№ 180
гр. Ямбол, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Калина Ив. Стоянова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело №
20252300500213 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Д. Й. Д. и Н. Д. Д., двамата от гр.****, чрез
пълномощниците адв. Я. В. и адв. Вл. В. от АК- София, против Решение № 139 от
20.03.2025 г., постановено по гр.д. № 29/2024 г. по описа на Ямболския районен съд, с което
е отхвърлен предявения от тях против К. С. К. от гр.****, иск с правно основание чл.124 от
ГПК, вр.чл.79 от ЗС да бъде признато по отношение на К. С. К., че Д. Й. Д. и Н. Д. Д., са
собственици на ателие, находящо се на втори етаж в жилищна сграда с идентификатор
87374.542.24.3 с площ от 67.25 кв.м, представляващо самостоятелен обект с идентификатор
87374.542.24.3.7, както и на гараж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
87374.542.24.3.3 с площ от 21.18 кв.м, двата обекта находящи се в жилищна сграда с
магазини и офиси, построена в ПИ с идентификатор 87374.542.24 по КККР на гр.Ямбол и
жалбоподателите са осъдени да заплатят на ответника направените по делото разноски в
размер 2391,86 лв.
Оплакването на въззивниците е за незаконосъобразност и необоснованост на
обжалваното решение, като постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства, приложимите законови норми и утвърдената съдебна практика. Според
въззивниците, ЯРС е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като отговора на
исковата молба е подаден извън срока по чл. 131 от ГПК, което се приравнява на неподаване
на отговор на искова молба, както и незаконосъобразно и немотивирано е удължил срока за
отговор на исковата молба, без да са налице основания за това. Въззивниците оспорват
приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като намират, че при
установяването й ЯРС неправилно, целенасочено и пристрастно, в интерес на ответника, е
приел същата, както и пристрастно и необосновано е интерпретирал показанията на св. С., в
резултат на което и в противоречие с установеното от този свидетел е извел правните си
изводи, приемайки, че ищците не са владели процесните имоти за себе си, а са ги държали на
1
основание договори за наем, по отношение на които въззивниците твърдят, че са
симулативни /привидни/ и излагат подробни съображения за това в жалбата. Изтъква се, че
ЯРС е пренебрегва и не е разглеждал относимото към спора и от значението за правилното
решаване на делото обстоятелството, че в продължение на две и половина години ищецът Д.
непрекъснато е осъществявал по стопански начин изграждането на процесната жилищна
сграда, в подкрепа на което са показанията на св. С. и представените по делото писмени
доказателства- стокови разписки и протоколи за получени на консигнация, строителни
материали. Въззивниците излагат, че в хода на производството не е доказано за работата си
по изграждането на процесната жилищна сграда като предприемач, въззивникът Д. да е
получил друга реална престация от страна на въззиваемия К., освен предоставяне правото на
строеж със собствени средства да изгради процесиите имоти. Оспорен е извода на
първостепенния съд, че върху сграда в груб строеж не може да се установява валидно
владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС и върху такава сграда не може да се придобие
правото на собственост по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗС. В резултат на този неправилен извод
съдът необосновано е приел, че ищците могат да претендират валидно владение от
25.11.2011 г., когато е издадено удостоверението за ползване на имота, а не от 15.07.2009 г.,
когато е подписан Акт обр. 14. и от която дата ищците са установили фактическа власт върху
процесните имоти. Оспорени са изводите на съда, че ищците са владели имота по смисъла
на чл.79, ал.1 от ЗС само в периода от 30.11.2009 г. до 01.01.2012 г., а с подписването на
договора за наем на 01.01.2012 г, придобивната давност е прекъсната. Според въззивниците,
ЯРС незаконосъобразно и необосновано е отхвърлил иска по отношение на процесния
гараж, като е приел, че те са установили валидно владение върху вещта от 30.11.2009 г., но
впоследствие нямало доказателства, че са владели имота като свой, като този извод на съда
не бил съобразен с разпоредбата на чл. 69 от ЗС. По изложените в жалбата подробни
съображения въззивниците молят за отмяна на решението на първата инстанция и за
постановяване на ново решение от въззивния съд, с което предявения иск да бъде уважен
изцяло. Претендират разноски пред двете съдебни инстанции.
С подадения писмен отговор въззиваемият К.С.К., чрез пълномощника си адв.
