Решение по адм. дело №1450/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба на О. Н. Б., [ЕГН] от [населено място], [улица], чрез адв. Н. Д., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, [улица]за присъждане на сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, чувство за малоценност, риск за живота и здравето му, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия в периода от 16.02.2012 г. до 29.04.2025 г. за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, обобщени в четири групи, както следва:

1) липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) – на 16.02.2012 г. е постъпил в Затвора Пловдив в Приемна в РЦ, на Пети пост, в стая „ОП 2“, където са били настанени 7-8 л.св.; след приемната бил настанен на Трети пост в стая № 39, т.нар. „клуб за спорт“, където били настанени 35 л.св.; след това бил преместен на Трети пост в стая № 33, където били настанени 10 л.св.; следващият престой бил в стая № 23, в която били настанени 12 л.св.; след това бил преместен на Шести пост в стая № 11, където били настанени 9 л.св. по време на ремонта от 2024 г., където останал до 29.04.2025 г.;

2) без санитарен възел на определените и задължителни места – в Приемна в РЦ, на Пети пост, в стая „ОП 2“ нямали вода в тоалетната, трябвало да използват кофи; в стая № 33 на Трети пост липсвала тоалетна; общата баня се намирала навън на двора, през зимата било студено и неприятно да минават през двора само по тънки хавлии, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, в банята работели само два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели каре за 1 час, не можели да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна;

3) наличие на хлебарки, дървеници и гризачи, както и много котки, които влизат в столовата, качват се по масите и ядат от храната, влизат и в стаите;

4) липса на адекватно лечение - има лекар един път седмично и могат да бъдат прегледани само в определен ден по график, като по същия начин стои въпросът и с посещението при зъболекар; ищецът страда от следните заболявания – „..хипертония, ограничена предна флексия на лумбален дялмастна дегенарация на черния дроб и флатуленция и крампи“, нуждаел се от диета, състояща се от плодове и зеленчуци и други подходящи храни, но не му били осигурявани, не получавал и необходимите медикаменти, затова и здравословното му състояние се влошило.

Допълнително се посочва, че в приемната нямало дюшеци и спели на парцали без чаршафи и без възглавници; в стая № 33 на Трети пост стаята имала много мухъл и мазилката падала върху ищеца; тъй като работил в кухнята, като „кофти“ на Трети и Първи пост, не е ползвал престой на открито (т.нар. „каре“).

Ищецът претендира присъждане на сторените разноски в размер на 10 лева внесена държавна такса, а от адв. Д. се претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне, като съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата молба, алтернативно в случай на уважаване се прави искане за присъждане на по-нисък размер от претендирания.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. жилищна площ. До колкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

По искане на ищеца като доказателства по делото са приети, представените такива от Началника на Затвора Пловдив с писма вх. № 12562/29.07.2025 г. по описа на съда, с отговора на исковата молба, а така също и приложените към исковата молба.

Като свидетели по делото са разпитани Н. Ц. и В. В. Т., чиито показанията съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетелите, които ще бъдат обсъдени при необходимост по-долу в решението.

От приетите по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 20.02.2012 г. и е пребивавал в него до 29.04.2025 г. – когато е бил освободен (така справката на л. 57), т.е. в периода от 16.02.2012 г. до 19.02.2012 г. вкл. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение – Затвора Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, че периодът, в който реално ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, е от 20.02.2012 г. до 29.04.2025 г. (и който е част от исковия период).

С оглед възражението, направено от страна на ответника за изтекла погасителна давност, е необходимо да бъде съобразено на първо място, че ЗИНЗС не съдържа никакви указания относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от АПК, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и ЗОДОВ, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания относно приложението на погасителната давност. Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично впрочем е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза, се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато деецът не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока според чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката тригодишна давност.

В случая е необходимо да се отбележи и че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере защо ОСГК на ВКС е счел, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителният давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на ГДИН да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), уместно би било да се съобрази какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно погасителната давност.

