РЕШЕНИЕ
№ 130
гр. Благоевград, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двА.десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Катя Сукалинска
при участието на секретаря Елица Яв. Педова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Гражданско дело № 20231210102790 по
описа за 2023 година
Производството по настоящото гр.д.№2790/2023г. по описа на Районен съд-Благоевград е
образувано по искова молба на Н. И. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Б* ж.к.
„Е*срещу „Ф* с ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр.С*, р-н „Мл*“, ж.к.„М* бул.
„А* представлявано от И* В* Д. и Д* В*Н*.
С исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени искове за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит
№1012850, сключен между Н. И. Б., ЕГН ********** и „Ф* предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от „M*“ в полза на
ответника, както и да бъде осъден на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД ответника „Ф* да заплати
на Н. И. Б. сумата в размер на 946.38 лв., представляваща платена при изначална липса на
правно основание по Договор за потребителски кредит №1012850, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до
окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 27.04.2021г. между „Ф* като кредитор и Н. И. Б. като
кредитополучател е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №1012850,
по реда на ЗПФУР, по силата на който на кредитополучателя е отпуснат кредит е размер на
2000 лв., който е следвало да бъде погасен в срок от 12 месеца, при уговорена лихва от 23%
или 460 лв., или общо дължима сума по кредита в размер на 2460 лв. ГПР бил договорен в
размер на 49.11%.
Сочи се, че в чл.5 от Договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на Дружеството ответник, като
при сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в
съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на
гаранция от свързано с кредитора дружество. Твърди се, че след като усвоил сумата от 2000
лв., ищецът Н. Б. установил, че освен заемната сума от 2000 лв., са му начислили такса за
обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф**, в размер на 1860
лв.
Твърди се, че към датата на подаване на иска ищецът Н. Б. е погасил задълженията си по
договора за потребителски кредит.
Навеждат се доводи, че процесният договор за предоставяне на кредит е недействителен
поради липса на съгласие, поради липса на предписА. от закона форма, поради противоречие
с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не бил посочен начина на изчисляване на ГПР и поради
погрешно посочен ГПР, в който не било включено възнаграждението за поръчителя.
Последното представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
1
чл.68г, ал.4 и чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Клаузата от чл.5 от Договора за кредит се оспорва и като
неравноправна.
В отговора на исковата молба ответното дружество „Ф* оспорва предявените искове като
неоснователни.
Оспорва се твърдението на ищеца, че предоставянето на поръчителство от „Ф*/ е условие
за сключване на договора за кредит. Твърди се, че при кандидатстване всеки
кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да избере да
сключи договор за гаранция с гарант /поръчител/, предложен от кредитора, за да обезпечи
задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Твърди се, че
уговорката в чл.5 от Договора за кредит, е индивидуално уговорена между страните.
Твърди се, че ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от „Ф* и след като се е запознал с дължимите от него такси по Договора за
гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. Сочи се, че
ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която било посочено изрично, че
за сключването на Договора за кредит „Ф* изисква от ищеца да обезпечи задълженията си
чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно се сочи, че
потребителят получава по електронна поща и цялата документация от „Ф*, а именно
Договора за гаранция и прилежащите му документи. Твърди се, че ищецът, след като първо
сам е посочил „Ф* като поръчител и е получил информацията, съответно проектите на
договорите, е потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора за потребителски
кредит при посочените условия. По никакъв начин и с нито едно от действията си
ответникът не бил въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на
договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или
дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка една от стъпките за
сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от
неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо „Ф* ако избере
дружеството за поръчител и сключи Договор за гаранция с него.
Според ответника възнаграждението по договора за гаранция не влиза в общия разход за
кредита и не е част от ГПР, доколкото договорът за гаранция е възмездна услуга,
предоставяна от лице, различно от кредитодателя, която е с незадължителен характер.
Настоява се, че посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл.19, ал.4 от ЗПК.
Излага се, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на
извършвА.та от него оценка на кредитоспособността на потребителя по чл.16 от ЗПК.
На последно мяст се сочи, че дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването
на договора за кредит /въпреки неколкократно предоставяната информация/, че трябва да
обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, то той е
имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора, без да
дължи обезщетения или неустойки, съгласно чл.29 от ЗПК и чл.9 от Договора за кредит.
Сочи се, че той не е упражнил това свое право, поради което се приема, че той е разбрал и
приел клаузата на чл.5 от Договора за кредит.
Предвид гореизложеното се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Преди съдебното
заседание чрез упълномощен адвокат представя писмено становище по съществото на
делото. Претендира сторените в производството разноски по представен списък по чл.80 от
ГПК.
Ответното дружество не изпращат свой представител в съдебно заседание.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Между страните не е спорно, че на 27.04.2021г. между „Ф* като заемодател и Н. И. Б.
като заемател е сключен Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние №1012850 при следните параметри на отпуснатия заем: размер на заема 2000
лв.; срок на заема – 12 месеца; лихва за периода на кредита – 460 лв.; първа падежна дата –
27.05.2021г.; последна падежна дата – 22.04.2022г.; ГПР – 49.11%. Не е спорно, че съгласно
чл.5 от Договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в
полза на дружеството. По делото е представен Договора за гаранция /поръчителство/ и
Погасителен план към него, сключен между Фератум Банк като гарант и Н. И. Б. като
клиент, по който клиентът дължи такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/ в
2
размер на 1860 лв., платима разсрочено на дати, съвпадащи с вноските по договора за
кредит.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице С. Т. се
установява следното: Н. И. Б. е усвоил сумата от 2000 лв. по Договор за предоставяне на
потребителски кредит №1012850/27.04.2021г. В Справка №1 е посочено съдържанието на
Погасителния план към Договора за кредит – първа падежна дата – 27.05.2021г., последна
падежна дата – 22.04.2022г., като месечната вноска е равна на 360 лв. и включва главница,
договорна лихва и вноска за гаранция.
