РЕШЕНИЕ
№ 295
гр. Пловдив, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20245001000514 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №129 от 08.04.2024 г.,постановено по т.д.№32/2022 г. по
описа на Окръжен съд-Стара Загора,е осъден „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД‘‘ - гр.
София , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
,,Граф Игнатиев“ № 2, ет.4 да заплати на М. М. С., ЕГН ********, с. К, ул. В.
Л. № ** и С. М. С., ЕГН **********, с. К, ул. С ********* сумата от 140 000
лева за всеки един, представляваща обезщетение за претърпените от ищците
неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие смъртта на тяхната
майка М С Г от ПТП, настъпило на 09.08.2021 г., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от 27.01.2022 г. до окончателното изплащане.
Със същото решение е осъден „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД‘‘ - гр. София ,
ЕИК *********,да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в размер на 4 788 лева с ДДС за всеки един от
ищците и е осъден още да заплати в полза на държавата, по бюджета на
съдебната власт сумата от 11 200 лв. за държавна такса, както и сумата от 750
лв. за възнаграждения на вещи лица, платени от бюджета на съда.
Решението е постановено при участието на трето лице- помагач на
страната на Гаранционен фонд-водача на увреждащия л.а - К. В. Ч, ЕГН
**********, живущ в с.К, ул. ******.
1
Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на
ГАРАНЦИОНЕН ФОНД-гр.София,ЕИК *********, подадена чрез
пълномощника му адв. С. М.,срещу частта на горното съдебно решение,с
която Гаранционния фонд е осъден да заплати на ищците М. М. С. и С. М. С.
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди за разликата над 90
000 лв.-за всеки един от тях,до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното
плащане.
В жалбата се поддържа,че в обжалваната част решението на ОС-Стара
Загора е недопустимо,тъй като е постановено при наличие на абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск и
развитие на производството по настоящото дело,а именно наличието на
наказателно производство,което се води за установяване виновното
лице,причинило процесното ПТП,както и за установяване дали изобщо е
налице виновно противоправно деяние от страна на водача на
автомобила.Според жалбоподателя,съгласно практиката на ВКС и при
съобразяване на ТР №1/09.07.2019 г.,постановяването на решение при наличие
на висящо досъдебно производство и при наличие на основание за спиране на
делото по чл.229,ал.1,т.4 от ГПК,би имало за резултат недопустим съдебен акт.
При условие на евентуалност,в жалбата се поддържа довода,че в
обжалваната му част решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон,нарушение на процесуалния закон и необоснованост.В тази
връзка жалбоподателят оспорва като необосновани фактическите констатации
на съда,с които е прието,че на всеки от ищците поотделно се дължи
обезщетение в определения от съда размер от 140 000 лв.Посочва,че в
мотивите на съдебното решение липсва обсъждане,отделна и самостоятелна
преценка на релевантните факти и обстоятелства,както и на
доказателствата,обуславящи правните изводи на съда да присъди на всеки от
ищците обезщетение от по 140 000 лв.Счита,че от съдебното решение не става
ясно кои общи и специални критерии е приложил съдът при определяне на
обезщетението на всеки един от двамата ищци поотделно и че обективно и
субективно е невъзможно две отделни лица да претърпят абсолютно едни и
същи неимуществени вреди,поради което и в мотивите на съдебното решение
следва да бъде посочено след обсъждане и преценка на кои точно
доказателства съдът е достигнал до тези правни изводи.Във връзка с тези
оплаквания жалбоподателят счита,че решението е постановено в
противоречие с ППВС №1/53 г.