П.С. от АК- Ямбол, е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Изложил е
съображения, според които обжалваното решение е постановено в съответствие със закона,
при спазване на процесуалните правила, обосновано е и не страда от релевираните в
жалбата пороци, като се излагат подробни съображения по всяко едно от оплакванията на
въззивниците. Счита се, че първоинстанционният съд е извършил правилна преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства и обосновано е приел за недоказано
ищците да са придобили имотите в резултат на изтекла в тяхна полза десет годишна
придобивна давност. Изложени са твърдения, че съдът е извършил правилна преценка на
показанията на разпитания по делото свидетел, както и на представените договори за наем и
правилно е приел, че последните са валидни и действителни и ищците са ползвали
процесните имоти на основание наемно правоотношение, заплащали са наемна цена за
определен период от време и са имали качеството на държатели. Поддържа, че договора за
наем е прекратен едностранно от наемодателя с отправената до наемателите покана, считано
от 18.07.2021 г., след тази дата ищците са преустановили заплащане на наемна цена, не са
освободили процесните имоти и са продължили да ги ползват без основание и въпреки
противопоставянето на ответника, поради което и последният е предявил искова молба,
образувана в гр. д. № 3181/2021 г. по описа на ЯРС, с която претендира ищците да бъдат
осъдени да му заплатят суми дължими като неплатена наемна цена, ведно с лихви, както и
суми дължими за ползвани без основание негови собствени недвижими имоти ведно с лихви
и производството по което дело е спряно до приключване на настоящото дело. Въззиваемият
се позовава и на образуваното по негова искова молба и друго гражданско дело- гр.д. №
3374/2021 г. по описа на ЯРС, по което претендира след установяване на правото му на
собственост, ищците да бъдат осъдени да му предадат държането и фактическата власт
2
върху собствените му имоти- ателие и гараж, производството по което също е спряно до
приключване на производството по настоящото дело. Оспорват се твърденията на
въззивниците за наличие на друг вид договореност между първия ищец и ответника, като се
счита, че тези твърдения са ирелевантни по отношение на предявените искове за
установяване право на собственост на основание придобивна давност. В обобщение,
въззиваемият поддържа, че в рамките на сочения от ищците период, считано от 15.07.2009 г.,
в продължение на повече от 10 години, те не са установили качеството си на владелци на
процесиите недвижими имоти, не са доказали начален валиден момент на владение и
изискуемия от закона десет годишен период на владение, което да е започнало и да е
продължило явно, необезпокоявано и спокойно, а по делото е установено и е правилен
извода на районния съд, че ищците са били единствено държатели имотите. Въззиваемият се
позовава и на прекъсване на давността с подадената от него искова молба, образувана в гр.
д. № 3374/2021 г. по описа на ЯРС, както и на спиране на давностния срок на основание чл.
3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение обявено с
Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., за периода от 13.03.2020 г. и до 21.05.2020
г. По изложените в отговора на въззивната жалба подробни съображения, въззиваемия моли
жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на ЯРС
да бъде потвърдено като законосъобразно, обосновано и правилно, с присъждане на
сторените от страната разноски пред въззивната инстанция.
В о.с.з. въззивната жалба се поддържа на изложените в нея основания от
пълномощника на въззивниците адв. Вл. В., като подробни доводи и съображения излага в
представени по делото писмени бележки.
Въззиваемият чрез пълномощника си адв. П.С. в о.с.з. оспорва въззивната жалба
и настоява за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, законосъобразно и
обосновано.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирани страни, в срок, поради което следва да се разгледат по същество.
За да се произнесе, ЯОС установи следното:
Производството пред първоинстанционния Ямболски районен съд е образувано
след прекратяване на производството по гр.д. № 200/2021 г. по описа на ЯОС и изпращането
му по подсъдност на ЯРС.
В предмета на делото, образувано пред ЯРС е предявеният от ищците Д. Й. Д. и
Н. Д. Д. против ответника К. С. К. от гр.****, установителен иск по чл.124 от ГПК, във вр.
чл.79 от ЗС, за признаване за установено, ме ищците са собственици на атлелие, находящо се
на втори етаж в жилищна сграда с идентификатор 87374.542.24.3 с площ от 67.25 кв.м, както
и на гараж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 87374.542.24.3.3 с площ от
21.18 кв.м, двата обекта находящи се в жилищна сграда с магазини и офиси, построена в ПИ
с идентификатор 87374.542.24 на основание придобивна давност.
