№ 583
гр. Благоевград, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:РОСИЦА ВЕЛКОВА
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500973 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК
Образувано по въззивна жалба с вх.№ 8401/16.07.2025 г., подадена от М.
А. М. и Г. К. А., чрез адв.Н. Р., против Решение № 212/22.06.2025 г. по гр.д.№
1055/2023 г. по описа на РС-Разлог, с което е признато за установено, че М. А.
М., ЕГН **********, от ********* и Г. К. А., ЕГН **********, от *********,
дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *********, следните суми: сумата от 13 877.30 лева – главница
по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
/01.03.2023 г./ до пълното погасяване на дълга, сумата 3 459.38 лева – дължима
договорна възнаградителна лихва за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г.,
сумата 528.04 лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до
16.02.2023 г., сумата 48.42 лева – законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до
27.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 121 от
07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 235/2023 г. на РС - Разлог.
1
Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС е недопустимо, а в
условията на алтернативност неправилно и незаконосъобарзно, както и
постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Обяснява се, че кредитополучател по процесния договор за кредит е А.Б.
(починал към датата на сезиране на съда), който е баща на въззивницата М.
М., а другият въззивник Г. А. е поръчител. Според въззивниците, районният
съд е трябвало да прекрати производството по гр.д.№ 1055/2023 г. и въобще да
не разглежда предявеният иск, тъй като ответника по иска М. не е била
осъдена да заплати задължението по цитираният договор за кредит в
качеството си на наследник на починалия си баща, а в качеството си на трето
лице поело чужд дълг. Аргументира се, че за поемането на чуждото задължение
по заповедното дело няма никакви доказателства, поради което и самото
заповедно производство е недопустимо. Пояснява се, че в двете хипотези на
чл.101 и чл.102 от ЗЗД, задължението се поема от нов длъжник, т.е нов
длъжник встъпва заедно със стария или нов длъжник поема дълга, вместо
стария, какъвто не е процесния случай. В тази насока се прави разграничение
с наследниците по закон на починалия длъжник, които отговарят за дълга на
своя наследодател по силата на закона, без да е необходимо да сключват
договор или да искат съгласието на кредитора.
Освен това се сочи, че въззивницата М. е осъдена да заплати цялата сума, а не
частта, съответстваща на дела й от наследството, при наличието на данни, че
тя не е единствен наследник на А.Б.. При това се прави извод, че и за РС-
Разлог, и за „Банка ДСК“ ЕАД, длъжник по кредита е М. М. в качеството си на
лице поело дълга на починалия кредитополучател А.Б., а не по силата на
настъпилото универсално правоприемство.
Във въззивната жалба е направен подробен анализ на института на
поемането на дълг, като се обосновава становище, че в случая не са изпълнени
законовите изисквания и не е изпълнен фактическия състав на този институт.
Признава се, че на 20.05.2020 г., М. е депозирала искане за поемане
задълженията на наследодателя си, но то не може да се квалифицира като
заместване в дълг, тъй като тя е загубила качеството си на трето за
правоотношението лице със смъртта на баща си на 22.07.2019 г. и е придобила
ново качеството - това на наследник по закон. Поради това се твърди, че
издадената заповед № 121/07.03.2023 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК е порочна, а развилото се следствие
2
на нея производство - недопустимо.
Като порок се определя и липсата на предприета процедура по чл.51 от ЗН, при която да
се даде възможност на всеки един от наследниците по закон да заяви дали приема или не
оставеното му наследство и да се определят квотите в наследството на починалия А.Б. на
всеки един от наследниците му.
От това са направени изводи и за неправилност на обжалвания съдебен
акт, с който, според жалбоподателите, не е взета предвид квотата на М. в
наследството на Б., като спрямо същата са установени задължения в общия им
размер по процесния договор за кредит, вместо за 1/3 част, какъвто е дела на
М..