Поддържа още,че в обжалваната му част решението е постановено и в
противоречие с нормата на чл.52 ЗЗД и установените в задължителната
съдебна практика правила за прилагане принципа на справедливост при
определяне на обезщетение за неимуществени вреди.Посочва в тази връзка,че
от мотивите на решението не може да се установи как съдът е формирал
вътрешното си убеждение да определи точно такъв размер на обезщетението
и че не става ясно кои според съда са релевантните общи и специфични за
конкретния случай критерии за справедливост.В този аспект жалбоподателят
счита още,че е налице и противоречие на решението в обжалваната му част на
2
установеното в задължителната съдебна практика правило-съдът да посочи
точно и ясно как приложението на всеки един от общите и индивидуални
критерии е обусловило формиране на вътрешното му убеждение за
определяне на точно такъв размер на обезщетението.Счита още,че
първоинстанционният съд не е обсъдил релевантния за случая специален
критерий за справедливост,касаещ възрастта на починалата,която е била на 81
години,нито е приложил и индивидуалния критерий за
справедливост,изразяващ се в преценка възрастта на ищците и фактът,че те са
хора на възраст над средната и нямат нужда от грижи и издръжка от
починалия им родител,а също не е преценил и положението им в
обществото.Излага и аргумента,че първоинстанционният съд не е приложил
установените в ППВС №4/1968 г. и константната задължителна практика на
ВКС общи и специални за конкретния случай критерии за справедливост при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един
от двамата ищци.Позовава се и на довод за необоснованост на решението в
обжалваната му част,като излага и конкретна аргументация на този довод в
процесната жалба.
В обобщение,въз основа на поддържаните в жалбата
аргументи,жалбоподателят моли да бъде отменено решение №129 от
08.04.2024 г.,постановено по т.д.№32/2022 г. По описа на ОС-Стара Загора,в
частта му,с която Гаранционен фонд е осъден да плати на ищците М. М. С. и
С. М. С. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди,за
разликата над 90 000 лв.,до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното
плащане,и при разрешаване на спора по същество от настоящата инстанция да
бъдат отхвърлени предявените от ищците искове за разликата над 90 000 лв.
до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази
сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното плащане.Претендира разноски
за двете инстанции.
В законния срок въззиваемите М. М. С. и С. М. С. са подали писмен
отговор на въззивната жалба,чрез общия си пълномощник адв. П. К.,в който са
оспорили жалбата като неоснователна и недоказана и са изложили
становището си,че следва да се отхвърли като такава.Оспорили са доводите на
жалбоподателя за недопустимост и неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му част.Конкретната си аргументация в тази насока
въззиваемите са изложили в подадения от тях отговор.В същия е заявено и
възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя
юрисконсултско/адвокатско възнаграждение.Поискано е в полза на
представляващия въззиваемите адвокат да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗА за представителство пред апелативния съд.
Третото лице-помагач К. В. Ч. не е взел становище по въззивната жалба.
Доказателствени искания във връзка с въззивната жалба не са заявени
пред въззивната инстанция от страните в настоящото въззивно производство.
По делото е налице и частна жалба,подадена от адв. П. К. като
пълномощник на М. М. С. и С. М. С.,против определение №564/03.07.2024
3
г.,постановено по т.д.№32/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е
оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК на адв. П. К. за изменение на
решение №129/08.04.2024 г.,постановено по същото дело,в частта за
разноските.
В частната жалба се поддържа,че горното определение е неправилно и
следва да бъде отменено като такова и е заявено,че в тази връзка се поддържат
изцяло изложените в молбата по чл.248 от ГПК доводи.Оспорен е извода на
съда,че адвокатския хонорар в полза на представителя на ищците следва да се
определи съобразно нормативния акт,действал към момента на сключване на
договора за правна помощ,приложен към ИМ-20.08.2021 г.,а не към датата на
сключване на договора за правна помощ,представен преди последното
открито съдебно заседание.Изложено е становището,че на процесуалния
представител на ищците следва да се присъди адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 от ЗА във вр. с чл.7,ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,съобразно
измененията в наредбата,обнародвани в ДВ,бр.88/2022 г. и влезли в сила на
08.11.2022 г.-преди проведеното на 06.12.2023 г. последно съдебно заседание
по първоинстанционното дело,когато е даден ход на делото за решаването му
по същество.Посочено е,че при съобразяване на тези изменения,общото
дължимо адвокатско възнаграждение,което следва да се присъди на
процесуалния представител на ищците на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА
възлиза на сумата от 26 100 лв. с ДДС,а не на присъдената от
първоинстанционния съд сума от 9 576 лв.Посочена е и съдебна практика в
тази насока.