Така в т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр. 1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр. 19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от 12.07.2018 г. по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, ЕСПЧ „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

Няма причина, цитираните разбирания на ЕСПЧ да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина, проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие. Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи момента, в който са били проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от него вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

Както се посочи, ищецът е заявил претенция за обезвреда за претърпени вреди в периода от 16.02.2012 г. до 29.04.2025 г., като се установи, че е пребивавал в Затвора Пловдив от 20.02.2020 г. до 29.04.2025 г. вкл., т.е. според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочения период (от 20.02.2012 г. до 29.04.2025 г. вкл.) администрацията на ГДИН е бездействала и не е изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия, произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от закона и правилника за прилагането му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ищец и във всеки един момент от този период (от 20.02.2012 г. до 29.04.2025 г. вкл.), той е търпял описаните в исковата молба неимуществени вреди (в този смисъл Решение № 12306 от 16.09.2019 г. по адм. дело № 1569/2018 г. по описа на ВАС). При това положение, очевидно няма нито формална, нито правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок, следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така, както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след окончателното прекратяване на действието или бездействието (най-често свързано с освобождаването на лицето), несъмнено би наложило в подобна хипотеза ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл би могло да се посочи разбирането, изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014 г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което: „…38. Погасителната давност за вземанията е правен институт, познат в повечето от съвременните правни системи. Доколкото ми е известно, тя съществува без изключение в правния ред на всички държави членки. 39. В това отношение е уместно да припомним аксиологичните основи на погасителната давност като институт на съвременното право (7). 40. На първо място, в интерес на обществения ред правната система следва да бъде създадена така, че да бъде избегнато оспорването на дълготрайни фактически положения. Впрочем по-често тези положения са законосъобразни, отколкото обратното. Следователно има опасност оспорването им, предвид несигурността на доказателствата, да доведе до несправедливи резултати. Освен това, изтичането на определен период от време би трябвало да води до узаконяването дори на противоправни положения. Наистина след дълъг период на бездействие задълженото лице може вече да не трябва да се съобразява с факта, че ще е длъжно да изпълни задължението си. Изминалото време създава затруднения при доказването, тъй като засегнатите лица не могат да бъдат задължавани да пазят вечно доказателствата. На последно място, погасителната давност кара кредитора да действа бързо при предявяване на правата си. 41. Ето защо освен роля на стабилизатор, погасителната давност има за цел да накаже мудността на кредитора, който не полага грижа да потърси правата си. От друга страна, погасителната давност цели да ограничи делата, свързани със стари спорове, при които има повишен риск от произволни решения поради затрудненията при доказването…..“.

Ясно е при това положение, че изцяло в интерес на лицето, е да охрани интереса си като своевременно предприеме действия за защита на правата си и потърси обезвреда на причинените му вреди. В случая, самото непрекратяване на бездействието на администрацията да изпълни вменените ѝ от закона фактически действия, не е в никаква релация нито с факта на извършения вече деликт, нито с факта на причинените вече имуществени и/или неимуществени вреди. Казано с други думи, не е необходимо бездействието на администрацията да бъде преустановено, като едва тогава да е възможно да се направи извод, че деликтът и причинените от него вреди са проявени юридически факти и съответно да са приеме, че от този именно момент започва да тече погасителният давностен срок за предявяване на претенцията за обезвреда. Както вече се посочи, както деликтът, така и вредите, са проявен факт във всеки един момент от процесния период, през който администрацията не е изпълнявала своето задължение. В този смисъл трябва да се приеме, че указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС за това, че „…При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване…“, следва да се разбира в контекста на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, т.е. срещу онзи, който не може да действа, давност не тече. При положение, че действията или бездействията на администрацията, освен причиняването на вреди, имат за последица и невъзможност или възпрепятстване на носителя на правото да го упражни по предвидения за това ред или пък ако поради тези действия или бездействия носителят на правото е бил поставен в условия, при които да не са му известни и да не може разумно да се очаква да са му известни обстоятелствата, релевантни за упражняване на правото, то тогава би следвало да се приеме, че началото на давностния срок следва да бъде именно моментът на преустановяване на действието или бездействието, т.е. моментът, от който е била отстранена пречката, която е била извън контрола на увреденото лице и не му е позволявала да предприеме действия по адекватна защита на правата си.

С оглед конкретиката на текущия казус, трябва да се добави, че в т. 200 от Решението си от 27.01.2015 г. по дело Нешков и други срещу България (Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12,73196/12, 77718/12 и 9717/13), ЕСПЧ е отбелязал, че „…С оглед на всички тези недостатъци при разглеждане на двете претенции за обезщетение, предявени от г-н Нешков, чл. 1 от ЗОДОВ от 1988 г. не може да се разглежда като ефективно средство за защита по отношение на оплакването му, свързано с условията за неговото лишаване от свобода….“. Междувременно обаче, със ЗИД на ЗИНЗС (Обн., ДВ, бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) бяха предприети необходимите законодателни промени, бе приета новата Част Шеста „Защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение“ от ЗИНЗС, като по този начин се осигуриха всички възможни способи за гарантиране и защита на правата на задържаните под стража и изтърпяващите наказание лишаване от свобода.