Релевират се и възражения за допуснати съществени процесуални
нарушения, изразяващи се неизясняване на въпроса каква част от
задълженията са погА.и от въззивника А. по реда на принудителното
изпълнение пред ЧСИ В.Т. по изп.дело № 353 от 2023 г.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да обезсили
обжалваното решение на РС-Разлог, а в условията на евентуалност да го
отмени като неправилно.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от
насрещната страна. Въззиваемият твърди, че вземането произтича от сключен
на 21.12.2018 г. между банката и А. К. Б. с ЕГН **********, договор за кредит
за текущо потребление, по силата на който е предоставен кредит в размер на
15 000 лв., обезпечен с поръчителството на Г. К. А. с ЕГН **********.
Признава се, че въззивницата М. А. М. е наследник на кредитополучателя А.
К. Б. и като такава е правоприемник на 1/3 ид.ч. от наследството, прието от
нея чрез конклудентни действия. Според въззиваемия, това не пречи на М. да
встъпи в дълга по отношение на останалите 2/3 от задължението.
Подчертава се, че в случая е налице и изрично заявление за поемане на
задължението за встъпване в дълг, като банката се е съгласила с това
изявление и е приела настъпилите последици от встъпването в дълг, т.е.
волеизявленията на двете страни - заявление и приемане са се срещнали.
Според въззиваемия, доказателство за настъпването на последиците от
приемането на наследство и встъпването в дълг са последващите действия,
които банката е предприела, а именно изпратена е покана за предсрочна
изискуемост по кредита, касаеща цялото вземане, и отразяване на М. М. като
единствен длъжник по кредита в информационните и счетоводни системи на
банката, при което при спиране на плащанията от нейна страна срещу нея като
длъжник е издаденото извлечение от сметка за счетоводната книга по кредит
3
№ 11/25792082 и е инициирано съдебно производство.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание въззивниците не се явяват и не се представляват.
Вземат писмено становище по съществото на спора. Въззиваемата страна се
представлява от упълномощен представител, който оспорва жалбата.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
В тази насока и с оглед изрично заявените възражения във въззивната
жалба, следва да се посочи, че недопустимо е решение, което не отговаря на
изискванията, при които делото може да се реши по същество - постановено е
при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, решение,
постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна
процесуална предпоставка, постановено решение, когато съдът е бил
десезиран, решение, постановено по жалба, която е била недопустима или
просрочена. Никоя от тези хипотези не е налице в случая.
Исковата молба, с която е сезиран РС-Разлог е редовна. Същата отговаря
на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК, като съдържа индивидуализация
на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска /фактите, от които
се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право/, петитума на
иска /в какво се състои претендираното право и вида търсената защита/, както
и носителите на правоотношението. Ако в обстоятелствената част на исковата
молба са изложени фактически твърдения, на които се основава дадена
претенция, но в петитума липсва изрично искане за произнасяне по тази
претенция, то тогава исковата молба е нередовна. Нередовността се изразява в
несъответствието между основание и петитум, което несъответствие води до
4
невъзможност да се индивидуализира спорният предмет.
В случая такова несъответствие не е налице. Никъде в исковата молба,
нито в предходно подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК не е посочено, че
въззивницата М. е поела дълга на своя баща. Точно обратното, на стр.4 от
исковата молба е посочено, че подписаното от М. заявление, има значението
на конклудентно действие, с което се приема наследството от баща й А.Б..
Именно в тази насока са и мотивите на съда, изложени в обжалвания съдебен
акт /стр.3, абзац 5 отгоре надолу от решението/. Районният съд не е
разглеждал и не се е произнасял относно наличието на данни за встъпване или
поемане на дълг от страна на М., поради което и решението му се явява
валидно и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
От приложеното към настоящето ч.гр.д.№ 235/2023 г. по описа на РС-
Разлог, е видно, че въз основа на подадено от „Банка ДСК“ АС, ЕИК
*********, заявление, на 07.03.2023 г. съдът е издал заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК срещу М. А.
