№ 4383
гр. В*, 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20253110106368 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Г. А. К., ЕГН **********, с
адрес: град В*, жк „*, срещу „М*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град С*,
* обективно кумулативно и евентуално съединени искове, както следва:
1. главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК за приемане за установено в отношенията между ищеца и ответника, че
Договор за потребителски кредит № * от 25.07.2022 г., по който същите са страни, е
нищожен, поради противоречие със закона;
2. евентуално предявен установителен иск, в случай на отхвърляне на главния
установителен иск, с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № * от 25.07.2022 г.,
поради противоречието й с добрите нрави;
3. главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от общо 431 лева, представляваща платена без
основание сума по сключения между страните Договор за потребителски кредит № * от
25.07.2022 г., от която: 101,39 лева – възнаградителна лихва и 329,61 лева – неустойка, ведно
със законната лихва върху вземането, считано от датата на предявяване на иска – 19.05.2025
г. до окончателното изплащане на задължението;
4. евентуално предявен осъдителен иск, в случай на отхвърляне на главния осъдителен
иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 329,61 лева, представляваща платена без основание сума по нищожната
клауза на чл. 10 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * от
25.07.2022 г., ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на предявяване
на иска – 19.05.2025 г. до окончателното изплащане на задължението.
Твърди се в исковата молба, че на 25.07.2022 г. ищецът сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № * от 25.07.2022 г., съгласно който ответникът е предоставил на
ищеца сумата от 500 лева – главница. Уговорено било заплащането на възнаградителна
1
лихва в размер на 117,86 лева и неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 468
лева. Заявява се, че ищецът е погасил задълженията си предсрочно, като общо заплатената
от него сума е в размер на 931 лева, от която: 500 лева – главница, 101,39 лева –
възнаградителна лихва и 329,61 лева – неустойка.
Релевира се недействителност на процесния договор, поради противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи се, че в процесния договор е предвидено
представяне на обезпечение по кредита, като при непредставяне на такова, се дължи
неустойка, представляваща скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено като
разход в ГПР. Твърди се, че записването в договора на ГПР, който не е реално приложения
между страните, представлява заблуждаваща търговска практика, съответно води до
недействителност на процесния договор, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Изразява се становище за нищожност на предвидената в чл. 10 от процесния договор
клауза за неустойка, тъй като същата противоречи на добрите нрави, в разрез са с принципа
на добросъвестността при договарянето. Сочи се, че клаузата за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи нормата на чл. 16 ЗПК, според
която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, а в настоящия случай на длъжника се
вменява задължение да осигури гаранция, която да обезпечи кредита, след като той вече е
отпуснат.
Твърди се, че поради нищожността на процесния договор, ищецът дължи заплащане
единствено на главницата по същия, като внесената над същата сума от 431 лева е платена
без основание, поради което подлежи на връщане от ответника.
По изложените съображения, се иска уважаване на предявените, както и присъждане
на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който
прави признание на исковете и моли за постановяване на решение в съответствие със
същото. Твърди се извършено след предявяване на исковете плащане на ищеца на
процесните суми. Изложени са съображения за недължимост от страна на ответника на
разноски за производството, евентуално за определяне на размер на адвокатско
възнаграждение в полза на ищцовата страна в минимален размер, с оглед направеното
признание.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено
становище се иска постановяване на решение при признание на иска по отношение на
главния установителен иск. Признава се извършеното от страна на ответника в хода на
процеса плащане на сумата от 431 лева.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. В писмено становище
поддържа направеното в отговора на искова молба признание на иска.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното от
фактическа страна:
Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните факти: че на
25.07.2022 г. между страните в производството е сключен Договор за потребителски кредит
№ * от 25.07.2022 г., който е подписан в разрез с императивните правила за поведение,
нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП, както и че същият противоречи на добрите нрави;
че ищецът е заплатил без основание на ответника сумата от 431 лева.
От представения и приет по делото Договор за потребителски кредит № * от 25.07.2022
г. се установява, че съгласно същия на ищеца е предоставена сумата от 500 лева – главница,
при уговорена възнаградителна лихва в размер на 117,86 лева и неустойка за непредставяне
на обезпечение в размер на 468 лева.