Исковата си претенция ищците обосновали с това, че през м. август- септември
2007 г. между ищеца Д. и ответника К. била постигната договорка ищецът да поеме
организацията за строителството на триетажна жилищна сграда с магазини и офиси върху
дворно място с площ от 260 кв.м., собственост на ответника, за което ответникът имал
разрешение да строителство от 2007 г. В замяна на работата на ищеца, която последният
твърди, че е вид услуга по създаване, организация и изграждане по стопански начин
жилищната сграда, в т.ч. и осигуряване и снабдяването със строителни материали и
заплащането им, той е следвало да получи право на строеж за изграждане и придобиване
правото на собственост върху апартамент № 2 на две нива, ателие и гараж ведно с
припадащите се ид. части от общите части на сградата и правото на строеж. Постигнатата
договорката била тези обекти Д. да изгради със свои средства и материали. При условията
на тези договорки с ответника, през есента на 2007 г. ищецът започнал строителство, като
3
сключил договори от името на своя фирма с друга фирма за изграждането на покрива на
сградата, наел фирма за изграждане на газификацията на сградата и извършване на
необходимите проби. Завършването на строителството на сградата в груб строеж било
установено с констативен акт от 30.08.2009 г., след което ищците влезли във владение на
апартамент №2 на две нива и процесните ателие и гараж, в които извършили и
довършителни работи, както и довършителни работи на цялата сграда. За осъществяване на
строителен контрол по строителството на жилищната сграда ищецът Д. използвал услугите
на строителен техник. На 25.11.2011 г. било издадено разрешение за ползване на сградата.
След окончателното завършване на сградата, ищецът и ответникът направили окончателна
равносметка, според която К. бил вложил общо сумата от 430 000 лв., а Д. сумата 197 587.56
лв., която била вложена за изграждането на апартамента, ателието и гаража. След
получаване на разрешението за ползване на сградата, ответникът поискал от ищеца да го
снабди с нотариален акт за собственост върху изградените от него обекти, но ответникът
отказал с мотив, че това би довело до регистрацията му по ЗДДС като физическо лице и
заплащане на данък печалба. По настояване на ищеца, ответникът подписал декларация, че е
участвал в изграждане на сградата със собствени средства, за да няма проблеми с данъчните
органи, която декларация била съставена в един екземпляр и се намирала в ответника. С цел
пълноценното ползване на апартамент №2, ателие и гараж и снабдяването на същите с
партиди за ел. енергия и ВиК, ищецът и ответникът подписали фиктивен договор за наем, по
който ответникът никога не е претендирал наемни суми, нито е декларирал пред данъчните
органи доходите по този договор за наем. Въпреки настояването на ищеца Д. ответникът
продължавал да отказва да му прехвърли правото на собственост върху обектите, ищецът и
съпругата му владеели, като в същото време не е възпрепятствал по никакъв начин
владението на ищците върху обектите, не е оспорвал че са придобити от ищците по
посочения от тях в исковата молба начин. В края на м. февруари 2021 г. ответникът продал
на дъщерята на ищците и нейния съпруг апартамент № 2 за сумата от 155 000 лв., поради
което предмет на исковата претенция е правото на собственост върху ателие на втория етаж
и гараж на първия етаж. Правото на собственост върху имотите се претендира от ищците на
основание изтекла придобивна давност повече от 10 години за периода, от когато е
установено владението на 30.08.2009 г. /изграждането в груб строеж на сградата/, а реално
ползват имота по предназначение от 25.11.2011 г. /издаването на разрешението за ползване
на сградата/. Това владение според ищците е било непрекъснато, явно, открито и
необезпокоявано, както от ответника, така и от други лица, считано от 30.08.2009 г. С тези
фактически твърдения ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на
установителния иск за собственост, като са поддържали, че упражняват владение върху
ателието и гаража и към датата на подаване на исковата молба-16.07.2021 г.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск като
неоснователен. Оспорил е изложените от ищците в исковата молба фактически твърдения,
вкл. и тези за наличие договорености между ищците и ответника за извършване на
строителство в замяна получаване на апартамент, ателие и гараж от ищците. Ответникът е
поддържал, че жилищната сграда с магазини и офиси е изградена от наети и определени от
ответника в качеството му на възложител и собственик лица и специалисти. Строителството
е било реализирано и окончателно завършено през м. ноември 2011 г., сградата е въведена в
експлоатация от 25.11.2011 г. Ответникът е оспорил твърдението на ищеца, че жилищната
сграда е изградена в груб строеж към 30.08.2009 г., както и твърдението, че от тази дата
ищците са влезли във владение на претендираните от тях като собствени самостоятелни
обекти в сградата. Според изложеното от ответника в отговора на исковата молба, грубият
строеж на сградата е бил окончателно завършен през м. октомври- ноември 2011 г.
