№ 9510
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20241110115191 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.422 ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба на ищеца ******, с която е предявил по реда
на чл.422 ГПК положителни установителни искове против ответника Е. Н. Б. с правно
основание чл.430 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД с искане да бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 12 083.45 лева,
представляваща главница за периода 21.01.2015г. до 21.10.2017г. по договор за
потребителски кредит № CL178420/2014 от 21.03.2014 г., сключен с ******** с
правоприемник ******* ЕИК *******, с краен срок за погасяване - 21.03.2022 г.,
прехвърлено последователно в полза на ******** по силата на Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.12.2017 г. и в полза на ищеца ****** по силата на
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 23.04.2018 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 04.08.2022 г., до изплащане на
вземането; сумата от 7077.16 лева, представляваща договорна лихва за периода от
21.01.2015 г. до 21.10.2017 г., както и сумата от 5308.09 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 22.01.2015 г. до 04.08.2022г., за които суми на 23.08.2022г. е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 42806/2022г. по описа на СРС, 27 състав.
Ищецът твърди, че на 21.03.2014 г. между ответника Е. Н. Б. и ********, чийто
правоприемник е ******* ЕИК *******, е сключен договор за потребителски кредит №
CL178420/2014, по силата на който е предоставен кредит в размер на сумата от 40 000.00 лв.
– чиста стойност на кредита, и договорна лихва в общ размер от 14 112.32 лв., като общата
стойност на задълженията по кредита възлизала на 54 112.32лв., платима разсрочено на 96
месечни анюитетни вноски от по 563.67 лева всяка, с краен срок за погасяване на кредита на
21.03.2022 г.Съгласно условия към договора за потребителски кредит, при забава в
плащането на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължал
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена вноска,
претендирана за периода от 22.01.2015 г. до датата на подаване за заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в размер на 5308.09лв., като не е начислявана лихва за
забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС. След
усвояване на кредита кредитополучателят погасил част от дължимите вноски, след което
1
преустановил плащанията. Вземанията по договора били прехвърлени по силата на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.12.2017г., сключен между
******* ЕИК ******* (правоприемник на ********) и ********. На 23.04.2018г. между
цедента ******** и цесионера - ищец бил сключен Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия), по силата на който ищецът придобил вземането спрямо ответника, за
което било изпратено на адрес на длъжника уведомление от ищеца в качеството му на
пълномощник на цедентите. Поддържа, че ответникът следва да се счита за уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания и с получаване на препис от исковата молба. Поради
неизпълнение на задълженията по процесния договор, ищецът депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК спрямо ответника, което е уважено и е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
42806/2022г. по описа на СРС, като било депозирано възражение от ответника, в която
връзка е предявена настоящата искова претенция. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Е. Н. Б., с
който оспорва основателността на предявените искове. Поддържа, че договорът за кредит е
недействителен, доколкото в него се уговаря възможност банката едностранно на променя
негови съществени елементи. Оспорва твърдението, че ищецът се легитимира като кредитор
въз основа на приложените към исковата молба два последователни договора за цесия, както
и че е надлежно уведомен, съобразно изискванията на закона за прехвърлянето на вземането
на кредитодателя. Възразява, че не дължи суми по договора, тъй като вземането на банката е
погасено от застрахователя, с който банката е сключила договор по застрахователна
програма „Защита на плащанията“. Релевира евентуално възражение за погасяване на
вземанията по процесния договор по давност.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК с правно
основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Основателността на така предявените искове е поставена в зависимост от това по делото да
се установи от страна на ищеца 1) наличието на действителен договор за потребителски
кредит от 21.03.2014 г., сключен между ответника и ******** с правоприемник *******
чието съдържание включва задължение на ответника да върне предоставената по договора за
кредит сума при сочените от ищеца условия и срок; 2) реално предоставяне на уговорената
парична сума в полза на кредитополучателя; 3) настъпване изискуемостта на вземанията по
договора за кредит; 4) прехвърляне на формираните по силата на договора за кредит
вземания от кредитора ******* ЕИК ******* (правоприемник на ********) в полза на
********; 5) прехвърлянето на вземанията по договора от ******** в полза на ищеца
******; 6) съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство,
като уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договорите за цесия.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
задълженията си в срок, както и наведеното възражение, че процесните суми са били
заплатени от застрахователя по договор за застраховка, сключен във връзка с процесния
договор за кредит.