М., ЕГН ********** и Г. К. А., ЕГН **********, за солидарно заплащане на
следните суми: сумата 13 877.30 лв, представляваща главница, дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 01.03.2023 г., до
окончателното плащане,сумата 3 459.38 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва, дължима за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г.,
5
сумата от 528.04 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., сумата 48.42 лв., представляваща законна лихва
за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г., както и за направените от
заявителя разноски от 358.26 лв. за държавна такса и 50.00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
На 18.07.2023 г. длъжниците са подали възражения, при което до
заявителя е изпратено и получено на 25.09.2023 г. съобщение с указания по
чл.415, ла.1 от ГПК.
При тези данни съдът приема, че ищецът /въззиваем в настоящето
производство/ е провел заповедно производство по отношение на процесните
вземания и исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и
същите се явяват процесуално допустими.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 от ГПК
вр. чл.79 от ЗЗД вр.430 от ТЗ и чл.9 от ЗПК, като се иска установяване на
задължения по договор за кредит .
По делото не е спорно, а и от представените пред първоинстанционния
съд доказателства се установява, че ответницата М. А. М. е наследник на А. К.
Б., който приживе е сключил с „Банка ДСК“ АД договор за кредит за текущо
потребление от 21.12.2018 г. Поръчител по договора е вторият ответник – Г. К.
А..
От приетото пред районния съд и неоспорено от страните заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че отпуснатата по процесния
договор за кредит сума е усвоена еднократно на 21.12.2018 г. чрез превод по
разплащателната сметка на кредитополучателя А.Б.. Отразено е, че
плащанията по кредита са преустановени след смъртта на А.Б. - от 13.11.2020
г., на която дата е извършено частично погасяване на просрочени главница и
възнаградителна лихва.
За да се прецени дали въззинвицата М. е изпаднала в забава, следва да се
извърши преценка дали са спазени изискванията на чл.84, ал.1 от ЗЗД. В
цитираната разпоредба е предвидено, че когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, но
6
ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници
изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. Т.е. в случая банката
следва да уведоми наследниците за сключения от техния наследодател
договор и за поетите от него по договора задължения и да ги покани да ги
изпълнят съобразно наследствените им квоти. Едва след поканата и
изтичането на дадения на наследниците седмодневен срок, ще започне да тече
срока от 90 дни, предвиден в чл.18.2 от Общите условия към договора за
кредит за потребление, като след изтичането му, следва да се преценяват
предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на задължението
по кредита.
В случая, действително, няма данни банката да е изпълнила изискванията
на чл.84, ал.1 от ЗЗД, но целта на предвидената в тази разпоредба покана е
наследниците на длъжника да узнаят за наличието и размера на задължението
на техния наследодател, а в хипотезата на сключен между банката и
наследодателя договор за кредит – и уговорения между банката и
кредитополучателя падеж на дължимите вноски по кредита. ВКС приема, че
при уговорено разсрочено плащане на предоставената по договора за кредит
сума на определени погасителни вноски, посочен падеж на всяка вноска и
краен срок за издължаване на сумата по кредита не може да се приеме, че след
изтичане на 7 дни от поканата наследниците изпадат в забава за връщане на
цялата част от неиздължения кредит, нито че за всяка отделна вноска трябва
да бъде изпращана покана на наследниците. Доколкото договорът за кредит не
прекратява действието си със смъртта на кредитополучателя /освен ако това
обстоятелство не е изрично предвидено в него/, предвидената в разпоредбата
на чл.84, ал.1 от ЗЗД покана се отнася за задълженията, настъпили след
смъртта на кредитополучателя, които наследниците не знаят. При наличие на
знание за задълженията по кредита, наследниците на кредитополучателя са
длъжни да погасяват съответните погасителни вноски на съответния падеж
съгласно договорните клаузи.