По договора за кредит Н. И. Б. е заплатил сумата от 4 520 лв., която е отнесена за
погасяване на следните задължения: 2000 лв. – главница; 252.93 лв. – договорна лихва;
946.38 лв. – за допълнително избрА. незадължителна услуга „гаранция за обезпечаване на
кредита“, 210 лв. – Такси по тарифа. Налице е надвнесена сума в размер на 1110.69 лв.
Не е извършено заплащане от „Ф* към „Ф*на сумата за възнаграждение за гаранция в
размер на 946.38 лв.
Вещото лице е изчисло ГПР по кредита в два варианта – 1) при оскъпяване на кредита с
460 лв. договорна лихва, ГПР се равнява на 48.29%; 2) при оскъпяване на кредита с 2 320 лв.
/460 лв. договорна лихва + 1860 лв. такса гарант/, ГПР е в размер на 403.97%, който
надвишава 8.08 пъти петкратния размер на законната лихва.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно задължителните разяснения по ТР №1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено
възражение от заинтересовА.та стрА., ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства.
В чл.5 от ГПК е установен принципа, че съдът е длъжен при решаване на делата да
осигури точното прилагане на закона. Нормите, уреждащи нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложениието им съдът следи служебно. Общественият интерес
от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми преодолява
диспозитивното начало в процеса. Съдът следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато: 1. е нарушена норма, предвидена в закона в обществен
интерес; 2. е относимо към външната стрА. /формата/ на представения правопораждащ
спорното право документ; 3. е налице противоречие с добрите нрави; 4. е налице
неравноправна клауза.
Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. По силата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор за кредит, съдът констатира, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от
неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски
кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №1 начин. С въвеждането на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване
на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Горните законови
изисквания не са спазени.
От заключението на вещото лице се установи, че процесният договор за кредит по
счетоводни записвания е с ГПР от 49.11%, изчислен при оскъпяване на кредита с 460 лв.
договорна лихва. В така посочения ГПР не е включена предвидената по погасителен план
„такса гарант“. Според съда обаче възнаграждението за гаранта представлява скрита
договорна лихва и е следвало да бъде калкулирано при изчисляването на ГПР. При
включването на възнаграждението за гаранта, включено изначално в размера на
3
погасителната вноска по кредита и представляващо скрито възнаграждение за
кредитодателя, реалният ГПР според изчисленията на вещото лице възлиза на 403.97%,
който надвишава 8.08 пъти допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. Възнаграждението за гаранта безспорно съставлява общ
разход по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК във вр. с §1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй като е
възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит и е предварително известно на
кредитора, доколкото гарантът е предложен от него. Обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на
поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит.
В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният
размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му
признава и гарантира.
Предвид гореизложеното, договорът за кредит, в т.ч. клаузата на чл.5 от същия, се явява
недействителен на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК.
С оглед изложеното, исковата сума от 946.38 лв., представляваща заплатена от ищеца
такса за гаранция, подлежи на връщане като преведена при начална липса на основание
предвид недействителността на договора за потребителски кредит. По счетоводните
записвания на ответника процесната сума е отразена като такса гарант за допълнителна
услуга, като не се установи след получаването й, ответното дружество да я е превело на
третото лице.
В хипотезата на чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да докаже плащането на
съответната парична сума. Когато ищецът е установил плащането, ответникът следва да
установи наличието на правно основание за получаване на сумата, т. е. че съществува
правно призната причина за разместването на благата, тъй като именно наличието на това
основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде
отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има определено
основание да я задържи, то той дължи нейното връщане. Както бе посочено, в случая е
доказано плащането на тази сума от ищеца на ответника. Последният обаче не доказа
наличието на основание за получаване на сумата, установяването на който факт е в негова
тежест.
Доколкото сумата 946.38 лв. е постъпила в патримониума на кредитора „Ф*като плащане
по нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й като недължимо
получена на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. По изложените съображения, съдът намира,
че предявеният иск е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
погасяване на вземането.
В подкрепа на горните изводи на съда е практиката на ОС-Благоевград по идентични
казуси - Решение №13 от 08.01.2025г. по в.гр.д.№746/2024г.; Решение №57 от 31.01.2025г. по
4
в.гр.д.№1285/2024г. и др.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК право на разноски има ищецът,
на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер общо
на 124.40 лв., 150 лв. за експертиза и 2000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна поради противоречие със закона, на основание чл.26, ал.1,
пр.1 във вр. с чл.22 от ЗПК, клаузата на чл.5 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит №1012850 от 27.04.2021г., сключен между Н. И. Б., ЕГН ********** и „Ф*
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение -
поръчителство от „Ф*“.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „Ф*, с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр.С*, р-н „М*, ж.к.„М*, бул.„А*, представлявано от И* В* Д. и Д* В* Н*, да
заплати на Н. И. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Б*ж.к.„Е*, сумата от 946.38 лв.
/деветстотин четиридесет и шест лева и тридесет и осем стотинки/, представляваща платена
при изначална липса на правно основание по Договор за потребителски кредит №1012850 от
27.04.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата
молба – 13.12.2023г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф*, с ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр.С*, р-н „М* ж.к.„М*,
бул.„А*, представлявано от И* В* Д. и Д*а В* Н*, да заплати на Н. И. Б., с ЕГН **********,
с постоянен адрес гр.Б*ж.к.„Е*, сумата от 2 274.40 лв. /две хиляди двеста седемдесет и
четири лева и четиридесет стотинки/ за разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Благоевград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
5