Решение по КНАХД №435/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г., чрез адв. К. Б., против Решение № 52/12.03.2024 г., постановено по АНД № 1 по описа за 2024 година на Районен съд – Хасково.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното съдебно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че районният съд не обсъдил всички изложени в жалбата срещу наказателното постановление (НП) възражения, както и не анализирал целия доказателствен материал в неговата съвкупност и взаимовръзка. В решението му липсвали мотиви или същите били непълни и/или неясни, тъй като не ставало ясно кои възражения кредитирал и кои считал за неоснователни. Поддържа се, че наказаното лице не било нито собственик на превозното средство, превишаващо съответните максимално допустими норми, нито превозвач, а само фактически извършвал превоза. В обстоятелствената част на НП това обстоятелство не било разграничено, като липсвало описание и относно начин на установяване на нарушението. Сочи се и че на основание чл. 8, ал. 5 от Наредба № 11/03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства му било разрешено движението на МПС след заплащане на пътна такса, като съдът разгледал единствено хипотезата, при която жалбоподателят извършвал превоз на взривена скална маса, без разрешение за дейности в рамките на специалното ползване на пътищата (Разрешително) и не ставало ясно от къде черпил изводите си за липса на квитанция за платена държавна такса. Освен това се счита, че административнонаказващият орган (АНО) направил неправилна правна квалификация на нарушението, като същото било такова по чл. 139, ал. 1, т. 2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), във вр. с чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, а не по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ от Закона за пътищата (ЗП), във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ. С оглед липсата на изложение на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства в НП, от анализа на които следвало да бъде правилно определен размерът на наложената глоба, то съдът неправилно констатирал, че АНО обсъдил отговорността на нарушителя при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.

Предвид изложеното се иска да се отмени обжалваното решение, както и потвърденото с него НП, като се претендират и направените разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Началник отдел „Контрол по републиканската пътна мрежа” към дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол” при Агенция „Пътна инфраструктура“, не изразява становище по нея.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за основателност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд и потвърденото с него НП да бъдат отменени.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява основателна.

С Решение № 52/12.03.2024 г. по АНД № 1/2024 г., Районен съд – Хасково е потвърдил НП № 8454/29.11.2023 г., издадено от Началник отдел „Контрол по републиканската пътна мрежа” към дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол” при Агенция „Пътна инфраструктура“, с което на основание чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗП на Г. С. Г., за нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 ЗП, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“, чл. 8, ал. 1и чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2 500,00 лв.

За да постанови този резултат, районният съд най-напред е приел за установено от фактическа страна, че на 07.11.2023 г., около 10,31 часа, по път 1-8 км. 296+600, преди разклона за [населено място], в посока [населено място], от служители на Агенция „Пътна инфраструктура” е била извършена проверка на управлявания от жалбоподателя товарен автомобил марка „Ман“ с четири оси – две управляеми, с рег. № [рег. номер], превозващ взривена скална маса. След извършено претегляне на товарния автомобил с товара със специална мобилна електронна везна PW-10 № К0200008 и измерване с Ролетка 1308/18 – 5метрова, при измерено разстояние между осите от 1,39 м., е установено, че сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на МПС е било 25 500 кг. /25,5 тона/, при максимално допустимо натоварване от 19 тона /19 000 кг./, т.е. претоварването е било с 6,5 тона /6 500 кг./ Посочено е още, че жалбоподателят е нямал и не е могъл да представи разрешително за движение на извънгабаритно/или тежко пътно превозно средство, както и че е нямал и не е представил и квитанция за платени пътни такси за движение на тежко МПС по републиканската мрежа. При това положение съдът е счел, че така той е нарушил задължението си по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а” ЗП, поради което е приел за установено отразеното в АУАН и НП административно нарушение. Наложеното на жалбоподателя наказание глоба е било в средния, предвиден в закона размер, което означавало, че АНО е обсъдил отговорността му при баланс на смекчаващи и отегчаващите вината обстоятелства. Допълнително се е аргументирал, че превишението над допустимия товар е било голямо – 6,5 тона над допустимото, като освен забранено от закона, то е било и опасно, защото поставяло в риск живота на водача и на другите участници в движението, както и техническата изправност и спирачната система на МПС. Ето защо наказанието е било правилно индивидуализирано и справедливо.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Съображенията за това са следните:

Съгласно Тълкувателно постановление № 2/08.10.2025 г. по тълк. д. № 5/2023 г. на Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, водачът, който управлява извънгабаритно или тежко пътно превозно средство по пътищата, отворени за обществено ползване, без да е налице разрешение за това, извършва нарушение по чл. 177, ал. 3, т. 1, във връзка с чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП, когато не е собственик на пътното превозно средство или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно не е наредил превоза. В мотивите му изрично е пояснено, че субекти на нарушението по чл. 53, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП могат да бъдат физическите лица, които са собственици на извънгабаритни и/или тежки ППС, или превозвачи, регистрирани по съответния ред, както когато наредят превоза, така и когато са фактически извършители, т. е. когато управляват лично ППС от посочения вид. Когато едно физическо лице управлява извънгабаритно или тежко ППС, т.е. осъществява неговото фактическо управление по силата на трудов договор, сключен със собственика на ППС или превозвача, то няма задължение да поиска от собственика на пътя или от администрацията, управляваща пътя, на основание чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ, да бъде издадено разрешение за движението на ППС по пътищата, отворени за обществено ползване, съгласно чл. 8, ал. 2 или да заплати съответната такса в случаите на чл. 14, ал. 3 от наредбата. Противното би означавало този водач на ППС да носи административнонаказателна отговорност за виновното поведение на друго лице - на неговия работодател - собственик на ППС или превозвач (физическо лице или юридическо лице), който не е поискал и не е получил необходимото разрешение, а това би противоречало на основния принцип, визиран в разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗАНН, според който административнонаказателната отговорност е лична и всеки отговаря за собственото си виновно поведение.

По делото няма спор между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че в настоящия случай сме изправени именно пред такава хипотеза, доколкото Г. С. Г. не е собственик на проверения товарен автомобил марка „Ман“ с рег. № [рег. номер], нито е лицензиран превозвач, който е осъществявал превоза на взривената скална маса, съответно не го е наредил, а единствено е извършвал фактическите действия по неговото осъществяване въз основа на задълженията си по трудов договор № 18/12.09.2022 г., сключен със собственика му – „Европейски пътища“ АД.

При това положение районният съд неправилно е приел, че касаторът бил извършил нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП и че законосъобразно била ангажирана отговорността му по чл. 53, ал.1 т. 2 ЗП. Като е достигнала до този извод, въззивната инастанция е постановила решението си при нарушение на материалния закон, поради което то следва да бъде отменено.

Гореизложеното прави ненужна проверката на обжалваното решение по отношение на другите наведени от касатора доводи за допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, както и за явна несправедливост на наложеното наказание, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за неоснователни, не би се стигнало до по различен резултат с оглед задължителния характер на цитираното тълкувателно постановление.

По тези съображения съдът намира, че в случая е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, във вр. с чл. 63в ЗАНН, поради което касационната жалба се явява основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени и процесното НП.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН искането на касатора за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски е частично основателно. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представените и неоспорени договори за правна помощ, но в касационното производство той е бил представляван от двама адвокати, а законът е ограничил възлагането на разноски за възнаграждение само за един адвокат. Видно от договор за правна помощ от 31.03.2024 г. (л. 29), първоначално Г. С. Г. е заплатил в брой сумата от 200 лева на адв. К. Б., който е изготвил касационната жалба, представлявал го е пред АС – Хасково и е представил писмено становище. От друга страна договорът за правна помощ от 12.11.2025 г. (л. 65) между касационния жалбоподател и адв. К. З. е представен непосредствено преди последното съдебно заседание, като в него е уговорена безплатна правна помощ. При това положение настоящият съдебен състав намира, че ако се присъди възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на втория му процесуален представител би се стигнало до заобикаляне на императивното правило на чл. 143, ал. 1 АПК, което е недопустимо (в материалноправния смисъл на това понятие). Ето защо на касатора следва да се определят разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лева, от които 300 за въззивната инстанция (вж. договор за правна помощ от 14.12.2023 г. - л. 20 по АНД № 1/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково) и 200 лева за касационната инстанция.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 52/12.03.2024 г., постановено по АНД № 1 по описа за 2024 година на Районен съд – Хасково, и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 8454/29.11.2023 г., издадено от Началник отдел „Контрол по републиканската пътна мрежа” към дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол” при Агенция „Пътна инфраструктура“.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, със седалище – гр.София, да заплати на Г. С. Г., [ЕГН], с посочен съдебен адрес: [населено място], [улица], сумата от 500,00 лева, представляваща направени разноски за платени адвокатски възнаграждения пред двете съдебни инстанции

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.