И въз основа на поддържаните в частната жалба аргументи е поискано
да бъде отменено обжалваното определение,с което е оставена без уважение
молбата по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за
разноските,като вместо това бъде увеличено присъденото адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.1,т.2 от ЗА на представителя на ищците с още 16
524 лв. ведно с ДДС.
В законния едноседмичен срок е подаден писмен отговор на частната
жалба от насрещната страна-ГАРАНЦИОНЕН ФОНД с ЕИК *********,чрез
пълномощника му адв.С. М.,в който е изложено становището,че частната
жалба е неоснователна и е правилна преценката на първоинстанционния
съд,че меродавен за определяне размера на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищците е момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие от 20.08.2021 г.,сключен между ищците и
процесуалния им представител преди влизане в сила на измененията в горната
наредба.По развитите в отговора доводи е поискано частната жалба да се
остави без уважение.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните
по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено
следното:
Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на
4
чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение,а наред с това при подаването на жалбата е
спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба
подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от
надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд
намира,че решението е процесуално допустимо в обжалваната му част.
Във въззивната жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД е изложено
възражение за недопустимост на решението в обжалваната му
част,обосновано с аргумента,че то е постановено при наличие на абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск и
развитие на процеса по делото,а именно-наличието на висящо наказателно
производство за установяване на виновното лице,причинило процесното
ПТП.Това възражение на жалбоподателя се явява неоснователно към
момента,тъй като образуваното във връзка с процесното ПТП наказателно
производство е приключило понастоящем с влязла в сила присъда №38 от
25.11.2024 г.,постановена по НОХД №1045/2024 г. по описа на ОС-Стара
Загора,заверено копие от която е приложено към настоящото въззивно дело.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното:
Производството по т.д.№32/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора е
образувано по предявени от М. М. С. и С. М. С. против Гаранционен фонд-
гр.София осъдителни искове за заплащане на всеки един от ищците на сумата
от по 140 000 лв. /след допуснато в хода на делото увеличение на размера на
исковете/,частични искове от по 180 000 лв.,представляващи обезщетение за
причинените на ищците неимуществени вреди,изразяващи се в претърпени
болки и страдания,вследствие смъртта на тяхната майка М С Г,настъпила при
ПТП от 09.08.2021 г.,ведно със законната лихва върху сумите, считано от
27.10.2021 г., евентуално от 27.01.2022 г.
В исковата молба са изложени обстоятелства за настъпване на описаното
там ПТП от 09.08.2021 г.,за виновното му причиняване от К. В. Ч. при
управление на л.а. Марка “Ауди”,модел “ТТ”,с рег.№** **** **,за
причиняване смъртта на майката на ищците вследствие на същото ПТП-М С Г
и за претърпени от ищците неимуществени вреди вследствие на тази
смърт.Изложено е и твърдение за образувано във връзка със соченото ПТП
5
досъдебно производство и за липсата на валидно сключена застраховка
“Гражданска отговорност” за увреждащия лек автомобил,като във връзка с
последното е изложена позицията на ищците,че следва да бъде ангажирана
отговорността на Гаранционен фонд-гр.София на основание
чл.557,ал.1,т.2,б.”а” от КЗ.В този контекст е изложено още в исковата молба и
твърдението за предявена от ищците пред Гаранционен фонд съгласно чл.380
от КЗ претенция за изплащане на обезщетение,за образувани щети по тези
претенции и за липса на плащане на такова обезщетение от Гаранционния
фонд.