Ето защо, при положение, че ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода от 16.02.2012 г. до 29.04.2025 г. вкл., но се установи, че е пребивавал в Затвора Пловдив от 20.02.2012 г. до 29.04.2025 г. вкл., а исковата молба е подадена на 08.07.2025 г., част от исковата претенция, а именно от 20.02.2012 г. до 07.07.2020 г. вкл. се явява погасена по давност.

Не така стои въпросът с останалата част от иска, а именно за периода от 08.07.2020 г. до 29.04.2025 г. вкл., поради което и същият ще бъде разгледан само в тази му част.

Във връзка с твърдението за пренаселеност на килиите, в които е пребивавал:

За периода, в който се установи, че ищецът действително е пребивавал в Затвора Пловдив и който не е погасен по давност, а именно от 08.07.2020 г. до 29.04.2025 г. вкл., от събраните и неоспорени от страните доказателства, се установява, че в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на лишените от свобода по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което се съхранява за срок от три години, поради това информация за престоя на ищеца е дадена от 17.07.2022 г. до 29.07.2024 г. вкл. При това положение, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от пребиваването в пренаселени помещения за периода от 08.07.2020 г. до 16.07.2022 г. вкл. (общо 739 дни), с оглед доказателствената тежест в процеса (разпределена с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание) и факта, че от страна на ответника и от Началника на Затвора Пловдив (комуто е изпратено нарочно съобщение със задължението да представи конкретно посочени от съда доказателства), не са представени доказателства нито в кои спални помещения е бил настанен ищецът, нито с колко други л.св. е пребивавал в едно спално помещение.

Констатира се на следващо място, че в периода от 17.07.2022 г. до 29.07.2024 г. вкл. ищецът е бил настанен на Пост № 3 в стая № 23, която е с площ от 27,45 кв.м. и с капацитет до 6 л.св. (така становище на л. 62 и сл.), като в периодите от 12.08.2022 г. до 04.10.2022 г. вкл., от 17.03.2023 г. до 06.04.2023 г. вкл., от 13.04.2023 г. до 26.04.2023 г. вкл., от 05.05.2023 г. до 06.06.2023 г. вкл., от 21.06.2023 г. до 06.07.2023 г. вкл., от 12.07.2023 г. до 30.07.2023 г. вкл., от 11.08.2023 г. до 05.10.2023 г. вкл., от 11.10.2023 г. до 26.11.2023 г. вкл., от 08.12.2023 г. до 12.12.2023 г. вкл., от 27.02.2024 г. до 29.02.2024 г. вкл., от 12.04.2024 г. до 13.05.2024 г. вкл., от 28.05.2024 г. до 13.06.2024 г. вкл., на 27.06.2024 г. и от 29.06.2024 г. до 04.07.2024 г. вкл. (общо 324 дни), са били настанени между 7 и 8 л.св., т.е. установява се, че ищецът е живял в условията на пренаселеност в посочените периоди. В останалата част от пребиваването в това спално помещение, се установи, че изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м., е било спазено.

На 30.07.2024 г. се установява, че ищецът е бил преместен в стая № 33, която е с площ от 29,60 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като е пребивавал в нея до 04.09.2024 г. вкл., като през целия период в това спално помещение са били настанени до 7 л.св. Или, не се констатира твърдяното нарушение.

В периода от 05.09.2024 г. до 29.04.2025 г. – когато е бил освободен, ищецът е пребивавал на Пост № 6 в стая № 11, която е с площ от 28 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като се установява, че в периодите от 27.12.2024 г. до 30.12.2024 г. вкл. и от 07.03.2025 г. до 28.04.2025 г. вкл. (общо 57 дни) са били настанени между 8 и 9 л.св., т.е. установява се, че ищецът е живял в условията на пренаселеност в посочените периоди. В останалата част от пребиваването в това спално помещение, се установи, че изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м., е било спазено.

Във връзка с твърдението за липса санитарен възел на определените и задължителни места – в Приемна в РЦ, на Пети пост, в стая „ОП 2“ нямали вода в тоалетната, трябвало да използват кофи; в стая № 33 на Трети пост липсвала тоалетна; общата баня се намирала навън на двора, през зимата било студено и неприятно да минават през двора само по тънки хавлии, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, в банята работели само два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели каре за 1 час, не можели да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна:

На първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява, в т.ч. и от показанията на разпитаните по делото свидетели да са налице пречки при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки. Отделно от това се констатира, че по време на провеждане на престой на открито, лишените от свобода от Пост № 5 и Пост № 6, на които е пребивавал и ищецът, могат да ползват тоалетна, разположена между двете групи (така становище на л. 66).

