№ 1770
гр. Плевен, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20254430100615 по описа за 2025 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на М. Г. М. ЕГН **********,
срещу ***, ***, за прогласяване на *** за нищожен на осн. чл. 26 ал.1 ЗЗД във
вр. с чл.22 от ЗПК, като сочи неспазване на чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от ЗПК.
Предявен е и иск за прогласяване на нищожност на клаузите за заплащане на
таксите и неустойката по същия договор, който, следва да бъде приет и
разглеждан само при условията на евентуалност в настоящето производство.
Ищцата твърди сключване на посочения договор за кредит излага неговите
параметри и твърди непосочване на лихвен процент по договора, неправилно
посочване на ГПР, неизпълнение на изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
твърди неравноправност на уговорките за неустойка и такси в договора, т.к.
същите са необосновано високи – чл. 143 ал. 1 т.5 от ЗПП. Претендират се
разноски, представят се писмени доказателства.
В представения от ответника отговор на исковата молба, предявения иск
се оспорва. Сочи разлика между револвиращ кредит и кредит на вноски, не
оспорва сключването на посочения договор, твърди, че понастоящем лимитът
на кредита е увеличен от 300 на 500лв. и е налице неплащане на значителен
размер на задълженията. Развива съображение за действителност на отделните
1
клаузи на целия договор, позовава се на съдебна практика. Моли съда да
отхвърли предявените искове, прави възражение за относно безплатното
адв.възнаграждение на ищцата, възразява за наличие на условия по чл. 38 от
ЗА и прави искания в тази насока.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна: Страните не спорят, а и се установява от
приложения договор, че между тях е сключен *** и Приложение № 1 към
договора от 29.03.2023 г., с който кредиторът се задължил да предостави на
ищцата, под формата на кредитен лимит, револвиращ кредит в максимален
размер 300 лв., за срок „неопределено време“, който да се усвоява чрез
международна платежна карта с дизайн А1, а ползвателят се задължава да го
ползва и върне, при посочен ГПР 18.95 %, фиксиран годишен лихвен процент
– 17.8% и дневен лихвен процент 0,04944 %, върху усвоената главница. В
раздел V, Обезпечение, чл. 15, ал. 1 от договора е уговорено, че в случай, че
Кредитополучателят не погаси общото си задължение на падежа, същият е
длъжен в срок до 3 дни след датата на падежа да предостави на кредитора
допълнително обезпечение - поръчител, което да отговаря на следните
изисквания: да е над 21 г. с минимален осигурителен доход от 1 500 лева; да
работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма
кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“. В раздел VІІ, Отговорност за
неизпълнение, чл.20 от договора, е уговорено, че в случай на непредоставяне
на обезпечението в тридневния срок, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 8.5% от усвоената главница към последно число на
предходния месец, която не е погасена до второ число на съответния месец.
Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение, н шесто число.
Въпреки твърденията на ответника, че лимитът на кредита е бил увеличен на
20.03.2024г. от 300 на 500лв., такива доказателства по делото не са
представени от него, въпреки указанията на съда.
Изготвената по делото ССчЕ установява, че чрез предоставената
платежна карта ищцата е транзакциите по картата за периода 22.11.2023г. до
29.01.2025г. в общ размер на 3 772.69 лв., начислени са неустойки по чл. 20 от
договора в размер на 247.59лв. и са заплатени такива в размер на 205.71лв. Не
са начисляване от кредитора разходи за действия по събиране на
2
задълженията. *** е констатирало, че кредитния лимит е увеличен на
20.03.2024 г. от 300.00 лв. на 500.00 лв., чрез уведомяване по телефон, картата
е активирана на 21.11.2023г. и е блокирана на 06.03.2025 г. поради неплащане.
Заключението сочи, че за определения ГПР по Договора за кредит в размер на
18,95 % към датата на сключване на договора, от *** не е представена
информация как е получен - размер на главницата, лихвата в размер на 17,8 %
за какъв период е изчислена, срок за връщане на кредита, включени ли са
други разходи. В съдебно заседание в.л. е посочило, че не е изчислило размера
на ГПР, поради липса на данни, като дори в СЕФ няма пример, който да даде
изчисляването на тази сума, до която е достигнал кредитора. Това заключение
съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, и същевременно
неоспорено от страните.
При така установеното, съдът прави следните изводи: Сключеният
договор за кредит има характер на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК,
поради което, като условие за неговата действителност намират приложение
императивните изисквания уредени в ЗПК. Съобразявайки клаузата на чл. 15
ал. 1 от договора, за да избегне начисляването на посочената в чл. 20
неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на
поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия,
които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък
срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя.
Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват, т.е. неустойката е определена имуществена
ценност, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай
на виновно неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият
състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоечна клауза,
неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се
дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили
такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение
на задължението. В случая обаче съдът съобразява при конкретното
правоотношение, че ЗПК урежда задължение на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за
3
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договора за кредит, според която се
дължи неустойка в размер на размер на 8.5% от усвоената и непогасена
главница при неосигуряване на обезпечение в срока по чл. 15 се намира в
пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника - върху самия длъжник, и води
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като вече
кредитът е отпуснат и усвоен, като ако не го стори - задълженията му
нарастват и опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е - тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение, и въз основа на изводите от проверката - да се сключи договора
за кредит. Следователно тази уговорка за неустойка пряко противоречи на
закона и е нищожна. Същевременно, неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, т.к. няма данни за
ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от ТР № 1
от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Също
така следва да се отбележи, че чрез включването на такава неустойка се
заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
4
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо, и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според
тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които
кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да
освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай кредиторът не е
изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на
ответника по чл. 16 ЗПК, съответно да търси обезпечение на вземането си
преди сключването на договора и предаването на заемната сума. Предвид
изложеното, съдът намира, че клаузата на чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договора за
кредит е нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и не обвързва ищцата по
делото. Същата цели само да осигури на ответника едно допълнително
възнаграждение което е включено в текущото задължение за всеки месец до
момента на предоставяне на обезпечението.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора,
съдът намира, че и целият договор за кредит е недействителен, поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
в процесния договор са посочени само абсолютните стойности на лихвения
процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 18.95%.
Начинът, по който кредиторът е достигнал да така посочения процент на ГПР
са дотолкова неясни, че дори назначената ССчЕ не е могла да достигне до
такъв, поради липсата на посочени параметри. В чл. 4 от договора са посочени
само допусканията, при които ГПР е изчислен, но не и компонентите му.
Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
5
длъжникът ще стори, и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
относно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе, остават неизвестни, и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги начисли, завишавайки стойността на
подлежащото на връщане. Не става ясно от договора какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в
чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 е уговорено допълнително възнаграждение за
кредитора, което следва да се посочи, че е трудно изпълнимо, зависещо от
волята на кредитора, т.к. от него зависи дали ще сключи договор за
поръчителство, дори и да се предложи отговарящо на изискването за
поръчител лице, и почти сигурно подлежащо на начисляване. Поради горното,
съдът намира, че по начина по който е посочено в договора, за длъжника не
става ясно по какъв начин е формиран посоченият в него ГПР – неясни са
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената
на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Също така в разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на МС на РБ.
Нормата е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести от
страна на търговеца върху икономически по-слабата страна – потребителя. За
да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът
на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Съдът обаче намира, че посочената неустойка води до увеличение на общия
разход по кредита за потребителя, и че посочения размер на ГПР в договора
6
само формално е посочен като изключително нисък, но когато неустойката се
включи като компонент на ГПР, това ще води до различен размер, независимо
от това какъв би бил точният му размер. Дори и да бъде равен на размера по
чл.19 ал.4 от ЗПК, размерът на ГПР се явява неточно посочен, което се
равнява на непосочен ГПР, което от своя страна води до недействителност на
договора – съгл. чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Поради всичко дотук изложено, съдът намира, че сключеният между
ищцата и ответника *** се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и предявеният с исковата молба иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е основателен и
доказан и следва да бъде уважен.
Предвид този резултат при първият предявен иск, съдът не дължи
произнасяне по евентуалния такъв.
По разноските: Предвид изхода от спора, на ищцата се дължат
направените от нея разноски пред ПлРС, като поради освобождаването й от
такси и разноски на осн. чл. 83 ал. 2 от ГПК, тези суми се дължат от
ответника. Поради горното, и на осн. чл. 78 ал. 6 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на ПлРС ДТ в размер на 50.00лв. и депозит
за изготвяне на ССчЕ в размер на 300.00лв., или разноски в общ размер от
350.00лв. На ***, осъществил безплатно процесуално представителство на
ищцата по делото, следва да се присъди адвокатско възнаграждение на
осн.чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, определено съобразно чл.7 ал.2
т.1 от НВАР, в размер на 480лв. с ДДС. В тази насока следва да се отбележи
следното - за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото – физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение.В случая съдът е направил
преценка за материалната затрудненост на ищцата при освобождаването й от
такси и разноски по чл. 83 ал. 2 от ГПК, поради което възраженията на
ответника в тази насока се явяват неоснователни. При уговорено адвокатско
7
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание на осн. чл.26 ал.1
ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, ***, сключен между М. Г. М., ЕГН ********** от
***, и ***, ***, със седалище и адрес на управление ***.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК, ***, ***, със седалище и адрес на
управление ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ПлРС, разноски по делото в общ
размер 350.00лв.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, ***, ***, със седалище и
адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на ***, сумата от общо 480.00лв. с
ДДС, за предоставена безплатна правна помощ на ищеца М. Г. М., изразяваща
се в процесуално представителство по гр.д. 615/2025г.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8