Поддържал е, че между страните на 15.02.2012 г. е бил подписан валиден и действителен
договор за наем, по който ответникът е предоставил под наем на ищеца собствените си
обекти апартамент № 2, ателие и гараж, срока на договора за наем е изтекъл, но ищците са
4
продължили ползването на имотите със знанието и без противопоставяне от страна на
ответника. След продажбата на апартамент №2 на дъщирята на ищците и нейния съпруг на
01.03.2021 г., на 11.06.2021 г. ответникът е отправил писмена покана до ищеца Д. за
прекратяване на договора за наем и освобождаване на ползваните от ищците ателие и гараж.
Поканата е била получена от ищеца на 17.06.2021 г.
Ответникът е твърдял, че в началото на сключване на договора за наем ищците са
заплащали наем, който като доход е бил деклариран от него в годишните си данъчни
декларации за 2012 г. и 2013 г. Позовал се е и на предявени от него пред ЯРС искове за
заплащане на наемни вноски по договора за наем ведно с лихвите и за установяване правото
му на собственост върху ателие и гараж и съответното им предаване, образувани в други
производства пред ЯРС, които са спрени поради преюдициалност до приключване на
производството настоящото дело.
Ответникът е оспорил ищците да са придобили правото на собственост върху
процесните обекти по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като в
посочения от тях период те са били държатели, предвид основанието, на което са ги
ползвали- договор за наем. Тъй като сградата е завършена в груб строеж през м.ноември
2011 г., когато е въведена в експлоатация, началния момент на владение и своене не може да
настъпи по-рано от 31.10.2011 г., и към датата на подаването на исковата молба изискуемият
се от закона десетгодишен срок за придобиване на имот, не е бил изтекъл. С отговора на
исковата молба ответникът е изложил и доводи за прекъсване и спиране на придобивната
давност с предявяването на ревандикационен иск от него на 28.10.2021 г. обявеното в
страната със закон извънредно положение през 2020 г., по силата на който давностният срок
се счита за спрян и не тече. По изложените съображения в отговора ответникът е настоявал
за отхвърляне на предявения от ищците иск като неоснователен.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил действителността на
представения от ищците договор за наем от 01.01.2012 г., като е твърдял, че е действителен
представеният от него договор за наем от 15.02.2012 г., с който са изменени договореностите
между страните по първоначалния договор относно предаване на обектите под наем на
15.02.2012 г., отлагането на договорената наемна цена с гратисен период и удължаване на
действие на договора от три на пет години.
ЯОС, след като извърши преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира че фактическата обстановка по делото правилно е
установена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал събраните
писмени и гласни доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във
въззивното производство не са ангажирани нови доказателства, които да променят приетата
и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като счита, че не е
необходимо преповтаряне на всички събрани пред районния съд доказателства, част от
които и неотносими към спора.
По делото е установено, че ответникът К. С. К. е придобил правото на
собственост на основание договор за покупко- продажба, оформен с н. а. № 107, том 8, дело
№ 1066/2001 г. върху недвижим имот, находящ се в гр.****, ул. „Стефан Караджа“ № 21,
представляващ дворно място УПИ XI-3651 в кв.55 с площ 250 кв.м по нот.акт и 260 кв.м по
скица, заедно с построената в същото жилищна сграда, а съгласно КККР на гр. Ямбол
съставляващо ПИ с идентификатор 87374.542.24 с площ от 253 кв.м.
С Разрешение за строеж № 266/13.07.2007 г. на община Ямбол, влязло в сила на
22.07.2007 г. на ответника К. К. е разрешено да извърши строеж в УПИ XI-3651 в кв.55 на
ул. „Стефан Караджа“ № 21 на жилищна сграда с магазини и офиси, пета категория. Към
разрешение за строеж са вписани три забележки след допълнително одобрени проекти по
5
част ТТЕ, ЕЛ, ВиК, ОВК, конструктивна, за вътрешни газови инсталации и след представен
инвестиционен проект за частите, архитектурна, конструктивна ВиК и електро, в сила на
последното изменение от 31.10.2011 г.
По делото е установено, че цялата техническа и строителна документация във
връзка със строежа е издавана на името на ответника К..
Установено е, че на 05.03.2008 г. между „Д и Д“ ЕООД, представлявано от ищеца
Д.Д. като възложител и „МКМ- БГ Груп“ ООД гр. Бургас като изпълнител, е сключен
договор, по силата на който изпълнителят се е задължил да извърши СМР дейност на
триетажна жилищна сграда н РЗП от 752 кв.м. на обект в гр. Ямбол /без данни за адрес и
други ииндивидуализиращи белези на имота, в който ще се извърши строителството/, със
срок на изпълнение две години, считано от датата на подписване на договора и стойност на
предвидените по договора СМР 279 744 лв. без ДДС.