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че във всички помещения на Затвора Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода, като л.св. имат неограничен достъп до тях, а по отношение наличието на топла течаща вода - на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а на всички работещи л.св., какъвто е бил и ищецът през голяма част от престоя му в Затвора Пловдив (така становище на л. 65), е осигурена възможност всеки работен ден да използват баня след приключването му. Установява се също така и че лишените от свобода имат право да притежават и нагреватели, с които могат да си топлят вода.

Констатира се в тази връзка, че стая № 23 на Пост № 3 е разполагала със санитарен възел, обособено помещение с отделен вход и с площ от 2,63 кв.м., стая № 33 също разполага със санитарен възел – обособено помещение с отделен вход и с площ от 2,63 кв.м. и най-сетне, стая № 11 на Пост № 6 също разполага със санитарен възел с площ от 2,60 кв.м., като всички санитарни помещения са били и с отваряеми прозорци. Отделно от това и от показанията на свидетеля Ц., които съдът кредитира в тази им част, се установява, че ищецът не е ползвал кофи, както и че е имало тоалетни в стаите. Действителното, същият заявява и че през 2012 г. в Приемно отделение не е имало тоалетни, но след това са направили и там, като тук е мястото обаче да се посочи във връзка с твърденията на ищеца, че в Приемно отделение са нямали вода в тоалетната и е трябвало да използват кофи, че те касаят период, който е извън разглеждания тук (доколкото е погасен по давност), поради което и на тях съдът не дължи произнасяне. По идентичен начин стои въпросът и с наведените отново за Приемно отделение твърдения, че е имало много дървеници, хлебарки и гризачи, нямало е дюшеци, спели на парцали без чаршафи и без възглавници.

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но от приетите по делото доказателства (така становище на л. 65) се установява, че в банята има съблекалня, където къпещите се могат да се преобличат и да оставят дрехите си и не се налага лишените от свобода да се придвижват без дрехи по карето. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно.

Недоказани останаха и следващите твърдения на ищеца, а именно, че в банята работели два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, както и че в банята имало ръждясали железа и кал, доколкото в тази връзка не са ангажирани никакви доказателства, а и разпитаните по делото свидетели не твърдят да има ръждясали железа и кал. Действително, свидетелят Т. посочва, че банята е в окаяно състояние, както и че от няколко душа работят два-три, като няма никакво налягане и в повечето случаи няма вода, но не посочва колко л.св. ползват тези „два-три душа“, с оглед извършване на преценка, дали същите са били достатъчни. Отделно от това, липсата на налягане, няма как да се вмени на ответника, с оглед на това, че в случаи на ВиК повреди, когато има режим на водата, не само лишените от свобода нямат вода, но и всички граждани, засегнати от ВиК повредата, а понякога и цели населени места нямат вода, което означава, че липсата на вода при ВиК повреда и/или ниско налягане на подаваната такава, съответно лошото качество на водата след отстраняване на аварията, не поставя лишените от свобода, в частност ищеца в по-неблагоприятно положение от всеки друг гражданин.

Във връзка с твърдението за наличие на хлебарки, дървеници и гризачи, както и много котки, които влизат в столовата, качват се по масите и ядат от храната, влизат и в стаите:

Като недоказани следва да се приемат твърденията на ищеца, свързани с наличието на хлебарки, дървеници и гризачи, доколкото от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив, предмет на разглеждане в настоящото производство (л. 163 и сл.). Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Действително, от твърденията на ищеца и разпитаните свидетели, е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването и на които се установява, че макар и в ограничени количества, са били раздавани препарати за целта (така Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец на л. 196-гръб), в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им бъдат предоставени от техните близки.