По отношение на възраженията във връзка с договора за цесия:
Страните не спорят по делото, че търговското предприятие на ***** е прехвърлено
на ******* което обстоятелство е вписано в публичния Търговски регистър към Агенция по
вписванията по партидата на отчуждителя и правоприемника с вх. № 20160309142457.
По делото е приет като доказателство Договор за прехвърляне на вземания от
21.12.2017г., сключен между ********* - като цедент и ******** – като цесионер, както и
препис – извлечение от Приложение № 1, видно от което ********* е прехвърлил на
2
цесионера вземанията, индивидуализирани в приложението, които са по процесния договор
№ CL178420/21.03.2014г. с длъжник Е. Н. Б.. Ответникът не е оспорил, че съдържанието на
препис-извлечението не съответства на това на оригинала в частта му, която се отнася до
отбелязването, не е направил и искане по чл. 183, изр. 1 от ГПК - за представянето му в
оригинал. В този смисъл няма основание да бъде отречена доказателствената стойност на
представения по делото препис - извлечение от Приложение № 1 към договора за цесия.
Представен е и договор за продажба на вземания от 23.04.2018г., сключен между ******** -
като цедент и ****** – като цесионер, както и извлечение от Приложение № 1, в което под
номер 1051 фигурира процесният договор за кредит, сключен с Е. Н. Б.. Вещото лице по
приетата съдебно – счетоводна експертиза, която съдът кредитира, е посочило, че стойността
на неплатените задължения, прехвърлени от ******** към датата на втората цесия, е същата
като стойността на задълженията към 21.12.2017г., когато е сключен първия договор за
цесия. Съгласно чл.99, ал.2 ЗЗД, прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор
заедно с всички негови принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. В случая не се твърди и не се доказва да е постигната уговорка за нещо
различно, поради което, доводите на ответника, че вземанията по договора за кредит не са
били прехвърлени са неоснователни.
Неоснователно е възражението на ответника, че не е бил надлежно уведомен за
извършените цесии, тъй като съобщаването на цесията може да се извърши и с исковата
молба. Получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното
право, поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено при
решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този
смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т.о. По делото е приложено към исковата молба уведомително писмо
от ********, чрез ******, с което ответникът се известява, че ******** е прехвърлил на
ищеца вземанията си по процесния договор за потребителски кредит, придобити въз основа
на договор за цесия с *********. Препис от исковата молба и приложенията към нея са
връчени на ответника на 12.09.2024г., поради което следва да се приеме, че Е. Н. Б. е бил
уведомен за извършената цесия, като ищецът има качеството на кредитор спрямо него.
По отношение на претенцията на ищеца с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.
430, ал.1 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК за присъждане на неплатена главница по процесния
договор за потребителски кредит:
По делото е представен договор за потребителски кредит № CL178420/21.03.2014г.,
носещ подпис на страните по него, съгласно който кредитодателят ****** чрез клона си
******* е предоставил на кредитополучателя Е. Н. Б. кредит в размер от 40 000 лева за
финансиране на текущи потребителски нужди. Страните са уговорили ГПР в размер на
11,78 %. Кредитополучателят се задължил да върне сумата в срок от 96 месеца, като в чл. 3.1
е посочено, че за усвоените суми от кредита кредитополучателят заплаща годишна лихва в
размер на 7,90 %. Общата сума, която подлежи на връщане, възлиза на 60 308,38 лева.
