Решение по адм. дело №963/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Делото е образувано по жалбата на А. М. Р. с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], чрез адв. К., срещу Решение № 1040-15-116/24.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пловдив, с което е отхърлена като неоснователна жалбата му с вх. № 1012-15-132/01.04.2025 г. против Разпореждане № 151-00-1938-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл. 54а от КСО и е потвърдено същото разпореждане като правилно и законосъобразно.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено в противоречие с материалноправните и процесуалноправните законови разпоредби. Сочи се за неправилен изводът на решаващия орган, че компетентна държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица на жалбоподателя е Белгия. Твърди се, че компетентнта институция е НОИ, като се излагат аргументи по отношение на намерението на лицето за трайно установяване, наличието на имущество, постоянен и настоящ адрес и социални контакти в България. Иска се отмяна на оспорвания административен акт. Претендират се съдебни разноски. Допълнителни съображения се излагат в представена по делото писмена защита.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от пълномощника си адв. К., който поддържа жалбата и искането за отмяна на оспорваното решение.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез юрисконсулт А. сочи жалбата за неоснователна и иска да се потвърди решението като правилно, законосъобразно и постановено при изяснена фактическа обстановка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и възразява, поради прекомерност, срещу размера на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя. Съображения по съществото на спора излага в писмено становище.

Съдът, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе предвид доводите на страните, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в предвидения за това срок от лице с правен интерес, поради което е допустима.

Разгледана по същество същата е основателна по следните съображения:

Производството пред административния орган е започнало по заявление на А. М. Р. с вх. № 146 от 11.02.2025 г. за отпускане на ПОБ, в което жалбоподателят е посочил, че последната му заетост е в Белгия и същата е с продължителност от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г. Към заявлението са приложени копия на преносим документ U1, издаден от компетентна институция на Белгия, декларации от 11.02.2025 г. и от 13.02.2025 г. относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 г. Съгласно посочените обстоятелства в преносимия документ, представен по делото в превод на български език, е потвърден периодът на заетостта на Р. в Белгия от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г. и причината за прекратяване на заетостта по последното му трудово правоотношение – прекратяване на договор по взаимно съгласие. Съгласно декларираното от Р. в декларация от 13.02.2025 г., през последните пет години - от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г. е работил и живял в Белгия, заедно със съпругата си в жилище под наем и там е заплащал данъци върху доходите си. Декларирано е също така от лицето, че по време на заетостта му в чужбина, роднините му и деца над 18 години са били в България и в държавата по последната му заетост.

При установените в административното производство факти и обстоятелства, на база декларираното от лицето в декларацията и в преносимия документ ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив приема, че жалбоподателят не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат. Този извод е мотивиран с продължителността и непрекъснатостта на пребиваването на лицето в Белгия, положението му, жилищно положение и родствени връзки. Предвид това на заявителя е отказано отпускане на ПОБ с разпореждане № 151-00-1938-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив, срещу което Р. е подал жалба в законоустановения срок пред горестоящия административен орган – ответник в настоящото производство. С жалбата е претендирана отмяна на разпореждането по аргументи, че жалбоподателят притежава постоянен и настоящ адрес в България, където се е завръщал редовно, за да се грижи за роднините си, за семейните имоти и притежавани МПС и където е заплащал данъци и битови разходи. Решаващият орган не е приел за относими изложените в жалбата доводи и е възприел извода, че в рамките на последната заетост на жалбоподателя, основните му икономически интереси не са били съсредоточени в България, а в Белгия, където трайно е бил зает и е заплащал данъци и осигурителни вноски върху доходите си там. Допълнено е, че домакинството на лицето е било извън пределите на държавата му по произход, тъй като Р. е живял в Белгия със съпругата си, а в България няма деца под 18 години, за които да се грижи и е декларирал причина за завръщанията си в страната - „почивка“. Наличието на постоянен и настоящ адрес на територията на България и заплащането на данъци и такси за имуществото на лицето там, е възприето, че не доказва пребиваването му в България. Според решаващия орган завръщането на лицето в България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна в пребиваването след приключване на заетостта му в Белгия. Обсъдено е, че лицето не попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и е отхвърлена жалбата на Р. срещу разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Пловдив и същото е потвърдено.

По делото са приети преводи на документите по административната преписка, които са на чужд език и справка за ЕГН относно история на промените, отразени в ГРАО за жалбоподателя.

В хода на съдебното производство са събрани гласни доказателства, чрез изслушване на свидетеля А. С. А.. Същият посочва, че познава жалбоподателя от 40 години, семейни приятели са, познава съпругата и децата му. На свидетеля е известно, че от 2017г. Р. работи в Белгия и се връща в България през 3-4 месеца, за празници като Коледа, Нова година и Великден, като използва самолет или собствен бус. Може би през 3-4 месеца си идваше. По данни на свидетеля децата на Р. - син и дъщеря са в България, като баща им се прибирал за сватбите им. Като причина за връщането на Р. от Белгия за постоянно, А. сочи раждането на внуците му, за чието отглеждане съпругата му щяла да помага. Свидетелят посочва също, че жалбоподателят притежавал наследствена къща в [населено място], на която в момента извършвал ремонт, помагал и за къщата на дъщеря си. По мнение на А., Р. нямал намерения да остава да живее в Белгия за постоянно.

Гореизложената фактическа обстановка не е спорна между страните. Спорът е по въпроса коя е компетентната държава по изплащане на парично обезщетение за безработица.