Ответникът Гаранционен фонд-гр.София е подал в законния срок
отговор на ИМ,с който е оспорил исковете на двамата ищци изцяло-по
основание и размер,по съображения,изложени в отговора.По негово
искане,заявено в отговора на основание чл.219,ал.1 от ГПК и уважено от
съда,като трето лице-помагач на страната на ответника е конституиран К. В.
Ч. с ЕГН *********,сочен от ищците като пряк причинител на процесното
ПТП.
С частично обжалваното решение №129 от 08.04.2024 г.,постановено по
т.д.№32/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора,предявените по делото
осъдителни искове са приети за доказани по основание и в заявения им размер
от по 140 000 лв. /частичен от по 180 000 лв./,съответно на което са уважени
изцяло,ведно със законната лихва върху присъдените на всеки ищец
суми,считано от 27.01.2022 г. до окончателното им изплащане.
С подадената от Гаранционния фонд въззивна жалба
първоинстанционното решение се обжалва частично,като не е атакувано в
частта,с която на ищците са присъдени обезщетения до размера от по 90 000
лв.В тази част решението е влязло в сила и дори са издадени на ищците
изпълнителни листове за сумите от по 90 000 лв.,ведно със законната лихва
върху тях,считано от датата 27.01.2022 г.В процесната въззивна жалба не се
съдържат оплаквания досежно установеността на исковете по основание.В
частност не се оспорва наличието виновното причиняване на процесното ПТП
от третото лице-помагач К. Ч,а в тази връзка следва да се има предвид
задължителната сила съгласно чл.300 от ГПК на постановената по отношение
на него влязла в сила присъда №38 от 25.11.2024 г. по НОХД №1045/2024 г. по
описа на ОС-Стара Загора,с която същият е признат за виновен в причиняване
на процесното ПТП и в резултат на него-в смъртта на М Г-майка на ищците.В
жалбата не се оспорва и наличието на законните основания за ангажиране
отговорността на Гаранционния фонд за изплащане на обезщетения на ищците
за причинените им неимуществени вреди вследствие смъртта на майка
им,настъпила при процесното ПТП.Оплакванията в жалбата касаят само
размера на присъденото на ищците обезщетение и определяне на
справедливия съгласно чл.52 от ЗЗД справедлив размер на
обезщетението.Затова и преценката на въззивния съд в настоящото решение
следва да се концентрира именно в тази насока-относно справедливия размер
на обезщетението за неимуществени вреди,дължимо на ищците.В тази връзка
настоящият съд приема следното:
С Постановление №4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
6
указания относно критериите,които следва да бъдат съблюдавани от
съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от
причинена в резултат на деликт смърт. В т. II на постановлението е разяснено,
че понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат
значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства са специфични за всеки отделен казус,но във
всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от
съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на
настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия,
степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира
обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.Наред с
това,в съдебната практика е възприето и становището, че удовлетворяването
на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на
размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено
- икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито
промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно
покритие по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на
автомобилистите".
В случая от показанията на разпитаните в първоинстанционното
производство свидетели М К /дъщеря на ищцата/ и Н. К /работодател на
ищцата М. С./ се установява наличието на пълноценни отношения на взаимна
обич,привързаност и взаимопомощ между двамата ищци и майка им през
целия им живот до смъртта на майката.
В показанията си св. К. посочва,че ищецът С. С. е живеел заедно в един
дом с майка си М. в с.К до 2014 г.,когато майка му отишла да живее заедно с
дъщеря си /ищцата М. С./ в същото село,като през цялото време отношенията
на М. със сина й и с дъщеря й са били отношения на
разбирателство,независимо дали тя е живеела с едното или другото си
дете.Когато майката отишла да живее при дъщеря си ищецът С. продължил да
се вижда с нея,той й помагал финансово,а и ищцата й давала пари.И двамата
ищци,според св.К.,помагали финансово на майка си.Досежно ищцата
свидетелят К също потвърждава,че между нея и майка й М. са съществували
много добри отношения-като майка и дъщеря.Съгласно показанията на св.