По делото от ищците са представени стокови разписки за продажба на стоки и
протоколи за даване на стоки на консигнация за периода м.09.2007 г.– м.11.2009 г., в които
като доставчик е посочено дружеството „АБЦ Инженеринг- Н“ ЕООД, а като получатели на
стоките са посочени „Констраст– Коцето– Булдозера“ и „Инком ПВ“ ООД. В част от
стоковите разписки като получил на стоките е положен подпис и е изписано име Д. или Ст.
С.. В част от протоколите за даване на стоки на консигнация за 2008- 2009 г. като консигнант
е посочено името на ищеца Д.Д..
Представени са и констативни актове за установяване годността за приемане на
строежа в частта „Вътрешна газова инсталация на жилищна сграда“ от 20.08.2009 г. за ет., от
30.08.2009 г. за ет.2 и от 15.08.2009 г. за ет.3, с възложител К. С. К. и изпълнител „Неотерм“
ООД.
С удостоверение № 93/25.11.2011 г., издадено от главния архитект на Община
Ямбол е въведен в експлоатация строеж „Жилищна сграда с магазин и офиси“, пета
категория, изграден на адрес ул. „Стефан Караджа“ № 21 с възложител К. С. К.. На същата
дата е издаден технически паспорт на сградата.
По делото са представени два договора за наем на апартамент №2 и ателие към
него, находящи се в гр. Ямбол, на ул. „Стефан Караджа“ № 2. От страна на ищеца Д. е
представен договор за наем от 01.01.2012 г., по силата на който ответникът е отдал под наем
на ищеца апартамент № 2 и ателие към него, при месечен наем в размер на 250,00 лв. и срок
на договора три години. Към този договор е представен приемо- предавателен протокол от
03.01.2012 г., с който са предадени за ползване под наем помещенията, предмет на договора.
От страна на ответника К. е представен договор за наем от 15.02.2012 г. между същите
страни, за същите обекти и наемна цена считано от 01.07.2012 г. Срокът на договора е пет
години, считано от предаване имота за ползване- 15.02.2012 г., съгласно приложения към
договора приемо-предавателен протокол от същата дата.
От представените от ответника годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ
за 2012 и 2013 г. е видно, че за 2012 г. той е декларирал доход от наем на недвижим имот-
апартамент в гр. Ямбол на ул. „Ст. Караджа“ №21 в размер на 3000 лв., получен от ищеца
Д. Д., а през 2013 г. е декларирал доход на същото основание, получен от Д. в размер на 1
500 лв.
По делото са представени ПКО от 30.03.2012 г. за сумата 3 000 лв. внесени от
ищеца на ответника, съгласно договор за наем за периода 01.07.2012 г.– 31.12.2012 г. и
периода 01.01.2013 г.– 30.06.2013 г., както и ПКО от 27.05.2013 г. за сумата 1 500 лв.,
съгласно договор за наем за периода 01.07.2013 г.– 31.12.2013 г.
Представените от ответника 2 бр. ПКО са оспорени от ищците като неистински
/оспорено е авторството на подписа, съдържащ се в ПКО/. Първоинстанционният съд е
открил производство по чл. 193 ГПК за проверка на истинността им, конкретно за проверка
6
автентичността на ПКО- ри в частта на подписа, положен от ответника К. К.. По делото е
назначена и изслушана съдебно– почеркова експертиза с вещо лице Филип Стоянов,
неоспорено от страните и прието от съда. Заключението на вещото лице е, че подписите,
положени в двата ПКО са изпълнени от ответника К. С. К..
По делото е установено и не е налице спор, че ответникът е отправил покана до
ищеца Д. Д., получена от последния на 17.06.2021 г., с която го уведомява, че срокът на
сключения между тях договор за наем от 15.02.2012 г. относно апартамент № 2 и ателие е
изтекъл , но наемателят е продължил да ползва имотите със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, поради което срокът на договора е бил продължен за
неопределено време. В поканата от страна на ответника е посочено, че апартамент №2 е
продаден на 01.03.2021 г. на дъщерята на ищеца и нейния съпруг, със знанието на ищеца.
Ответникът е посочил, че считано от 01.03.2021 г. договора за наем по отношение на
апартамент №2 е прекратен по силата на разпоредителната сделка, заявил е, че прекратява
договора за наем от 15.02.2012 г. по отношение на обекта- ателие с изтичането на 1- месечен
срок от получаване на поканата. Със същата покана ответникът е поканил ищеца да му
заплати в 7- дневен срок от получаването на поканата сумата от 8 250,00 лв.,
представляваща общия размер на дължимата и незаплатена договорена наемна цена на
обектите, предмет на договора за наем от 15.02.2012 г. за периода 01.06.2018 г.– 01.03.2021 г.