Като доказани обаче следва да се приемат твърденията на ищеца за претърпени вреди от лоша хигиена, следствие от наличието на котки в Затвора Пловдив и по-конкретно в столовата, тъй като от страна на затворническата администрация не са представени никакви данни за полагането на грижи за обезпаразитяване на популацията от котки в Затвора Пловдив, в каквато връзка от страна на ищеца са ангажирани конкретни доказателства. В отговор на задължение на съда с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, от страна на Затвора Пловдив е представена единствено справка, в която се посочва, че на л.св. не е разрешено да отглеждат домашни любимци в спалните помещения (л. 110). Отделно от това, от страна на ищеца в подкрепа на тези му твърдения са ангажирани и свидетелски показания, които в тази част съдът кредитира, доколкото не са ангажирани от ответника доказателства, които да ги оборят. Така, свидетелят Ц. посочва, че има котки в столовата и преди е имало котки, дори са коментирали с ищеца, че е нехигиенично и може да се пренасят някакви болести, съответно свидетелят Т. посочва, че в столовата е имало котки - по масите, под масите, там, където се е готвела храната и са лазели по шуберите.

При това положение, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от лошата хигиена, следствие от наличието на котки в Затвора Пловдив и по-конкретно в столовата, което е предпоставка за болести, инфекции, зарази за целия разглеждан период, а именно от 08.07.2020 г. до 29.04.2025 г., с оглед доказателствената тежест в процеса (разпределена с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание) и факта, че от страна на ответника и от Началника на Затвора Пловдив (комуто е изпратено нарочно съобщение със задължението да представи конкретно посочени от съда доказателства), не са представени изисканите в тази насока доказателства.

Във връзка с твърдението за липса на адекватно лечение и по-конкретно, че имало лекар един път седмично и л.св. могат да бъдат прегледани само в определен ден по график, като по същия начин стоял въпросът и с посещението при зъболекар; ищецът имал следните заболявания – „..хипертония, ограничена предна флексия на лумбален дялмастна дегенарация на черния дроб и флатуленция и крампи“, нуждаел се от диета, състояща се от плодове и зеленчуци и други подходящи храни, но не му били осигурявани, не получавал и необходимите медикаменти, затова и здравословното му състояние се влошило:

Тук на първо място е необходимо да се посочи, че ищецът не твърди да е имал конкретен здравословен проблем, за който да не е получил медицинско обслужване. Няма данни и да е имал назначена конкретна диета и тя да не е била изпълнена от ответника.

На следващо място, от приложеното по делото медицинско досие на ищеца (л. 71 и сл.) и приложените към исковата молба медицински документи (л. 6 и сл.), се установява, че същият многократно е посещавал медицинския център, провеждани са му изследвания, в т.ч. се констатира, че е бил извеждан на външен преглед от съответните специалисти. Доказателства, които да подложат на съмнение обсъжданата информация не се ангажираха от страна на ищеца. В този смисъл не могат да се приемат за истинни твърденията му, че се нуждаел от диета, но тя не му била осигурявана, както и че не е получавал необходимите медикаменти, затова и здравословното му състояние се влошило. С оглед изложеното следва да се подчертае, че възведената в закона презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС (които подлежат на установяване от ищеца). Твърдението за влошено здравословно състояние ищецът е длъжен да докаже с допустимите доказателствени средства, защото този факт е в негов интерес и доколкото преценката за здравословно състояние изисква специални знания в областта на медицината, каквито съдът не притежава, своите изводи за основателност, респ. за неоснователност на исковата молба, той прави с помощта на вещи лица, които имат съответната специалност. Независимо от дадените изрични указания в тази насока с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание (а именно, че на ищеца е доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС), от страна на Б. не бяха ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията му за липса на медицинско обслужване. При това положение, твърденията му за липса на адекватно лечение и по-конкретно, че имало лекар един път седмично и л.св. могат да бъдат прегледани само в определен ден по график, като по същия начин стоял въпросът и с посещението при зъболекар, в т.ч., че ищецът имал следните заболявания – „..хипертония, ограничена предна флексия на лумбален дялмастна дегенарация на черния дроб и флатуленция и крампи“, нуждаел се от диета, състояща се от плодове и зеленчуци и други подходящи храни, но не му били осигурявани, не получавал и необходимите медикаменти, затова и здравословното му състояние се влошило, останаха недоказани в съдебното производство.

Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Казано с други думи, доказателствената тежест е свързана със задължението на съда да реши във всеки случай правния спор дори при пълна липса на доказателства дали релевантните за правото факти са се осъществили, или не. Изходът от това задължение при недоказване, каквото е налице в конкретния случай, е да се приеме, че недоказаното не се е осъществило.