К.,след инцидента същата видяла вуйчо си С. /ищеца/ на погребението на баба
й и тогава той бил неадекватен,държал се стреснато,не бил на себе си,бил
разстроен,като свидетелката казва,че не го е виждала друг път в такова
съС.ие.Вуйчо й С. й казал,че са били заедно с майка му вечерта преди
ПТП,били в един магазин,хапнали са сладолед,видели са се,след това майка
решила да си ходи и той я оставил в магазина,а след 5-10 минути му
позвънили и му съобщили,че майка му е блъсната от кола.Ищецът С. веднага
след това отишъл да види какво е станало и намерил майка си безжизнена на
пътя,като той е последният човек,който е бил с нея преди да почине и е бил с
нея непосредствено след като е починала.Според св. К.,преди процесното
ПТП С. винаги бил усмихнат, позитивен човек, не е бил затворен,а след
7
катастрофата и смъртта на майка си започнал да се държи странно,не се
обаждал толкова често на свидетелката,както преди,емоционално се държал и
говорел различно,свалил много килограми,казвал на свидетелката,че има
безсънни нощи.Бил емоционално разстроен от произшествието с майка
му,чувствал се зле,а разстроена от същия инцидент била и майка й-ищцата М.
С..С. организирал погребението на майка си,а панахидите били организирани
от ищцата М.€И двамата ищци ходели на гроба на майка си,както сочи св. К.,а
С. не е преодолял мъката по майка си,същият няма брак,няма дете и никога не
е имал друго семейство съгласно показанията на тази свидетелка.
Свидетелят Н. К дава показания,че преди катастрофата ищцата М. е била
жизнерадостна и весела,а след като починала майка й била разстроена и
свидетелят я забелязал да си поплаква.Казва,че и към днешна дата /т.е. Към
момента на разпита му/ ищцата не е преодоляла мъката си по своята майка и
продължава да бъде тъжна.Според показанията и на двамата свидетели
приживе преди катастрофата майката на ищците била жизнена жена и се
придвижвала нормално за годините си.
Предвид горните обстоятелства,изнесени в показанията на
свидетелите,става ясно,че между двамата ищци и майка им са били
установени приживе отношения на привързаност, обич,разбирателство и
взаимопомощ,както се отрази вече по-горе и че след нейната смърт и двамата
ищци са изпитвали мъка от тази смърт,която не са преодолели и към момента
на проведения разпит на свидетелите.Тези обстоятелства несъмнено следва да
бъдат съобразени при преценката за справедливия размер на
обезщетението,дължимо на всеки от ищците.При определяне на този размер
настоящият съд съобрази и съществувалата към момента на процесното ПТП
обществено икономическа обстановка в страната, чиято динамика намира
отражение в нарастващите лимити на застрахователно покритие по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
съгл. чл.492, т.1 КЗ,а също съобрази и възрастта на всеки от ищците-съответно
55 години /възраст на ищцата М. С./ и 59 години /възраст на ищеца С.
С./,както и възрастта на майка им М Г към същия момент /81 години/.И в
обобщение,при съобразяване на изложеното,въззивният съд намира,че
изискването за справедливо обезщетяване на ищците за неимуществените
вреди, причинени от смъртта на майка им,при установените по делото
релевантни обстоятелства,се постига с обезщетение в определения от
първоинстанционния съд размер от по 140 000 лв. за всеки от тях.Настоящият
съд счита този размер за адекватен и обоснован с оглед претърпените от
ищците болки и страдания и отговарящ на принципа на справедливостта и
социално-икономическите условия на живот в страната.
Респективно,въззивният съд намира за неоснователно поддържаното от
жалбоподателя възражение за завишеност на присъдените на всеки от ищците
обезщетения и за несъобразяването им с нормата на чл.52 от ЗЗД.
