Решение по дело №5674/2021 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

гр. София, 11.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично

заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:       Михаил Малчев

                                                                                  Калина Станчева

при участието на секретаря Алина К. Тодорова

като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 5674 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение №20270820 от 08.12.2020 г., постановено по гр. д. № 58955/2019 г. на Софийски районен съд, 85 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Б.В.Л. с ЕГН:********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата от 1538,77 лв., представляваща неплатена част от главница по стоков потребителски кредит (заем), сключен на 11.05.2017 г. между Б.В.Л. и „У.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума от 01.04.2019 г. до окончателното й заплащане, за която е издадена заповед за изпълнение от 08.04.2019 г. по ч. гр. д.  №18689/2019 г. на СРС, 85 състав.

Решението е обжалвано в уважителната част за сумата от 1538,77 лв. от ответника в първоинстанционното производство - Б.В.Л., действащ чрез назначения му особен представител. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението в обжалваната част. Твърди се, че клаузите от процесния договор за кредит са неравноправни и следователно нищожни. Поддържа се, че липсата на посочен в договора годишен лихвен процент на разходите и на дължимата лихва води изцяло до недействителност на целия договор съгласно чл. 22 ЗПК. Излагат се подробни съображения за неравноправност на клаузите от договора, касаещи възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на кредита. Моли се да се уважи въззивната жалба, като предявеният иск за сумата от 1538,77 лв. бъде отхвърлен изцяло.

Ответникът по въззивната жалба - „А.з.с.н.в.“ ЕАД, действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в обжалваната част и се оспорва като неоснователна въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторени разноски от въззиваемото дружество разноски във въззивното производство.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.

При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими императивни материално правни норми от страна на районния съд, включително липсват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. и практиката на СЕС, на които да се основава дължимостта на процесните в.н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД – а именно сумата от 1538,77  лева, представляваща главница по договора за стоков потребителски кредит (заем), сключен на 11.05.2017 г.

От събраните доказателства по делото пред районния съд се установява наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между „У.К.Ф.“ ЕАД и Б.В.Л., възникнало по силата на сключен между тях на 11.05.2017 г. договора за стоков потребителски кредит. Доказва се, че на Б.В.Л. е била отпусната в заем под формата на стоков кредит сумата от 1518,80 лв. при годишен процент на разходите от 28,07 %. Освен предоставената главница Б.Л. се е задължил да заплати и застрахователна премия за предоставена застрахователна програма „Защита Макс“ в размер на 334,26 лв., както и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 25 %. В чл. 13 от общите условия към договора страните са договорили, че при забава потребителят дължи и законна лихва върху просрочената главница. В разглежданият случай длъжникът Б.В.Л. се е задължил да заплати главницата по договора на 24 месечни вноски, от които реално заплатени са единствено първите 5 вноски. В тази насока останалите незаплатени задължения за главницата, която е формирана от сумата 1518,80 лв. (стойността на закупената стока) и 334,26 лв. (стойността на застрахователната премия) или общо 1853,06 лв., възлизат на 1538,77 лв. Вземанията по процесния договор за стоков потребителски кредит, включително тези за дължимата главница, са прехвърлени от „У.К.Ф.“ ЕАД в полза на ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД, по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.06.2018 г., от чието съдържание се установява, че същият има за предмет и вземанията именно срещу ответника Б.В.Л.. Поради това въззивният съд прави извод, че длъжникът следва да се счита за уведомен за настъпилата промяна в кредитора на вземанията по процесния договор с получаване на уведомлението, заедно с препис от исковата молба, представляващо новонастъпил факт, чието правно значение се съобразява съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая ищецът претендира главница в размер на 1538,77 лв., която сума съответства на изчисленията съгласно справка за движение по кредита, изготвена от „У.К.Ф.“ с изх. № 11076/22.10.2020 г.

По възражението на въззивника за нищожност на процесния договор, поради наличието в него на неравноправни клаузи:

Напълно обосновано районният съд не е разгледал тези възражения, като неотносими  към предмета на съдебното производство. Въззивният съд констатира, че размерът на възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на стоковия кредит не са предмет на настоящото въззивно производство. Следва да се подчертае, че исковите претенции са уважени единствено по отношение на дължимата главница по договора. Ето защо няма как съдът да обсъжда възражения за нищожност на клаузи от договора, които не са източник на процесното вземане. Действителността на клаузите от процесния договор, касаещи размера на възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на кредита, са извън предмета на настоящото съдебно производство. Ако длъжникът счита, че действително тези клаузи са нищожни, неравноправни  по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. и практиката на СЕС, то същият може да предяви съответни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу кредитора за възстановяване на платените доброволно суми за възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на кредита. Така в евентуално бъдещето заведено съдебно производство с посочения предмет, който е различен от настоящия, съдът ще може да извърши преценка за твърдяната неравноправност на клаузите. С оглед на гореизложените съображения тези възражения са неотносими към предмета на настоящото съдебно производство, поради което не може и не следва да бъдат обсъждани по същество.

Напълно неотносими към предмета на съдебното производство са и останалите възражения, обективирани във въззивната жалба. Те са твърде общи, без никаква конкретика, поради което няма как да се обсъждат в детайли от въззивния съд и няма  как да се отразят на правилността на обжалваното решение.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд следва да се потвърди в обжалваната част.

Поради неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ има право на сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, както и на сумата от 168.86 лева, внесена като депозит за назначения на въззивника особен представител.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №20270820 от 08.12.2020 г., постановено по гр. д. № 58955/2019 г. на Софийски районен съд, 85 състав.

ОСЪЖДА Б.В.Л. с ЕГН:********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на общо 268.86 лева, от които 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение и 168,86 лв. – внесен депозит за особен представител.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател:                                   Членове:

                                                                       1.

                                                                       2.