В случая знанието се извлича от подаденото на 20.05.2020 г. от М. А. М.
заявление до „Банка ДСК“ АД, с което е заявила, че като наследник на А. К.
Б., поема издължаването на кредитното задължения по процесния договор за
кредит за текущо потребление.
Поради това, изпратеното на 07.02.2023 г. до М. уведомление, в което е
7
посочено, че поради забава в плащанията по договора, банката обвява кредита
за предсрочно изискуем, считано от датата на получаване на писмото -
17.02.2023 г. /съобразно отразеното върху известието за доставяне, приложено
на л.28 от делото на РС-Разлог/, е постигнало целения ефект.
Към датата на обявяване на предсрочната изискуемост, според експерта,
задълженията по договора за кредит от 21.12.2018 г., възлизат както следва: за
главница 13 877.30 лв.; за възнаградителна лихва 3 459.38 лв. за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., за обезщетение за забава 528.04 лв. за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. или общо 17 964.72 лв. Към датата на сезиране
на заповедния съд, е установено и задължение от 48.42 лв. за обезщетение за
забава в периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г.
При тези данни настоящият въззивен състав намира, че правилно
районният съд, в съответствие със задълженията си по чл.7, ал.3 от ГПК, е
подложил на анализ процесния договор за кредит относно неговата
действителност, съобразно изискванията на Закона за потребителския кредит
(обн.ДВ бр.18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., след измененията с ДВ бр.51
от 19.06.2018 г.) и е достигнал до извод за валидно възникнало
правоотношение между „Банка ДСК“ АД и А.Б., обезпечено с
поръчителството на Г. А..
Също така, правилно е прието, че са настъпили предвидените в чл.18.2 от
общите условия договора, предпоставки за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, доколкото от преустановяване на плащанията –
13.11.2020 г., до упражняване правото на банката по чл.18.2 от ОУ - 07.02.2023
г., са изминали повече от 90 дни.
По спорния въпрос относно правното значение на заявлението на М. от
20.05.2020 г., с което е поела задължението на своя баща, следва да се посочи
следното:
Встъпването в дълг е договор, по силата на който трето лице се съгласява
да поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник. В този
случай кредиторът запазва правата си срещу стария длъжник и става кредитор
на още едно лице, което отговаря солидрано със стария длъжник. Договорът е
уреден в чл.101 ЗЗД и е неформален. При заместването в дълг, трето лице,
след съгласие на кредитора, поема изцяло съществуващо задължение, като
заместения длъжник се освобождава от отговорност към кредитора.
8
По делото не е представен договор, а едностранно заявление, което не
покрива изискванията на чл.101 и/или чл.102 от ЗЗД. В случая подаденото
заявление от М. М. няма характеристиките нито на встъпване, нито на
заместване в дълг, още повече, че към датата на подписването му – 20.05.2020
г., А. К. Б. /посочен като кредитополучател и длъжник/ е бил починал, респ.
той не е имал качеството длъжник, който да бъде заместен или наред с който
да отговаря М..
Това заявление може да бъде ценено, както е посочил и районният съд
като конклудентно действие, с което М. е приела наследството от своя баща.
То не е в състояние да промени размера на задължението й, който е съизмерим
с квотата в наследството на А.Б. /в тази насока и решение № 63 от 9.07.2019 г.,
постановено по т.д.№ 1528/2018 г. по описа на ВКС, II т.о., ТК/.
Видно от приложеното на л.29 от първоинстанционното дело
удостоверение за наследници, Б. има три деца, които са го наследили при
равни дялове от по 1/3 част.
С оглед на това, отговорността на въззивницата М. М. може да се
ангажира до 1/3 част от задълженията на нейния баща или в конкретния
случай по договора за кредит, сключен на 21.12.2018 г. с „Банка ДСК“ АД,
това са: 4 625.77 лв. главница; 1153.13 лв. възнаградителна лихва за периода
от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., 176.01 лв. обезщетение за забава за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., и 16.14 лв. законна лихва за периода от
17.02.2023 г. до 27.02.2023 г.