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Общите правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г. Разпоредбите на последния са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата са с приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Жалбоподателят е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. /чл. 2 от Регламента/ намира приложение. Със същия са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В чл. 1, б.„й“ и б.„к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“.

В изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност (състояща се от представители на държавите членки), Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (Наръчника), се определят понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС, са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки, както е в настоящия случай.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В Наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният ѝ характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случаи на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Предвид така посочената правна уредба, следва да се разгледат безспорно установените по делото обстоятелства, а именно, че жалбоподателят е осъществявал трудова дейност в Белгия от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г., т.е. за един значителен период от време, без същият да е прекъсван. Очевидно целта на пребиваването му на територията на тази държава-членка е била да работи там. Изрично е декларирано от Р., че съпругата му е била с него в държавата по последна заетост - Белгия. Не е спорно, че са обитавали жилище под наем в същата държава и че жалбоподателя е имал настоящ адрес в Белгия, а след 26.03.2025 г. - в България, като постоянния му такъв също е в страната му по произход, където се установява, че Р. притежава наследствен недвижим имот. Децата му, които са навършили 18 години и по данни от свидетелските показания също живеят и са устроени в България.

При общата преценка на всички обективни обстоятелства, следва да се приеме, че реално, за периода на последната му заетост, жалбоподателят е пребивал в по-голямата част от времето в Белгия, заедно съпругата си, където е живял на конкретен адрес. Пребиваването там в периода от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г., според съда, не покрива критериите за „обичайно пребиваване“, тъй като е било обусловено приоритетно от полагането на труд от страна на жалбоподателя в тази държава - членка. В същата Р. не е притежавал недвижим имот, а е ползвал такъв под наем. С оглед приетите по делото писмени доказателства и гласни доказателства жалбоподателят притежава жилищен имот в България и тази страна се намират и най-близките му роднини, за които, според свидетелските показания, се грижи. Поради това следва да се приеме, при обща преценка на всички обективни обстоятелства, че за периода на последната му заетост, А. М. Р. трайно е бил обвързан с държавата си по произход. Неоснователно е възприетото в мотивите на оспорваното решение, че след като лицето е заплащало осигурителни вноски и данък върху дохода си в Белгия, е налице трайна обвързаност с тази държава. Данъците върху дохода и осигурителни вноски обичайно се заплащат в държавата в която е реализиран доходът и в повечето случаи се удържат от работодателя. Данъчнозадълженото лице няма възможност да избира в коя държава да си заплаща данъците върху дохода, тъй като при реализацията на този доход е обвързано с местното данъчно законодателство. В същата насока е посоченото в оспорвания акт, че жалбоподателят е заплащал данъци за недвижимото си имущество в България, но е направен противоположен извод, че това обстоятелство сочи обвързаност с Белгия.

От представените по делото справка от НБД „Население“ на ГД ГРАО се установява, че постоянният и настоящият адрес на жалбоподателя са на територията на България, което е в подкрепа на намеренията му за постоянно пребиваване там.

Данните в представената по делото справка за задгранични пътувания на Р. сочат за пътувания 2-3 пъти годишно, което е потвърждава и от разпитания свидетел.

Действително в периода на заетост - от 01.04.2019 г. до 31.01.2025 г., жалбоподателят е живял на територията на друга държава-членка - Белгия, което пребиваване обаче, с оглед събраните по делото и неоспорени доказателства, се доказа, че е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение в тази държава. След прекратяването на трудовата му заетост жалбоподателят се е завърнал в България, където има постоянен и настоящ адрес, жилищен имот, който ремонтира и където са най-близките му родственици (по данни от свидетелят съпругата на Р. също се е върнала, за да се грижи за внуците им). Видно от данните по делото, че освен трудовото му правоотношение жалбоподателят няма друга връзка с Белгия, която да е от такъв порядък, че би могло да се приеме, че центърът на жизнените му интереси е там. След прекратяването на трудовото правоотношение с работодателя в Белгия и със завръщането си в България, центърът на жизнените интереси на жалбоподателя несъмнено е в България, в който смисъл е и декларираното от него относно определяне на пребиваването.

В тази връзка, съдът намира, че приложимото законодателство в случая на А. М. Р. е това на държавата-членка по обичайното му местопребиваване, на която държава същият е гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, като безработно лице, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е разпоредбата на т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент 883/2004г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Тези съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение № 1040-15-116/24.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-1938-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, поради което същите ще следва да бъдат отменени.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от А. М. Р. заявление с вх. № 146 (рег. № 151-00-1938) от 11.02.2025 г., при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При посочения изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Същите са своевременно претендирани от процесуалния представител на жалбоподателя. Съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 02.05.2025 г. договореното между страните възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство по настоящото дело е в размер на 700 лв., като е отбелязано в договора, че е заплатено. Предвид възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателя, съдът намира, че не са налице основания за присъждането му в по-нисък размер от претендирания, с оглед определения такъв в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, осъщественото процесуално представителство в две съдебни заседания, ангажирането на доказателства и изготвянето на писмена защита. На жалбоподателя, с оглед изхода на спора, следва да бъде присъдена и заплатената държавна такса в размер на 10 лева.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Пловдив, XXX състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-116/24.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-1938-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ-Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от А. М. Р. З. за с вх. № 146 (рег. № 151-00-1938) от 11.02.2025 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на А. М. Р. с [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], разноски в производството в размер на 710 (седемстотин и десет) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 119, вр. чл. 117, ал.1, т.2 б. „б“ от КСО.