, ведно с лихва за забава върху всяка просрочена месечна вноска в размер на общо 1096,39
лв.; сумата от 400,00 лв.- договорена наемна цена за периода 01.03.2021 г. – 30.06.2021 г. за
ателие и сумата от 6 000,00 лв., представляваща обезщетение за ползван от ищеца без
основание гараж за периода м.07.2016 – м.06.2021 г.
От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства се
установява, че К. К. е подал искова молба вх.№ 8231/14.10.2021 г., с която е предявил против
Д. Д. искове по чл 228, ал.1, във вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, образувана в гр.д. №
3181/2021 г. по описа на ЯРС, по което производството е спряно на основание чл.229, ал.1,
т.4 от ГПК до приключване на производството по настоящото дело. С искова молба вх. №
8903 от 28.10.2021 г., образувана в гр.д. № 3374/2021 г. по описа на ЯРС, К. е предявил
против ищците в настоящото производство иск с правно основание чл.108 от ЗС, за
приемане за установено, че е собственик на описаните в исковата молба ателие и гараж и за
осъждане на Д. Д. и Н. Д. да му предадат държането и фактическата власт върху имотите.
По делото е установено и не е налице спор, че производството по това дело пред ЯРС е
спряно на основание чл.229, т.4 от ГПК до приключване на настоящото производство.
По делото е установено и не е налице спор, че на 01.03.2021 г. ответникът К. К. е
продал на дъщерята на ищците и нейния съпруг- Ж.Г. и А.Г. с договор за покупко- продажба,
оформен с нот. акт № 122, том 1, дело № 95/2021 г. жилище апартамент № 2,
представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор 87374.542.24.3.2, с
прилежащото към обекта таванско помещение, за сумата от 155 000,00 лв. Съгласно
нотариалния акт, продавачът е предал владението върху недвижимия имот на купувачите в
деня на сключване на договора за покупко- продажба- 01.02.2021 г.
По делото са събрани гласни доказателства чрез показанията на разпитани
свидетели на страните.
Св. Е.Г. в показанията си излага, че води счетоводството на фирмите на ищеца Д.
от 2003 г. Чувала е, че ищецът и ответникът са строили върху парцел на К. К., с договорка да
си направят на двамата жилища в този парцел. Според свидетелката строителството е
започнало през 2008 г.- 2009 г. Свидетелката заявява, че изложеното от нея в показанията й е
известно от ищеците Д. Д. и Н. Д.. Намирала е Д. на обекта по времето, когато същият се е
строил. През 2009 г. във връзка с годишна инвентаризация свидетелката е влизала в
ателието, където е видяла мебели- кухня, шкафове и легло, както и стоки- обувки, сочи, че
ателието е било довършено. Била е и в гаража, където също е имало стока– обувки. Според
7
показанията на св. Г.а, не и е известно между Д. Д. и К. К. да е имало сключен договор за
наем. Д. не й е споделял някой да има претенции към ателието и гаража, някой друг да иска
да ги ползва, а нейните впечатления били, че Д. използва ателието и гаража като свои. След
м. декември 2009 г. св. Г.а сочи, че не е посещавала ателието и гаража.
Св. С.С., посочен от ищците, в показанията си излага, че е запознат със
строителството на сградата на ул. „Стефан Караджа“ № 21. Познавал Д. и К., последния
посочва като собственик на обекта. Основно строителството движил Д.. Свидетелят много
рядко е виждал К. на обекта, по време на цялото строителство Д. ръководил обекта, като той
извършвал разплащанията за материали, на строители и работници. Според показанията на
свидетеля, Д. се самонастанил в апартамент, ателие и гараж още преди издаване на акт 15-
на акт 14, тъй като сградата била напълно завършена окончателно. Свидетелят излага, че
сградата е била завършена през 2008 г. По всички документи във връзка със строителството
фигурирало името на ответника, ищецът извършвал всички плащания, но на свидетелят не е
известно чии са парите, с които Д. плащал. Според изложеното от свидетеля, в разговор с К.,
последният му казвал, че само Д. плаща, парите са негови, те после ще се оправят с него, но
свидетелят няма представа дали са имали договорки за разпределяне на жилищата в
сградата. В коментари пред свидетеля К. и Д. заявявали, че апартамента на третия етаж,
ателието и гаража са за Д.. След 2009 г. свидетелят заявява, че не е ходил на обекта, от
момента, в който е бил газифициран.