Решението на РС-Разлог в частта, в която е установено вземане на „Банка
ДСК“ АД от М. над така посочените суми, следва да се отмени като
неправилно.
По отношение солидарно задълженото лице Г. А. – поръчител по
договора, следва да се отбележи, че доколкото в исковата молба претенцията
спрямо него е основана на настъпилата предсрочна изискуемост, то следна да
се отбележи, че по делото не се установи въззиваемата банка да е уведомила
останалите наследници на А.Б. – Невена А. Б.а и Адриана А. Б.а за
задълженията по процесния договор за кредит, съобразно изискванията на
чл.84, ал.1 от ЗЗД. Ето защо не може да се приеме, че те са поставени в забава
за задълженията по кредита след смъртта на А.Б., т.е. частта от задълженията,
съответстваща на тяхната квота в наследството на А. Балджиев, не е
9
изискуема /в тази насока решение № 63 от 29.07.2019 г., постановено по т.д.№
1528/2018 г. по описа на ВКС, II т.о., ТК/.
По тези съображения, отговорността на Г. А. може да бъде ангажирана
единствено до размера на задълженията на М. М., т.е. за 4 625.77 лв.
главница; 1153.13 лв. възнаградителна лихва за периода от 07.01.2020 г. до
16.02.2023 г., 176.01 лв. обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до
16.02.2023 г., и 16.14 лв. законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до
27.02.2023 г.
Решението на РС-Разлог в частта, в която е установено вземане на „Банка
ДСК“ АД от А. над така посочените суми, следва да се отмени като
неправилно.
За пълнота на изложението, въззивният съд намира за нужно да посочи по
повод наведените във въззивната жалба възражения, че от страна на Г. А. е
направено плащане по образуваното от въззиваемата банка изп.дело, че този
факт е ирелевантен, доколкото съобразно приетото в т.9 от ТР № 4 от 18,06,2014 г.
по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415,
ал.1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение
се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия
процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 от ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. Ето защо дали и в какъв размер са извършени плащания в
хода на процеса по изп.дело № 353/2023 г. по описа на ЧСИ В.Т., с които е
намален размера на процесните задължения, са обстоятелства, които са
ирелевантни за изхода на спора.
При този изход на спора, право на разноски има всяка от страните.
Въззинвиците са представили списък, с който претендират присъждане на
държавна такса от 396.74 лв., както и по 2000 лв. адвокатско възнаграждение
за представителство на всеки от тях, определено по реда на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата. Срещу последното в о.с.з. от 11.11.2025 г. е направено
от пълномощника на въззиваемата страна възражение за прекомерност, по
което следва да се отбележи следното:
10
В случая, безспорно на въззивниците в производството, е предоставена
безплатна правна помощ от адв.Р., като при определяне на конкретния размер
на възнаграждението следва да се съобразят всички факти и обстоятелства по
делото, вкл. и не само фактически и правна сложност на спора, материалния
интерес, обема събран доказателствен материал, броя проведени съдебни
заседания, реално извършените от пълномощника на страната процесуални
действия и т.н. Тук следва да се отбележи, че съгласно решение от 25.01.2024г
по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №
1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, не е задължителна за
съда, тъй като е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен
ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101,
пар. 1 от ДФЕС, определените с цитираната Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа /с предходно наименование Наредба за
минималните адвокатски възнаграждения/, минимални размери не са
задължителни при определяне на хонорара за правна услуга, вкл. и в
хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАдв. при заварени правоотношения между
клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на
чл.101, пар.1 ДФЕС (така Определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№188/2024 г, II т.о.).С оглед на това и като съобрази изложените по-горе
критерии за определяне на възнаграждението, настоящият състав намира, че
на адв.Р. следва да се присъди възнаграждение от 2000.00 лв. за процесуално
представителство и защита пред ОС-Благоевград общо и за двамата
въззивници.