Предвид всичко изложено по-горе се налага крайния извод,че процесната
въззивна жалба е неоснователна,а първоинстанционното решение е правилно
в обжалваната му част и следва да бъде потвърдено в тази му част.
По частната жалба:
8
С обжалваното определение №564 от 03.07.2024 г.,постановено по т.д.
№32/2022 г. на ОС-Стара Загора,е оставена без уважение подадена от адв. П.
К.-пълномощник на ищците,молба по чл.248 от ГПК с вх.№6199 от 08.05.2024
г. за изменение на постановеното по делото решение №129 от 08.04.2024 г. в
частта за разноските.Съгласно формулираното в тази молба искане,то
съставлява искане да бъде изменено решението в посочената част,като се
увеличи размера на присъденото на адв. К. адвокатско възнаграждение с още
16 524 лв. ведно с ДДС.
Съображенията на съда да не уважи горната молба са,че договорът за
правна защита и съдействие между ищците и адв. К. е сключен на 20.08.2021
г.,поради което следва да намери приложение Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения преди изменението й с
ДВ,бр.88 от 04.11.2022 г.Отчетено е,че по делото е представен и втори договор
за правна защита и съдействие от 05.12.2023 г.,но е прието,че в случая е
приложим договора от 20.08.2021 г.,представен при подаване на исковата
молба.
Преценката на първоинстанционния съд съответства на преобладаващата
съдебна практика по подобни случаи и се възприема като правилна от
настоящия състав,тъй като договорът е сключен преди сочените в частната
жалба изменения в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и нямат обратно действие.Ирелевантно в случая е
обстоятелството на представен втори договор за правна защита и съдействие
от 05.12.2023 г.,още повече,че се касае за договор за
преупълномощаване,сключен между адв. К. и друг адвокат.С оглед на това
частната жалба е неоснователна,а обжалваното с нея определение следва да се
потвърди като правилно.
С оглед изхода на спора пред въззивната по разгледаната въззивна
жалба,на адв. К. като пълномощник на въззиваемите следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. С ал.1,т.2 от ЗА за
осъществена безплатна адвокатска защита на въззиваемите пред настоящата
инстанция.Същото следва да й бъде заплатено от жалбоподателя и съдът
преценява,с оглед фактическата и правна сложност на настоящото въззивно
дело,както и с оглед на извършените от адвоката правни процесуални
действия по делото,че същото възнаграждение следва да бъде определено на
сумата от 4800 лв. /по 2400 лв. за защита на всеки от двамата въззиваеми/ с
включен ДДС.
Мотивиран от горното Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №129 от 08.04.2024 г.,постановено по т.д.
№32/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в обжалваната му част,с
която Гаранционен фонд-гр.София с ЕИК *********,е осъден да заплати на
ищците М. М. С. с ЕГН ********** и С. М. С. с ЕГН ********** обезщетение
за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на майка
9
им,настъпила при ПТП от 09.08.2021 г.,за разликата над 90 000 лева до
присъдените им по 140 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази
сума,считано от 27.01.2022 г. До окончателното плащане.
ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД с ЕИК *********,със седалище и
адрес на управление гр.София,ул.”Граф Игнатиев”№2,ет.4 да заплати на адв.
П. К. от САК адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита
на двамата въззиваеми по възз.т.д.№514/2024 г. по описа на Апелативен съд-
Пловдив в размер на 4800 лв. /четири хиляди и осемстотин лева/ с включен
ДДС.
ПОТВЪРЖДАВА определение №564/03.07.2024 г., постановено по т.д.
№32/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е оставена без уважение
молба по чл.248 от ГПК на адв. П. К. за изменение на решение
№129/08.04.2024 г.,постановено по същото дело,в частта за разноските.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на Гаранционен фонд-водача на увреждащия лек автомобил-К. В. Ч.
с ЕГН **********.
Решението в потвърдителната му част относно горното определение има
характер на определение,подлежащо на обжалване с частна жалба пред ВКС в
едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
В останалата част решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10