Посочено е, че годишният лихвен процент подлежи на промяна в зависимост от базисния
лихвен процент на банката (БЛПБ) - променя се периодично в зависимост от промяната на
базисния лихвен процент и със съответния размер на промяната на БЛПБ, като не всяка
промяна води до автоматична промяна на договорения лихвен процент. Банката си е
запазила правото по своя преценка да не променя лихвения процент с размера на всяко
изменение на БЛПБ. Към датата на сключване на договора БЛПБ е в размер на 11 %. Сочи се
в чл.3.5, че при неспазване на условието в чл.6.1, банката има право да увеличи договорения
лихвен процент с надбавка от 2 % годишно, като чл. 6.1 е посочено, че банката има право да
3
промени договорената лихва с надбавка в следните случаи: 1) при непостъпване на пълния
размер на трудовото възнаграждение или други регулярни месечни доходи в размер не по –
малък от 200 % от размера на погасителната вноска по сметка на кредитополучателя в
банката и 2) при неплащане или просрочие от два месеца на месечната застрахователна
премия. Към договора е представен и подписан от страните погасителен план, в който са
посочени падежните дати, размера на вноската и оставащият размер на главницата. Видно е
от него, че е изготвен при ГЛП от 7,90 % и всяка вноска е в размер на 563,67 лева,
включваща съответна част от главницата и възнаградителната лихва, като падежът на
последната погасителна вноска по договора настъпва на дата 21.03.2022г.
По делото са приети Общи условия на ***** за предоставяне потребителски кредити.
Съгласно чл.9 от същите с подписването на договора кредитополучателят се съгласява
банката да има правото едностранно да променя договорения лихвен процент спрямо
актуалните пазарни условия по предвидения в индивидуалния договор и ОУ ред. В чл.6.1 и
чл.6.2 е посочено, че базисният лихвен процент се дефинира като ОЛП, ЛИБОР, ЮРИБОР,
СОФИБОР, ЛЕОНИА и същият се използва като база за изчисляване и промяна на
договорения в индивидуалния договор лихвен процент. Базисният лихвен процент се
определя от компетентния орган на банката и се формира като сбор от определени пазарни
компоненти, като се преразглежда ежемесечно и се вземат предвид промените в пазарните
условия и компоненти.
Приет е застрахователен сертификат № CL178420 за застраховка „Защита на
плащанията“, сключена във връзка с чл.5.4 от договора за кредит, предвиждащ, че
кредитополучателят се задължава срещу заплащане на застрахователна премия да сключи
договор за застраховка за обезпечаване редовното погасяване на кредита.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
между страните, съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Ответникът Е. Н. Б. е физическо лице, за което няма
данни при сключването на процесния договор да е действал в рамките на своята
професионална или търговска дейност. Следователно ответникът има качеството на
„потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на
предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия
случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е видно, че
кредитодателят ****** чрез клона си ******* е предоставил на ответника парична сума
срещу задължението на последния да я върне.
Доколкото договорът между страните се урежда от правилата на Закона за
потребителския кредит и ответникът има качеството „потребител“, в настоящото
производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, изискваща от съда служебно
да следи за наличието на неравноправни клаузи. Следва да се съобрази и приетото в
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно
което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без
да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно приложимата
разпоредба на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не
са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието на договора за
4
потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. С отговора на
исковата молба е направено и възражение относно действителността на договора за
потребителски кредит, предвид възможността на банката едностранно да променя негови
съществени елементи.
Съдът приема, че не са налице хипотезите на чл.22, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20
от ЗПК. Договорът между ищеца и ответника е сключен в писмена форма, поради което
изпълнено се явява изискването за съблюдаване на задължителната форма за действително в
чл.10, ал.1 от ЗПК. От съдържанието на договора за потребителски кредит е видно, че са
посочени датата и мястото на сключване, вида на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който
потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент
по кредита, условия за издължаване на кредита - брой и размер на погасителните вноски и
периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит, като е изготвен и
отделен погасителния план, който също отразява падежите и размерите на всяка вноска,
индивидуализирана чрез своите съставни компоненти от главница и възнаградителна лихва.
В чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК е посочено, че в договора следва да се съдържа и лихвеният процент
на кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, а съгласно т.6 от ДР на ЗПК „референтен лихвен процент“ е
лихвеният процент, използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за
кредит променлив лихвен процент. В случая е посочен първоначално уговореният лихвен
процент, както и основанията и условията за неговата промяна от страна на банката (друг е
въпросът доколко тези условия и основания са ясно и недвусмислено уговорени и не зависят
от търговеца); посочен е и базисният лихвен процент на банката. По отношение на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК следва да се посочи, че в договора се съдържа годишния процент на
разходите, възлизащ на 11,78 %, като в чл.3.8 е посочено, че при изчисляването му са взети
предвид лихвения процент и разходите за такси и комисиони. Кои са тези разходи се
установява от съдържанието на договора, а именно – такса за усвояване (чл.3.7.1) и
застрахователна премия в месечен размер от 56 лева (чл.3.10). От изготвената по делото
съдебно – счетоводна експертиза се установява, че посоченият в договора ГПР включва
възнаградителна лихва, застрахователна премия и такса, платима при усвояване на кредита.
Следователно оповестеният от кредитодателя размер на годишния процент на разходите е
действителният такъв.
Във връзка с въпроса относно действителността на процесния договор за кредит,
съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че същият е недействителен,
предвид възможността на банката едностранно да променя негови съществени елементи.
В действителност в договора се съдържат клаузи, уреждащи възможността
кредитодателя едностранно да променя уговорения лихвен процент – чл.3.1.2, пр.2, 3 и 4, вр.
чл.6.1, чл.6.2 и чл.9 от Общите условия – поради промяна на базисния лихвен процент на
банката. Доколкото процесният договор попадат в приложното поле на Закона за защита на
потребителите, тъй като ответникът има качеството на потребители съгласно § 13, т. 1 ЗЗП, а
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, то съдът следва да отговори на
въпроса дали клаузите за едностранна промяна на лихвения процент са неравноправни по
смисъла на чл.143 ЗЗП, респ. нищожни на основание чл.146 ЗЗП. Съгласно практиката на
Съда на Европейския съюз /решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11, ECLI:EU:C:2013:164;
решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60;решение от 09.07.2020 г. по
дело C-452/18, ECLI:EU:C:2020:536; решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13,
ECLI:EU:C:2014:282; решение от 26.02.2015 г. по дело С-143/13,
ECLI:EU:C:2015:127;решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, ECLI:EU:C:2018:745;
решение от 09.07.2020 г. по дело С-452/18, ECLI:EU:C:2020:536 и други/ и константната
5
практика на ВКС /решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о.,
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №
51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д.
№ 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС,
ТК, І т. о. и решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/,
предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа за
добросъвестностност; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно
правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. В случая е несъмнено,
че клаузите за едностранна промяна на лихвения процент не са индивидуално уговорени,
доколкото представените по делото общи условия и договор за потребителски кредит са
предварително изготвени от банката, така че кредитополучателят - потребител не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, като е налице хипотезата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, разпоредбите на чл. 143, ал. 2, т. 7, 11 и 13 не се
прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс
или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
търговеца или доставчика на финансови услуги. В своята константна практика ВКС –
Решение 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на IV г.о.; Решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д. № 4452/2014г. на III г.о.; Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/15г II т.о., сочи, че за
да намери приложение нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП трябва да са налице следните
предпоставки в условията на кумулативност, а именно: 1) обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвения процент, трябва да са изрично уговорени в договора
или в общите условия по ясен и недвусмислен начин, аргумент то чл. 147, ал. 1 ЗЗП и т. 44
от C 92/11; 2) изменението на цената да се дължи на външни обективни причини, които не
зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието
на свободния пазар и/или от държавен регулатор; т.е. кредиторът не следва да има
възможност едностранно да влияе върху условията, при които се променя лихвения процент;
3) методиката и основание за промяна на лихвения процент, свързани с предоставяната
услуга, трябва да са конкретно, ясно и прозрачно изложени, аргумент от чл. 144, ал. 4 ЗЗП и
т. 49 от C 92/11; 4) съответно при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена
възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП и т. 23 от C
226/12.
