№ 521
гр. П., 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:И.Ю.К.
при участието на секретаря Л.В.А.Д.
като разгледа докладваното от И.Ю.К. Гражданско дело № 20251720100713
по описа за 2025 година
, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на И. В. Н. срещу „***“ ЕООД.
Ищецът твърди, че в полза на „***“ АД била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 5338/2011 г. по описа на
Районен съд П., по силата на която той е осъден да заплати на ответното дружество
сума в размер на: *** лева – главница по договор за потребителски кредит от *** г.
ведно със законна лихва от 24.04.2011 г. до окончателното изплащане на задължението,
456,28 лева – договорна лихва в периода от 05.11.2010 г. до 23.08.2011 г., 397,07 лева
обезщетение за забава в периода от 05.11.2010 г. до 23.04.2011 г., 216,97 лева разноски
за държавна такса и 560,36 лева разноски за адвокатско възнаграждение. Въз основа на
този изпълнителен лист на 28.11.2011 г. било образувано и.д. № 1568/2011 г. по описа
на ЧСИ *** с първоначален взискател „***“ АД, като последното действие по
изпълнение, водещо до прекъсване на погасителната давност било извършено на
28.09.2017 г. На 22.02.2018 г. по това изпълнително дело бил конституиран като
взискател ответника. Той посочил размера на дълга, но действия по изпълнение не е
възлагал и не били извършвани.
С оглед на изложеното намира, че процесното вземане е погасено по давност
към 28.12.2022 г., прибавяйки към петгодишния срок трите месеца, в които давност не
е пекла предвид извънредното положение, действало по време на пандемията от covid
19.
С оглед на изложеното моли съда да приеме за установено, че в полза на
ответника срещу ищеца не съществува право на принудително изпълнение
(използвайки термина „не дължи“) за сумите в размер на *** лева – главница по
договор за потребителски кредит от *** г. ведно със законна лихва от 24.04.2011 г. до
окончателното изплащане на задължението, 456,28 лева – договорна лихва в периода
от 05.11.2010 г. до 23.08.2011 г., 397,07 лева обезщетение за забава в периода от
1
05.11.2010 г. до 23.04.2011 г., 216,97 лева разноски за държавна такса и 560,36 лева
разноски за адвокатско възнаграждение като погасени по давност.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.
Прави възражение за местна подсъдност.
Счита иска за недопустим поради липса на правен интерес. Твърди, че молбата,
която е депозирал при съдебния изпълнител е била с единствена цел да го уведоми за
промяна на титуляра на оспореното вземане, като не били възлагани действия по
изпълнение спрямо ищеца.
В случай, че съдът приеме иска за допустим го счита за основателен и прави
признание на иска.
Моли съда да не присъжда разноски на ищеца. Позовава се на приетото по
ч.гр.д/ № 1170/2023 г. на ВКС, III, ГО и други.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Прави изявление като желае да предаде на ищеца оригинала на изпълнителния
лист.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседания ищецът се представлява като поддържа така изложеното.
Ответникът не се представлява и не изразява становище.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита срещу
материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора
по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца
право на принудително изпълнение за вземането на ответника въз основа на факти,
непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на
възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника
(така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК и
Решение № 71 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул срещу ищеца в полза на ответника
свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателен
установителен иск (така Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. №
903/2021 г., III г. о., ГК). В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се
позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния
изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от
търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна полза
съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти,
водещи до прекъсване на давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
По делото не е спорно, че срещу ищеца е издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист в рамките на гр.д. № 5338/2011 г. по описа на Районен съд П..
Изпълнителният титул е бил издаден в полза на „***“ АД, който взискател
впоследствие цедира вземането в полза на ответника по настоящото дело - „***“
ЕООД.
2
По делото не се спори както по фактите, така и по правото, но доколкото
ищецът не е направил искане за постановяване на решение при признание на иска, то е
необходимо да бъдат изложени кратки мотиви.
Единственият спор е относно разноските, които имат самостоятелен характер и
стоят извън предмета на делото.
От данните по делото се установява, че процесното вземане е установено с
влязла в сила заповед за изпълнение, поради което погасителната давност е
петгодишна (така Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.
и окончателно с Решение № 118/ 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г.о).
За прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство е от
значение на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение, както и кога е било
поискано или предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази
дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет
на принудително изпълнение е погасено по давност.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 2/2015 г.
на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като с т. 10 от
ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно
разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да
тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното
ППВС.
С ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че
погасителната давност не тече до 26.06.2015 г. докато трае изпълнителният процес
относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС.
По делото се установи, че давността е била прекъсната с влизане в сила на
заповедта за изпълнение, което е станало най - късно на 24.08.2011 г. – денят преди
издаване на изпълнителен лист поради липса на обективни данни за връчването и по
– ранното стабилизиране.
Следващото прекъсване не е доказано, а и не е твърдяно. Единствено ищецът
признава, че е налице последно такова на 29.09.2017 г.
При горния извод и правните съображения за прекъсване на давността,
предявените искове са изцяло основателни и следва да бъдат уважени в цялост, тъй
като погасителната давност е изтекла най – късно на 29.12.2022 г. - петгодишния
давностен срок, увеличен с три месеца, в които давност не е текла съобразно Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците.
По отношение на задължението за заплащане на законната лихва за забава върху
главницата, съдът намира, че предвид акцесорния му характер, възникването на
3
последното е обусловено от дължимостта на главното вземане и неизпълнението му в
срок, поради което на основание чл. 119 ЗЗД същото е погасено по давност.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор ищецът принципно има право на разноски.
Както бе посочено, именно въпросът за разноските се превръща в предмет на
настоящото производство. Съдът намира, че в настоящия случай следва да приложи
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, съгласно която ако ответникът с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху
ищеца. По правилото на тази разпоредба на ищеца не следва да се присъждат
разноски. По делото липсват данни, а и твърдения да са предприемани действия по
изпълнение след прекратяване на и.д. № 1568/2011 г. г. по описа на ЧСИ ***, което е
станало най- късно на на 29.09.2019 г. Молбата от 14.02.2018 г., за която страните
съобщават и се обединяват в становището си, е единствено с информативен характер и
не представлява действие, водещо до прекъсване на погасителната давност.
Съдът намира, че са налице двете кумулативни предпоставки за прилагането на
тук посочената норма, поради което на ищеца не следва да се присъждат разноски.
В този смисъл са Определение № 474 от 7.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
3063/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 468 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4586/2018 г., III г. о., ГК, Определение № 318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2828/2018 г., III г. о., ГК, позовавайки се на Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.
гр. д. № 510/2018 г., ВКС, IV г. о., в което се приема, че ответникът не дължи разноски,
ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална
принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска, както и че различните
правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение в
отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за
негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е
отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по
избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно
изпълнение по правилото на чл. 118 ЗЗД.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че в полза на
„***" ЕООД, ЕИК ********* не съществува право на принудително изпълнение
срещу И. В. Н., ЕГН ********** за сума в размер на *** лева – главница по договор за
потребителски кредит от *** г. ведно със законна лихва от 24.04.2011 г. до
окончателното изплащане на задължението, 456,28 лева – договорна лихва в периода
от 05.11.2010 г. до 23.08.2011 г., 397,07 лева обезщетение за забава в периода от
05.11.2010 г. до 23.04.2011 г., 216,97 лева разноски за държавна такса и 560,36 лева
разноски за адвокатско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист в
рамките на ч.гр.д. № 5338/2011 г. по описа на Районен съд П. поради изтичане на
законоустановения давностен срок.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
4
5