Св. Н.Х. в показанията си излага, че познава ищеца от периода, в който е
изработил мебели за ателие в сградата на ул. „Стефан Караджа“ № 21 в гр. Ямбол. Св. Х.
изработил и монтирал мебелите в ателието, което Д. обзавеждал за неговите родители, за
което му платил Д.. Свидетелят сочи, че познава К. К., но той не се е интересувал от това
ателие. От Д. му било известно, че това ателие е за неговите родители и свидетелят
предполага, че като го прави е негово.
В показанията си св. А.М., който е братовчед на ответника, излага, че познава
ищеца Д. от дълги години. Известно му е, че ответникът е построил сграда на ул. „Стефан
Караджа“ № 21 в имот, който е негова собственост. Строежа на сградата е започнал около
2007- 2008 г.и е продължил до м. септември- октомври 2011 г. За коледните празници през
2011 г. К. и Д. били заедно в сграда, тъй като някаква част от сградата е било възможно да се
ползва. Св. М. сочи, че знае, че Д. е бил наемател на апартамент в тази сграда, а след 2011 г.
под наем в ателието на сградата е бил настанен и бащата на ищеца. На свидетеля не е
известно Д. да е влагал свои средства в строителството на сградата, на майсторите и за
материалите плащал К.. Свидетелят предполага, че Д. е имал интерес да закупи обекти в
тази сграда, какъвто и интерес е имал и самия той, но се е отказал. Св. М. сочи, че на обекта
е виждал веднъж ищеца, но не го е възприел като изпълнител. Сочи също, че е имало
проблеми по вътрешните стълби на сградата и подпокривното пространство и към м.
септември- октомври 2011 г. обектът е бил все още строителна площадка.
Св. К.Д., съжителстваща на семейни начала с ответника от края на 2008 г. в
показанията си излага, че строителството на жилищната сграда в имота на ул. „Стефан
Караджа“ №21 е започнало през 2007 г. и е продължило до края на на 2011 г. В момента тя и
ответникът живеят в сградата, като са се нанесли през м. декември 2011 г. преди Коледа.
Били първите, които се нанесли, а до тогава в сградата не бил живял никой друг. Според
свидетелката сем. Д.и се нанесли в сградата в началото на 2012 г. като наематели на ателие и
гараж. Гаражът бил част от един общ голям гараж, обособен за целите на ателието.
Свидетелката е наясно и е виждала договора за наем, тъй като работи като счетоводител във
фирмата на ответника. Във връзка с този договор сочи, че през пролетта на 2012 г. от ищеца
е било извършено едно плащане за период от една година, а през 2013 година е било
извършено второ плащане, като били съставени ПКО за получаване на сумите. Ответникът
отчитал получените суми по договора като приходи в данъчните си декларации, като
8
заплащали и дължимия данък върху тях. Свидетелката сочи, че е виждала Д. на строителния
обект, но не може да каже какво точно е правил там. Знае, че е помагал на мъжа й. На
свидетелката не е известно Д. да е влагал собствени средства за осъществяване на това
строителство. Поддържа, че вложените в строителството средства са били на К. К., а ако Д. е
извършвал разплащания, те са били със средства, предоставени му от К.. Според св. Д.
ищецът не проявявал интерес към закупуване на ателието, но е имал и е проявявал интерес
да закупи апартамента още преди да е готова сградата през есента на 2011 г. Сделката не
била осъществена поради финансови затруднения на сем. Д.и. През 2021 г. апартамента бил
продаден на дъщерята на Д.и и нейния съпруг. Свидетелката е категорична, че между ищеца
и ответника не е имало уговорка за разпределяне на обектите като собственост. Не й е
известно Д. да държи стоки и обувки в ателието. Сочи, че първоначално Д. е заплащал наем
на К., а след това К. не е търсил наем за плащане, тъй като двете семейства били в много
близки приятелски отношения. Според свидетелката, К. е предал на Д. жилището под наем
необзаведено.