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или
индикатори. Когато кредитополучателят - потребител не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който банката - кредитор може
едностранно да промени размера на възнаградителната лихва, респективно базовия лихвен
процент, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за
да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – така Решение № 50053 от 18.07.2023 г.
по т. д. № 614/2022 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС.
В настоящия случай в чл.3.1 от договора се сочи, че кредитополучателят заплаща
лихвен процент в размер на 7,90 %. Независимо от това, в чл.3.1.2, пр.2, 3 и 4 от договора е
посочено, че годишният лихвен процент подлежи на промяна в зависимост от базисния
лихвен процент на банката (БЛПБ) - променя се периодично в зависимост от промяната на
6
базисния лихвен процент и със съответния размер на промяната на БЛПБ, като не всяка
промяна води до автоматична промяна на договорения лихвен процент, като банката си е
запазила правото по своя преценка да не променя лихвения процент с размера на всяко
изменение на БЛПБ. Редът и условията за промяна на базисния лихвен процент се съдържат
в Общите условия, като в чл.6.1 и чл.6.2 от същите е посочено, че базисният лихвен процент
се дефинира като ОЛП, ЛИБОР, СОФИБОР, ЛЕОНИА и същият се използва като база за
изчисляване и промяна на договорения в индивидуалния договор лихвен процент. Базисният
лихвен процент се определя от компетентния орган на банката и се формира като сбор от
определени пазарни компоненти, като се преразглежда ежемесечно и се вземат предвид
промените в пазарните условия и компоненти. Независимо, че начинът на определяне на
базовия лихвен процент съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни
фактори (междубанкови лихвени индекси ОЛП, ЛИБОР, СОФИБОР, ЛЕОНИА), то неясно
остава с кой индекс банката съизмерява базисния лихвен процент и кой от тези индекси ще
бъде съобразен от банката при промяната на БЛП. Това обстоятелство създава възможност
при наличие на предвидените в Общите условия изменения на променливата компонента,
банката - кредитор произволно и по всяко време да променя размера на лихвата по кредита,
въз основа на промяната на който и да е от междубанковите лихвени индекси, като това да
доведе до произволно определяне на начина на изчисляване на базовия лихвен процент и
едностранно да определи/измени съдържанието на договора. Освен това, самата методика за
определяне на базисния лихвен процент и неговата промяна съдържа недостатъчно
конкретно и ясно посочени компоненти, доколкото е посочено, че БЛП се формира като сбор
от „определени компоненти“ (чл. 6.2, изр. 2 от ОУ), но кои са тези компоненти не е посочено
нито в Общите условия, нито в договора за кредит. Също така, във връзка с промяната на
базисния лихвен процент се сочи, че се вземат предвид промените в пазарните условия и
компоненти (чл. 6.2, изр. 3 от ОУ). Общото позоваване в ОУ на промяната в пазарните
условия поставя в невъзможност извършването на преценка за наличието на конкретно,
предвидено в договора основание за тази едностранна промяна. При това положение, съдът
приема, че клаузите на чл.3.1.2, пр. 2, 3 и 4 от договора за кредит, във вр. с чл. 6.1, чл. 6.2 и
чл. 9 от Общите условия, уреждащи възможността кредитодателя едностранно да променя
уговорения в договора лихвен процент, не съдържат ясно и разбираемо за средния
потребител описание на начина, по който, предвид настъпилите изменения в съответния
финансов индекс ще се формира новият базов лихвен процент. Същите са сключени в