Въззиваемият в списъка си по чл.80 от ГПК заявява претенция само за
юрисонсултско възнаграждение от 450.00 лв.
Съобразно изхода на въззивното производство, на въззивницата М. М.
следва да се присъдят 264.49 лв. от заплатената от нея държавна такса от общо
396.74 лв., а на адв.Р. възнаграждение от 1333.33 лв. В тежест на
жалбоподателите пък следва да постави сумата от 150.00 лв. от общо 450.00
лв. претендирано от „Банка ДСК“ АД юрисконсултско възнаграждение.
Пропорционално на уважената и отхвърлената част от исковете следва да
11
се намалят разноските, присъдени на „Банка ДСК“ АД пред районния съд за
исковото и заповедното производство до 672.97 лв., респ. да се присъдят
такива на ответниците в размер на 1 333.33 лв. за възнаграждение на
пълномощника им.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 212/22.06.2025 г., постановено по гр.д.№
1055/2023 г. по описа на РС-Разлог, В ЧАСТТА, в която е признато за
установено по отношение на М. А. М., ЕГН **********, от ********* и Г. К.
А., ЕГН **********, от *********, че дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *********, следните
суми по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., за които е
издадена Заповед за изпълнение № 121 от 07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 235/2023 г.
на РС – Разлог, а именно: главница по договора за размера над 4 625.77 лв. до
уважения размер от 13 877.30 лв.; договорна възнаградителна лихва за
периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 1 153.13 лв. до
уважения размер от 3 459.38 лв.; обезщетение за забава за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 176.01 лв. до уважения размер от
528.04 лв.; законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г. за размера
над 16.14 лв. до уважения размер от 48.42 лв., както и в частта за разноските за
присъдените такива в полза на „Банка ДСК“ АД за размера над 672.97 лв., И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление *********, за признаване за установено по отношение
на М. А. М., ЕГН **********, от ********* и Г. К. А., ЕГН **********, от
*********, че последните дължат солидарно на банката, следните суми по
договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., за които е издадена
Заповед за изпълнение № 121 от 07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 235/2023 г. на РС –
Разлог, а именно: главница по договора за размера над 4 625.77 лв. до
предявения размер от 13 877.30 лв.; договорна възнаградителна лихва за
периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 1 153.13 лв. до
предявения размер от 3 459.38 лв.; обезщетение за забава за периода от
07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 176.01 лв. до предявения размер от
12
528.04 лв.; законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г. за размера
над 16.14 лв. до предявения размер от 48.42 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 212/22.06.2025 г., постановено по гр.д.№
1055/2023 г. по описа на РС-Разлог, в останалите му части.
ОСЪЖДА М. А. М., ЕГН **********, от ********* и Г. К. А., ЕГН
**********, от *********, солидарно да заплатят на „Банка ДСК“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *********, сумата от 150.00
лв., представляваща направени от банката разноски във въззивното
производство, според изхода му.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление *********, да заплати на М. А. М., ЕГН **********, от
*********, сумата от 264.49 лв., представляваща направени от последната
разноски по делото за държавна такса пред въззивния съд, съобразно изхода на
спора.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление *********, да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, на адвокат Н. В. Р., АК-Бургас, с личен номер **********, с
адрес *********, сумата от 2 666.66 лв., представляваща възнаграждение за
процесуално представителство и защита на М. А. М., ЕГН **********, и Г. К.
А., ЕГН **********, по настоящето в.гр.д.№ 973/2025 г. по описа на ОС-
Благоевград, по гр.д.№ 1055/2023 г. и ч.гр.д.№ 235/2023 г., и двете по описа на
РС-Разлог.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена чрез ОС-
Благоевград до ВКС, в 1-месечен срок от получаването му от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13