До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото от една страна няма данни разпитаните лица да са с медицинско образование, а от друга – свидетелят Ц. също не навежда твърдения в тази насока, а посочва, че, доколкото знае, ищецът е ползвал времето, през което е бил в отпуск, да се лекува, което обстоятелство се потвърждава и от показанията на свидетеля Т., който също твърди, че ищецът е излизал извън затвора, заради здравословни проблеми. Казано по друг начин и свидетелите не посочват ищецът да е имал конкретни здравословни проблеми по време на пребиваването му в Затвора Пловдив и да не е получил адекватно лечение, в т.ч. да не е бил извеждан на външни прегледи от специалисти.

Наведените в исковата молба твърдения, че в затвора са около 450-500 човека и не могат да разчитат на елементарни медицински грижи, че са оставени на произвола и когато на някой му стане много зле, се обаждат на адвокат, за да им съдейства за линейка, тъй като на тях не им обръщат внимание и им отказват всякаква медицинска грижа, че не им се правят изследвания и се разчита на естествения подбор – който оцелее, са твърде общи и от тях не може да бъде установено дали и кога ищецът е имал конкретен здравословен проблем, още по-малко пък да е имал назначена диета, която да не е била спазвана. По идентичен начин стои въпросът и с твърдението, че в затвора имало лекар един път седмично и можело да бъдат прегледани само в определен ден от седмицата по график и ако им се наложило да ползват медицинска услуга, чакали до следващата седмица, като и тогава не било сигурно, че ще бъдат прегледани, като по същия начин стоял и въпросът с посещението при зъболекар, доколкото, от страна на ищеца на са ангажирани конкретни доказателства в подкрепа на тези му твърдения. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение и подходяща храна, съдът намира за недоказани. В заключение следва да се посочи, че по делото липсват данни ищецът да е подал заявка да бъде прегледан от лекар и/или зъболекар и това да не е било сторено, няма данни и да му е била назначена диета и да не е била осигурена, както и да са му били изписани конкретни медикаменти, които да не са му били предоставени, поради което, наведените в тази връзка оплаквания, съдът намира за недоказани.

Във връзка с твърдението, че в стая № 33 на Трети пост имало много мухъл и мазилката падала върху ищеца; тъй като работил в кухнята, като „кофти“ на Трети и Първи пост, не е ползвал престой на открито (т.нар. „каре“):

От една страна от ищеца не са изискани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, а от друга, от приложените по делото такива, представени от ответника се установява, че проветряването на помещенията се извършва от лишените от свобода, настанени в стаите и никога не е имало проблем стаята да бъде проветрявана и не би следвало да има мухъл, като конкретно за стая № 33 се установява, че разполага с два отваряеми прозореца, като такъв (отваряем прозорец) е наличен и в санитарното помещение – всички с размери 1,20 х 1,20 м., а за падаща мазилка не съобщават и разпитаните по делото свидетели. За пълнота е необходимо да се посочи още и че няма данни стая № 39, в която ищецът твърди да е пребивавал в част от исковия период, да е с ламаринен покрив и температура около 40 градуса през лятото, доколкото в тази връзка от негова страна не са ангажирани доказателства.

Що се касае до твърдението, че докато е работел, не е ползвал престой на открито, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел Ц., доколкото същият навежда твърдения по принцип, че когато лишен от свобода работи, до миналата година не е било осигурявано каре, но не свидетелства, че ищецът е бил лишен от право на престой на открито.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ в посочените по-горе периоди (общо 1120 дни, от които 177 дни през 2020 г., 365 дни през 2021 г., 251 дни през 2022 г., 211 дни през 2023 г., 63 дни през 2024 г. и 53 дни през 2025 г.), както и лоша хигиена, следствие от наличието на котки в Затвора Пловдив и по-конкретно в столовата за целия разглеждан период, а именно от 08.07.2020 г. до 29.04.2025 г. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за този период създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че Б. е претърпял, посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за отделните периоди от 2020 г. до 2025 г.), според настоящия съдебен състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 7 000 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ, който размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 08.07.2025 г. до окончателното изплащане на главницата.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева – заплатена държавна такса.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 651 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в приложимата редакция).

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на О. Н. Б., [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата от 7 000 (седем хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразили се в пребиваване в лоши хигиени условия, следствие от наличието на котки в Затвора Пловдив и по-конкретно в столовата в периода от 08.07.2020 г. до 29.04.2025 г., в т.ч. и в пренаселени спални помещения за 1120 дни в посочения период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.07.2025 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 7 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за периодите от 16.02.2012 г. до 07.07.2020 г. вкл.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на О. Н. Б., [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на адвокат Н. П. Д. с адрес [населено място], [улица], сумата в размер на 651 (шестстотин петдесет и един) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.