нарушение на принципа за добросъвестностност, създават значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията и са във вреда на кредитополучателя в
качеството му на потребител, което води до извод, че посочените клаузи са нищожни,
поради тяхната неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Въпреки извода за нищожност на клаузите по чл.3.1.2, пр. 2, 3 и 4 от договора за
кредит, във вр. с чл. 6.1, чл. 6.2 и чл. 9 от Общите условия, следва да се посочи, че това не
обуславя нищожност и на целия договор за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. Съобразно разпоредбата на
чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не
води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В случая
нищожността на клаузите за едностранна промяна на възнаградителната лихва не обуславят
извод за нищожност на целия договор за кредит, тъй като договорът може да се прилага и
без клаузите за едностранна промяна на лихвата. Това обстоятелство единствено изключва
възможността размерът на дължимата от ответника възнаградителна лихва да се определя
въз основа на едностранното увеличение на лихвата, извършвано от банката. В този случай
дължимите суми за възнаградителна лихва следва да бъдат определени с оглед на
първоначалния погасителен план към договора за кредит от 21.03.2014 г. и изрично
7
посочения в чл. 3.1 от договора за кредит размер на възнаградителната лихва от 7,90 % -
така Решение № 50053 от 18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС. По
отношение размера и дължимостта на възнаградителна лихва от страна на ответника, съдът
ще изложи съображения по – долу.
Въз основа на изложените съображения, съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит от 21.03.2014 г., сключен между ответника и ******** с
правоприемник ******* е действителен.
От изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява и реалното
предоставяне на заетата сума в полза на ответника, като вещото лице е посочило, че сумата
в размер на 40 000 лева е усвоена изцяло от Е. Н. Б. на дата 21.03.2014г. по посочената в
договора за кредит банкова сметка. От представения по делото погасителен план и съдебно –
счетоводна експертиза е видно, че е настъпила изискуемостта на претендираните от ищеца
вноски от № 10 до № 43 – така на 21.01.2015г. е настъпил падежът на най – старата
претендирана вноска № 10, а на 21.10.2017г. е настъпил падежът на последната процесна
вноска № 43. Възражението на ответника, че вземанията на банката са погасени изцяло от
застрахователя, с който е сключен договор по застрахователна програма „Защита на
плащанията“, съдът намира за неоснователно. По време на изслушването на вещото лице в
открито съдебно заседание, същото е заявило, че липсват доказателства застрахователят по
договора за застраховка да е извършвал плащания по процесния договор за кредит в полза
на кредитодателя. От представеното към заключението на счетодната експертиза
приложение № 1 е видно, че вноска № 10 с падеж 21.01.2015г. е частично погасена чрез
плащане от ответника, като от нея дължима е останала единствено главница в размер на
309,66 лева, а възнаградителната лихва е изцяло заплатена. Изцяло незаплатени са останали
главниците по следващите претендирани вноски с падежи от 21.02.2015г. до 21.10.2017г. (от
№ 11 до № 43), или общият размер на незаплатената главница по иска с правна
квалификация чл.430, ал.1 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК за процесния период от 21.01.2015г. до
21.10.2017г., възлиза на сумата от 11 542,42 лева.
