват, ето защо не е налице основание за недействителност на договора
на посочените основания.
Ответникът е направил възражение за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като същата противоречи на
добрите нрави. Уговорения по договора ГПР е 41,74 %, а фиксираният годишен
лихвен процент е 40,91%. Договорът е сключен за 11 месеца, поради което общия
размер на договорната лихва е 132,50 евро за периода 11.04.2017г. до 12.02.2018
г.
За този период основният лихвен
процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо
към 2009 г./ прави размер на законната лихва към дата на сключване на договора
10 %. Трикратният размер на законната лихва към 13.07.2017г. е 30 %. По
процесния договор ответникът е получил 1200 лева, представляващ левовата
равностойност на 613,55 евро, като се е задължил да върне 746,05 евро. Страните
са се съгласили това да стане на 11 месечни погасителни вноски. По принцип няма
пречка страните да уговорят договорна лихва в размер по-голям от законната
лихва. За съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството – в
този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС.
Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) - Решение №
906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. Ето защо съдът намира,
че така уговореният ГЛП в размер на малко повече от 4 пъти размерът на
законната лихва противоречи на добрите нрави, като се съобрази и качеството на заемателя на потребител и
по-слаба икономически страна, която не е могла да повлияе на уговорките по
договора. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки
не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. Ето защо искането за прогласяване на
нищожността на възнаградителната лихва следва
да бъде уважено.
По отношение на предявения иск за
заплащане на неустойка по договора,
настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка във фиксиран размер от 474,40. Така предвиденият размер е
близо 78 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това
задължение има вторичен характер като неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно
от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 12 от
договора/ и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с повече от 70 % от заетата сума. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 78 % от предоставената
главница.
Предвиденото
за заемателя задължение в чл. 12 от договора за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо. За да предостави обезпечението по т. 1 заемателят следва да
осигури поръчител, който да едееспособно физическо лице, навършило 25 годишна
възраст, да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца преди
сключване на договора в размер на 1500 лева на месец, да има валидно трудово
правоотношение от поне шест календарни месеца преди сключването на договора за
заем, стабилна кредитна история, да не е потребител на заемните продукти на
„Кредихелп” ООД и да не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен
от него. Следва да се посочи, че за заемателя е обективно невъзможно в
предвидения тридневен срок да се снабди с тази информация за поръчителя, за да
я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация
представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което
заемателят следва да ангажира всеки един от евентуалните поръчители да се
снабди лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да
се изпълни договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора.
Не на последно място, видно от разпоредбата на ал. 6, още със сключването на
договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски съгласно приложения погасителен план в тази алинея на
договора. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 12 от договора, поради
което в договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка.
Следователно
уговорената по този начин неустойка за обезщетяване неизпълнението на договорно
задължение излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава
условия за неоснователно обогатяване на предоставящия заемната сума и нарушава
принципа за справедливост. Уговорката за неустойка за неизпълнение на едно от
договорните задължения на заемателя, определена в размер близък до размера на
предоставения паричен заем, в случая над половината от заемната сума, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД
/в този смисъл е константната практика на ВКС – например Решение №
110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т. о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./. Следва да се посочи
още, че предвиденото задължение на заемателя да заплати необосновано висок
размер на неустойка представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, която е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение
№ 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 12 от договора. Следва да бъде уважено искането за приемането на
неустойката за нищожна.
В исковата
молба е посочено, че ответникът е извършил плащания по договора в размер на 400
лева, като издаденият запис на заповед покрива задължението на заемателя да
заплати главница в размер на 1200 лева, възнаградителна лихва в размер на
259,15 лева и 827,85 лева неустойка, чиито сбор е 2387 лева, каквато е сумата
по записа на заповед. С оглед изводите на съда, че вземанията на ищеца за
възнаградителна лихва и неустойка са нищожни и не са породили действие, то
ответникът не е задължен за тези суми, а единствено за главницата от 1200 лева.
Следва да се съобрази платената от него сума от 400 лева, което е наведено като
твърдение от ищеца, и се установява, че дължимата от ответника А. сума по договорът
за заем от 09.03.2017г., съответно по запис на заповед от същата, с който са
обезпечени задълженията му по него, е в размер на 800 лева, до който размер
искът е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
Съгласно
т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада. На ищецът следва да бъдат
присъдени сторените разноски в заповедното производство в размер на 36,13 лева, както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати
направените в настоящото производство разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредба
за заплащането на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
полза на заявителя в размер на 100,00 лв., държавна такса от 40,54 лева, 250
лева депозит за особен представител, или общо 390,54 лева, като съобразно
уважената част от иска, следва да се присъдят разноски в размер на 157,24 лева.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
538, ал. 1 ТЗ, предявен от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, срещу Ф.Н.А., ЕГН **********, че Ф.Н.А. дължи на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД сумата от 800,00 лева /осемстотин
лева/, представляваща част от задължение по запис на заповед от
09.03.2017г., предявен за плащане на 24.10.2017г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението /20.11.2017г./
до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед № 3677/21.11.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5380/2017 г. по
описа на РС –Враца, първи граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск над този размер до пълния предявен от 1987
лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК Ф.Н.А., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 157,24 лева /сто петдесет и седем лева и 24 ст./ представляваща
разноски по делото, както и разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №5380/2017г.
в размер на 36,13 лева /тридесет и шсет лева
и 13 ст./.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Враца в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: