№ 329
гр. Б.С., 10.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20251410100537 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени обективно съединени искове от Ц. П. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр.Б.С., ул.Х.К., бл.51, вх.А, ет.1, ап.1, със съдебен адрес: гр.Т.,
ул.“Захари Стоянов“, ет,4, оф.30, чрез адв.Д. Г. от АК-Л., против „Лендиво“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ.
Ш., обл. Ш., както следва: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1, във вр. чл.22
от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит №79414/25.09.2024г., в условията на евентуалност (ако съдът приеме
договорът за валиден) – иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД за
прогласяване нищожността на чл.27, ал.1 от процесния договор.
В исковата молба се сочи, че на 25.09.2024г. ищецът е сключил с „Лендиво“ ООД
Договор за потребителски кредит №79414, по силата на който кредитодателят й предоставил
в заем сумата в размер на 400,00 лв. при фиксиран ГЛП от 36,00 % и ГПР от 42,58 %.
Съгласно погасителен план кредит следвало да се погаси чрез 1 вноска в размер на
412,00лв., в която били включени главница, договорна лихва, като при неизпълнение на
задължението по чл.17, ал.1 от Договора за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателят следвало да заплати и неустойка в размер на 108лв., дължимо с
погасителната вноска.
Релевира доводи за нищожност на договора. Сочи, че е нарушена разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не е отговаря на
действителния. Твърди, че неустойката следва да бъде включена в ГПР. Инвокира доводи за
недействителност на предвидената клауза за неустойката по Договора, като намира същата
за неравноправна.
1
Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Лендиво“ ООД е депозирал писмен отговор, с
който оспорва исковете като неоснователни. Сочи, че неустоечната клауза не е част от
същественото съдържание на договора за кредит, предвид което дори да се приеме, че
същата е недействителна, това не би обосновало нищожност на целия договор. На следващо
място, твърди, че договорът е сключен съгласно приложимите законови разпоредби.
Излага доводи в подкрепа на становището, че неустойката по договора не следва да
бъде включена в ГПР по същия, като релевира доводи за действителност на уговорката за
неустойка. Оспорва становището в исковата молба за наличие на неравноправни клаузи в
договора за кредит.
Предвид изложеното моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба ответникът е предявил насрещен иск срещу ищеца с
правно основание чл.211 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240 от ЗЗД, вр.чл.9 от ЗПК, с
които е поискал да се осъди Ц. П. П. да заплати на „Лендиво“ ООД сумата в размер на
400,00лв., представляваща усвоена, но незаплатена от кредитополучателя главница по
процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от депозиране на насрещната искова
молба – 27.05.2025г., до окончателно изплащане на вземането. В условията на евентуалност,
в случай, че съдът прогласи нищожността на договора за кредит, моли на основание чл.23 от
ЗПК да бъде осъден ответника да заплати сумата в размер на 400,00лв., представляваща
чистата главница по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от депозиране
на насрещната искова молба – 27.05.2025г. Излага подробни съображения.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответникът по насрещия иск е депозирал писмен
отговор, в който оспорва насрещния иск по основание, като не оспорва исковата претенция
по размер. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
В хода на производството са събрани писмени доказателства.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, като с Определение №618/19.08.2025г. е признато от съда
за доказано и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 25.09.2024г. между ищеца,
в качеството му на заемодател, и ответника „Лендиво“ ООД, в качеството му на
кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит №79414. По силата на цитирания
договор ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 400,00 лева, при фиксиран
ГЛП от 36,00 % и ГПР от 42,58 %.
Ищецът се задължил да изплати кредита чрез една погасителна вноска в размер на
412,00лв., в която били включени главница и договорна лихва. В чл.17, ал.1 от Договора е
уговорено, че ако страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до три
дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в сключване на договор за поръчителство с и в полза на кредитора, с което третото лице
2
се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок
от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно
чл.27, ал.1 от Договора при неизпълнението на това задължение се начислявала и дължала
неустойка от 0, 9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се
заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. В случая е една вноска при
неустойка от 108 лв.
Между страните не се спори, като същото е признато с доклада по делото за
ненуждаещо се от доказване, че във връзка с порцесния Договор за потребителски кредит
№79414/25.09.2024г. ищецът не е заплащал суми, както и че към ГПР по кредита не е
включена дължимата неустойка.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит, погасителен план
към договора за паричен заем, общи условия.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги
лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента
на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и
всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея. С оглед изложеното
настоящият съдебен състав намира, че винаги е налице правен интерес от признаване
нищожността на сключената сделка независимо от обстоятелството дали по същата е налице
плащане, респективно дали е налице възможност за страната да предяви осъдителен иск. С
оглед изложеното съдът намира предявените искове за допустими.
Доколкото страна по процесните договори е физическо лице, за което няма данни и не
се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и
предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в
обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими
специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с
това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договорите
съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи
нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието
3
на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за
наличие на основания за недействителност на сключените договори, която проверка се
обхваща от пределите на чл.22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9 от същия,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Настоящата съдебна инстанция намира, че процесният договор не попада в
изключението, визирано в новелата на чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК, съгласно която разпоредбите на
закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три
месеца и при които се дължат незначителни разходи. Настоящият договор за кредит
действително е със срок за погасяване до три месеца. За да се изключи процесният договор
от приложното поле на ЗПК обаче, следва да са налице и двете предпоставки от
разпоредбата на закона, т.е. не само срокът на договора да е до три месеца, а и да се дължат
незначителни разходи по договора. В случая по договора е предвидена неустойка в размер
на 108,00 лв., която представлява над една четвърт от размера на главницата. Този размер на
разхода по кредита не е незначителен, ерго не са налице кумулативно предвидените в чл.4,
ал.1, т.6 ЗПК предпоставки, поради което договорът за кредит попада в приложното поле на
ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 42,58 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението
самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането
на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е
уговорено обезпечение чрез предоставяне на обезпечение и то в много кратък срок (до 3
дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение
реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички
задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на
4
кредита.
Според настоящия състав на съда посоченият в процесния договор размер на ГПР от
42,58% не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като не включва част
от разходите по кредита, а именно –неустойката за непредоставяне на обезпечение по
кредита, която също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта
неустойка в полза на кредитора, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави - банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, или
поръчител-физическо лице, което следва да отговаря на определени условия, и срока за
представянето му – до три дни след сключване на договора, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да
се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане
на потребителя на финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл.16 ЗПК.
Уговорената неустойката за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява разход за
потребителя, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителната вноска по кредита, формално извън договорната лихва и все
на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Същите разходи са били предварително известни на заемодателя при сключване на договора
за паричен заем, доколкото са включени и в погасителния план. В аспекта на изложеното
следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в
обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния размер на процента
на разходите. В този смисъл са и задължителните тълкувания, дадени в Решение от 21 март
2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, относими към изискването за реално посочване на ГПР в
договор за кредит, сключен с потребител.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. При това
5
положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не следва да се възприема
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част е
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание
на договора съставлява порок, изключващ валидността на договора съгласно чл.22 от ЗПК.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1, във вр.
чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, т.10 от ЗПК е основателен и следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на
предявения в условията на евентуалност иск, поради което съдът не дължи произнасяне по
него.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че с оглед срока на договорното
правоотношение – 1 месец, и размера на отпусната сума – 400 лв., неустойката от 0,9 % от
главницата на ден е равна на годишна база на общо 1314,00 лв., което е повече от три пъти
размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към
разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор
неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.19, ал.4 ЗПК, а
именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута. На основание чл.19, ал.5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал.4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване
с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 27, ал. 1 от процесния договор за кредит,
действително се намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр.
ал. 4 ЗПК. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран
размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това
е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката,
който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по
кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.
По предявените насрещни осъдителни искове:
В хода на производството безспорно бе установено, че сключеният между страните по
6
делото Договор за потребителски кредит №79414/25.09.2024г. е нищожен. De lega lata когато
договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита /чл.23 от ЗПК/.
С проекта за доклад, обявен за окончателен в открито заседание на 10.09.2025г., съдът
е отделил като признат и ненуждаещ се от доказван фактът, че ищецът не е заплащал суми
по процесния договор. Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че
предявеният насрещен иск се явява основателен и следва да се уважи изцяло. Като законна
последица от уважаването на иска за главницата ще се присъди законната лихва върху
сумата от 400 лв., считано от завеждане на насрещната искова молба.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, поради освобождаване на ищеца от задължението за
внасяне на държавна такса и разноски по делото съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК, ответникът
„Лендиво“ ООД следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Б.С. държавна такса в
размер на 50,00лв.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е посочено, че
ищецът се представлява безплатно от адв.Д. Г. от АК-Л.. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адв.Г., съдът счита за нужно да акцентира
върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г.