Ответникът обаче своевременно е релевирал възражение за изтекла погасителна
давност, което съдът намира за частично основателно. Трайно установена е практиката на
ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е
еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се
извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес
на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент
от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания –
така Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Щом
вземанията за главница по договор за заем, в т.ч. и по договор за кредит, не са периодични,
то следва че те се погасяват с 5-годишна давност, а вземанията за лихви - с 3-годишна
давност – така и решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., т. к., І т. о. на ВКС;
решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС; решение №
147 от 10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др. При уговорено
погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви
започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска –
така Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по т.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл.116, б.“б“ давността се прекъсва с предявяване на иска, а съгласно чл.422 ГПК
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая ищецът ****** е депозирал
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
8
42806/2022г. по описа на СРС, 27 състав на 04.08.2022г., поради което погасени по давност
са вземанията за главница, чиято изискуемост е настъпила преди 04.08.2017г. При това
положение и при съобразяване на представения по делото погасителен план, следва че
погасени по давност са вземанията за главница с падежи от 21.01.2015г. до 21.07.2017г. (по
вноски от № 10 до № 40 включително). Извън погасителната давност остават вземанията за
главница по чл. 430, ал.1 ТЗ за вноски с падежи от 21.08.2017г. до 21.10.2017г. (по вноски от
№ 41 до № 43 включително) в общ размер на 1140,95 лева, съгласно изчисленията по
съдебно – счетоводната експертиза. Следователно искът с правна квалификация чл.430,
ал.1ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД е основателен до размера на сумата от 1140,95
лева, представляваща главница по процесния договор за потребителски кредит за периода от
21.08.2017г. до 21.10.2017г., като за горницата над тази сума до пълния претендиран размер
от 12 083,45 лева и за периода от 21.01.2015г. до 21.07.2017г. следва да бъде отхвърлен.
По отношение на исковете с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 430, ал.2 ТЗ,
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД за присъждане на възнаградителна лихва и
обезщетение за забава:
Посочи се по – горе, че клаузите по чл.3.1.2, пр. 2, 3 и 4, вр. чл. 6.1, чл. 6.2 и чл. 9 от
Общите условия, уреждащи възможността кредитодателят едностранно да променя
уговорения в договора лихвен процент, са нищожни, поради тяхната неравноправност на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като в този случай дължимите суми за възнаградителна лихва
следва да бъдат определени с оглед на първоначалния погасителен план към договора за
кредит от 21.03.2014 г. и изрично посочения в чл. 3.1 от договора за кредит размер на
възнаградителната лихва от 7,90 %. Установява се от приложение № 1 към заключението на
съдебно – счетоводната експертиза, че прилаганият към договора лихвен процент е бил
изменен, като по отношение на вноските с падеж до 21.03.2015г. се е начислявала договорна
лихва в размер на 7,90 %, а за вноските с падеж от 21.04.2015г. се е прилагал увеличен
лихвен процент от 9,90 %. В чл.3.5 от договора за кредит се сочи, че при неспазване на
условието в чл.6.1, банката има право да увеличи договорения лихвен процент с надбавка от
2 % годишно, като чл. 6.1 е посочено, че банката има право да промени договорената лихва с
тази надбавка в следните случаи: 1) при непостъпване на пълния размер на трудовото
възнаграждение или други регулярни месечни доходи в размер не по – малък от 200 % от
размера на погасителната вноска по сметка на кредитополучателя в банката и 2) при
неплащане или просрочие от два месеца на месечната застрахователна премия. Не се
установява по делото дали констатираното увеличение на прилагания от банката лихвен
процент е извършено въз основа на приетите от съда за нищожни клаузи, свързани с
промяната на базисния лихвен процент, или въз основа на току – що посочената клауза, при
която промяната на лихвата зависи от поведението на кредитополучателя. Това
обстоятелство обаче е ирелевантно, доколкото и в единия, и в другия случай претенцията на
ищеца за присъждане на възнаградителна лихва за процесния период от 21.01.2015г. до
21.10.2017г. в размер на 7077,16 лева се явява погасена по давност. Посочи се вече, че
вземанията за възнаградителни лихви по договор за кредит се погасяват по давност с
изтичането на тригодишен срок. Това изрично се потвърждава и от разясненията в мотивите
по Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по т.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК на 04.08.2022г., следва че по давност са погасени вземанията за възнаградителни
лихви отпреди 04.08.2019г. В случая ищецът претендира договорна лихва за периода от
21.01.2015г. до 21.10.2017г., поради което претенцията е изцяло погасена по давност с
изтичане на срока по чл.111, б. „в“ от ЗЗД, като искът чл.422 ГПК, вр. чл. 430, ал.2 ТЗ, вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК за сумата от 7077,16 лева за възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлен.