Видно от Преводно нареждане за кредитен превод от 09.07.2025 г. ответникът е
2
заплатил на ищеца сумата от 439,65 лева с посочено основание „възстановяване на суми по
гр.д. № 6368/2025 г. РС – В* по Договор * от 25.07.2022 г.“.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда следните
правни изводи:
По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което, на
основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва
да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143
ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договор за потребителски
кредит № * от 25.07.2022 г. следва да бъдат разгледани в светлината на процентната
стойност на ГПР, разписана в чл. 9 от договора.
Разпоредбата на чл. 10, вр. чл. 20 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури
обезпечение, чрез едно физическо лице - поръчител (което следва да отговаря на
кумулативно поставени изисквания). При неизпълнение на това задължение, съобразно чл.
10, ал. 1 от договора и погасителния план към него, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в размер на 3,90 лева + 0,260% от усвоения размер на кредита за първия ден на
забава и същия процент за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10 и чл. 20 от договора и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 20 от
договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер (500 лева). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка".
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва,
3
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 7 от договора за кредит, вземането за неустойка не се
включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР).
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в
погасителния план към договора изначално разсрочва вземането за "неустойка", като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка".
В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита,
че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 9 от
договора е посочено, че ГПР е 49,65 %, но същият не съответства на действителния процент
на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 10 от договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
4
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1
ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост, на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съдът не дължи изследване на въпроса за
недействителността на отделни клаузи от него.
По предявения главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Основателността на предявения главен установителен иск обуславя основателност и на
предявения осъдителен иск за връщане от ответника на платената без основание от ищеца
сума по кредита от 431 лева.
5
Не е спорно между страните, а същото се установява от извлечение от банкова сметка
на ищеца, че на 09.07.2025 г. ответното дружество е заплатило на последния сумата от
439,65 лева.
Предвид извършеното в течение на производството пълно погасяване на
претендираната главница и законна лихва до датата на плащането, което съдът взе предвид
съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, предявеният иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Съдът намира, че макар и в производството да е налице признание на предявените
искове от страна на ответното дружество, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира
приложение в случая. При уговорена нищожна клауза във вреда на потребителя за
последния винаги е налице правен интерес от установяване на нейната нищожност. Това е
субективно право на ищеца да се освободи от нищожна договорна клауза, предложена от
ответното дружество в негова полза, поради което и настоящият съдебен състав намира, че
същият е дал основание за предявяване на исковете в настоящото производство. Този извод
не се опровергава от обстоятелството, че процесната сума по предявения осъдителен иск е
заплатена от ответника на ищеца, доколкото пращането е извършено след предявяване на
исковете в настоящото производство.
С оглед на горното и на изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за настоящото производство
от 85 лева – дължима и внесена държавна такса.
Доколкото по делото не са представени доказателства за заплатено в полза на
процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение /представеният Договор за
правна защита и съдействие от 18.07.2025 г. се отнася за гр.д. № 1805/2025 г. по описа на
Районен съд – В*, 7 състав/, то такова не следва да бъде присъждано в полза на ищеца.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. А. К., ЕГН **********, с
адрес: град В*, жк „*, и „М*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град С*, * че
сключения между тях Договор за потребителски кредит № * от 25.07.2022 г. е нищожен,
поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. А. К., ЕГН **********, с адрес: град В*, жк „*, срещу
„М*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град С*, * осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
общо 431 лева, представляваща платена без основание сума по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № * от 25.07.2022 г., от която: 101,39 лева –
възнаградителна лихва и 329,61 лева – неустойка, ведно със законната лихва върху
вземането, считано от датата на предявяване на иска – 19.05.2025 г. до окончателното
изплащане на задължението, поради извършено плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА „М*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град С*, * ДА
6
ЗАПЛАТИ на Г. А. К., ЕГН **********, с адрес: град В*, жк „*, сумата от 85 (осемдесет и
пет) лева – държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд - В*.
Съдия при Районен съд – В*: _______________________
7