по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с Решение по дело C‑438/22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т.3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101,
§ 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе
7
принципни съображения и като взе предвид защитавания интерес, правната и фактическа
сложност на делото, високата образователна квалификация на лицето, придобило
юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия /виж
Определение №2432/19.09.2024г. по ч.к.т.д. №1825/2024г. по описа на II-ро т.о на ВКС/,
поетата отговорност от адвоката, на реално извършените дейности от пълномощника на
ищеца, като отчете икономическите отношения в страната, характеризиращи се с неизменно
повишаване на цените на стоките и услугите, при устойчив темп на нарастване, както и
факта, че присъдените разноски представляват брутно възнаграждение, което следва да бъде
обложено с данъци от страна на адвоката, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон
за адвокатурата, в полза на адв.Г. следва да се определи възнаграждение в размер на
480,00лв с ДДС.
По отношение разноските, дължими в полза на ищеца по насрещните искове
„Лендиво“ ООД: насрещният иск е уважен изцяло. Съобразно представения от ищеца списък
с разноски по чл.80 от ГПК, същият е сторил такива в размер на 50лв. – за държавна такса, и
360лв. с ДДС – за адвокатско възнаграждение. Съобразно изхода на спора, ответникът по
насрещните искове Ц. П. П. следва да бъде осъден да заплати разноски на ищеца Лендиво“
ООД сумата в размер на 410,00 лв. – разноски в производството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.
с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК от Ц. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Б.С.,
ул.Х.К., бл.51, вх.А, ет.1, ап.1, със съдебен адрес: гр.Т., ул.“Захари Стоянов“, ет,4, оф.30, чрез
адв.Д. Г. от АК-Л., срещу „Лендиво“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ. Ш., обл. Ш., със съдебен адрес: гр.С.,
ул.„Отец Паисий“ №15, офис Б, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“,
представлявано от Х. М. – САК, НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№79414/25.09.2024г. поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Лендиво“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш., ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ. Ш., обл. Ш., със съдебен адрес: гр.С., ул.„Отец
Паисий“ №15, офис Б, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, представлявано
от Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ на адв.Д. Г. от АК-Л., със съдебен адрес: гр.Т., ул.“Захари
Стоянов“, ет,4, оф.30, сумата в размер на 480,00лв. / четиристотин и осемдесет лева/ с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на Ц. П. П., ЕГН
**********, безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат,
определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „Лендиво“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Ш., ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ. Ш., обл. Ш., със
съдебен адрес: гр.С., ул.„Отец Паисий“ №15, офис Б, чрез Адвокатско дружество „Нестори,
8
Угляров, М.“, представлявано от Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ в поза на РС-Б.С. сумата в
размер на 50,00лв. /петдесет лева/, представляваща дължаща се държавна такса в
производството.
ОСЪЖДА Ц. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Б.С., ул.Х.К., бл.51, вх.А, ет.1, ап.1,
със съдебен адрес: гр.Т., ул.“Захари Стоянов“, ет,4, оф.30, чрез адв.Д. Г. от АК-Л., ДА
ЗАПЛАТИ на „Лендиво“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ. Ш., обл. Ш., със съдебен адрес: гр.С., ул.„Отец Паисий“
№15, офис Б, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, представлявано от Х. М. –
САК, сумата в размер от 400,00лв. / четиристотин лева/, представляваща незаплатена
главница – чиста стойност, по Договор за потребителски кредит №79414/25.09.2024г., ведно
със законната лихва от депозиране на насрещната искова молба – 27.05.2025г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Ц. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Б.С.,
ул.Х.К., бл.51, вх.А, ет.1, ап.1, със съдебен адрес: гр.Т., ул.“Захари Стоянов“, ет,4, оф.30, чрез
адв.Д. Г. от АК-Л., ДА ЗАПЛАТИ на „Лендиво“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Ш., ул.Оборище №13Б, п. к. 9700, общ. Ш., обл. Ш., със съдебен адрес:
гр.С., ул.„Отец Паисий“ №15, офис Б, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“,
представлявано от Х. М. – САК, сума в размер от 410,00лв. / четиристотин лева/,
представляваща сторени разноски в производството.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните,
като на „Лендиво“ ООД съдебният акт да се връчи по реда на чл.50, ал.5 от ГПК, вр. с чл.38,
ал.2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
9