Ищецът е претендирал и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ГПК в размер на 5308.09 лева
за периода от 22.01.2015 г. до 04.08.2022г. По изложените вече съображения съдът намира за
погасено по давност вземането на ищеца за обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ГПК за
9
периода от 22.01.2015г. до 03.08.2019г. Извън погасителната давност остава вземането за
мораторна лихва за периода от 04.08.2019г. до 04.08.2022г., изчислено върху непогасените по
давност и неиздължени в уговорения срок вземания за главница в размер на 1140,95 лева за
периода от 21.08.2017г. до 21.10.2017г., като неговият размер възлиза на сумата от 347,70
лева, изчислена от съда по реда на чл.162 ГПК. До размера на тази сума и за този период
искът по чл.86, ал.1 ЗЗД подлежи на уважаване, а за горницата над 347,70 лева до пълния
претендиран размер от 5308,09 лева и за периода от 22.01.2015г. до 03.08.2019г. искът
подлежи на отхвърляне.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че право на разноски имат и двете страни. В
хода на заповедното производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 539,37 лева, а
в исковото производство е заплатил държавна такса в размер на 489,38 лева, както и депозит
за вещо лице в размер на 500 лева. Претендирал е и юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер, определен от съда по реда на 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25 от НЗПП,
възлиза на 150,00 лева. Или общият размер на разноските в заповедното и исковото
производство възлиза на 1678,75 лева. Ответникът Е. Н. Б. следва да бъде осъден на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 102,13 лева, представляваща
разноски в заповедното и исковото производство, съразмерно на уважената част от
предявените искове.
Ответникът Е. Н. Б. също има право на разноски, но липсват доказателства такива да
са сторени, поради което съдът не присъжда такива в негова полза.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ******, ЕИК ********, срещу Е.
Н. Б., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК,
вр. чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Е. Н. Б. дължи
на ****** сумата в размер от 1140,95 лева, представляваща главница за периода от
21.08.2017г. до 21.10.2017г. по договор за потребителски кредит № CL178420/2014 от
21.03.2014 г., сключен с ******** с правоприемник ******* ЕИК *******, прехвърлено
последователно в полза на ******** по силата на договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 21.12.2017 г. и в полза на ищеца ****** по силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 23.04.2018 г., ведно със законната лихва от
04.08.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер от 347,70
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 04.08.2019г. до 04.08.2022г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 42806/2022г. по
описа на СРС, 27 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ******, ЕИК ********, срещу Е. Н. Б., ЕГН **********,
положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 430, ал.1 и ал. 2
ТЗ, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че
Е. Н. Б. дължи на ****** сумата над уважения размер от 1140,95 лева до пълния
предявен размер от 12 083,45 лева, представляваща главница за периода от 21.01.2015г. до
21.07.2017г. по договор за потребителски кредит № CL178420/2014 от 21.03.2014 г., сключен
с ******** с правоприемник ******* ЕИК *******, прехвърлено последователно в полза на
******** по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.12.2017
г. и в полза на ищеца ****** по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 23.04.2018 г., ведно със законната лихва от 04.08.2022г. до окончателното
изплащане на вземането; сумата в размер от 7077,16 лева, представляваща договорна
10
лихва за периода от 21.01.2015 г. до 21.10.2017 г., както и сумата над уважения размер от
347,70 лева до пълния предявен размер от 5308,09 лева, представляваща обезщетение за
забава за периода от 22.01.2015г. до 03.08.2019г.
ОСЪЖДА Е. Н. Б., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на
******, ЕИК ********, сумата в размер от 102,13 лева, представляваща сторени разноски в
хода на заповедното и исковото производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11