Отново за изясняване на фактическата обстановка по делото по искане на ищците
на ответника К. са били зададени въпроси по реда на чл.176 от ГПК, на които той е дал
отговор. Заявил е, че след одобряване на проекта за строителството разчистил терена и
започнал да търси майстори, като Д. му предложил негови познати, той ги одобрил и
започнал работа с тях. Поддържал е, че Д. му е помагал с плащания, но те са били
извършвани със средства на ответника, като парите са вземани от касите на някои от
търговските обекти на ответника. Тъй като между ответника и ищеца са съществували
силни приятелски отношения, съвместен бизнес, били са семейни приятели и съседи по
търговски обекти, ответникът се доверил на ищеца, като му давал пари, за да плаща на
майстори. Според твърденията на ответника, уговорка между него и ищеца за възмездяване
не е имало, тъй като ищецът му помагал като приятел, а ответникът е помогнал на ищеца да
закупи първия си магазин. Ответникът е обяснил, че двата договора за наем са с един и същ
предмет, но с различни дати. По втория договор бил анексиран срока на действието му, а
наемът бил приятелски предвид техните отношения и помощта на Д. за строителството.
Ответникът К. е заявил, че преди 15.02.2012 г. ищците не са ползвали ателието и гаража.
През 2011 г. в ателието са били извършвали строителни действия, а гаражът не се е ползвал
като гараж, защото пред него е имало стълб. От друга страна този гараж в действителност е
ид.част от гаража на ответника, преграден с тухлен зид и без електромер и водомер, поради
което през цялото време ответникът е плащал тока, без да е искал пари от ищците. Според
твърденията на ответника, гаражът се ползва за котелно като котела в него захранва и двата
имота, които са неразривно свързани. Преди 15.02.2012 г. Д.и не са извършвали подобрения
в ателието и гаража. К. не е предявявал претенции за плащане на наема, който бил
символичен и ищците спрели да плащат от 2014 г., тъй като Д. бил в тежко финансово
състояние.
При изложената по- горе фактическа обстановка, с постановеното по спора
решение ЯРС е приел, че предявеният от ищците против ответника иск с правно основание
чл.124 от ГПК, във вр. чл.79 от ЗС е неоснователен и е отхвърлил същия.
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че ищците не са
упражнявали фактическа върху процесните два обекта в жилищната сграда, построена в
имота на ответника- ателие и гараж, считано от 30.08.2009 г., тъй като преди издаване на
Акт 16, в случая на 30.11.2009 г. който установява годността за ползване на сградата,
претендиращият да е придобил собствеността по давност, не би могъл да упражнява
фактически действия по отношение на обекта. Съдът е приел за основателно и възражението
на ответника, че ищците не са могли да придобият собствеността по давностно владение
върху процесния обект ателие независимо от това, че са го ползвали за част от релевантния
период, тъй като ползването е било осъществявано въз основа на сключени между страните
договори за наем от 01.01.2012 г., която дата съдът е приел, че е началния момент, от който
9
ищците са придобили качеството на държатели на наетите апартамент № 2 и ателие, което е
продължило до момента на получаване на поканата от ищеца Д. на 17.06.2021 г. за
прекратяване на договора за наем. Съдът е посочил, че дори и да се приеме, че началото на
давностното владение на ищците е от издаването на Акт 15 на 30.11.2009 г. давността е
прекъсната със сключването на договора за наем на 01.01.2012 г. до 17.06.2021 г. При
наличието на валиден договор за наем, след като веднъж фактическата власт на имота е
установена като държане, независимо от продължителността и субективното отношение на
държателя, упражняването на фактическа власт не може да доведе до придобиване на
собственост по давност. За да започне да тече в полза на държателя придобивна давност, той
следва да промени намерението си и да превърне държанието във владение изключително за
себе си, като тази промяна в намерението следва да бъде демонстрирана чрез действия,
които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец, което по
делото не е установено. При наличието на безспорни доказателства, че ищецът е
единственият собственик на поземления имот, в който е изградена процесната сграда, при
липса на надлежно учредено право на строеж от този собственик в полза на ищците да
изградят в неговото дворно място жилищна сграда, върху част от която претендират да са
придобили право на собственост, както и при наличие на валиден договор за наем, действащ
в период от близо 10 години, съдът е приел претенцията на ищците за признаване за
установено, че са придобили собственост върху ателието по силата на придобивна давност,
текла в тяхна полза в периода 30.08.2009 г. до 16.07.2021 г. за неоснователна. Съдът е приел
също така, че въз основа на събраните по делото доказателства не би могъл да бъде
направен извод за вложени от страна на ищеца Д. средства при строителството на сградата,
както и придобиване на собственост, а евентуално наличие на облигационни отношения,
които са извън предмета на настоящото производство.
По отношение на втория обект, предмет на установителния иск- гараж, съдът е
приел, че същият не е бил предмет на договора за наем, сключен между ищеца и ответника,
приел е, че ищците са установили фактическа власт върху този обект на 30.11.2009 г., като
посочил, че това се установява и от показанията на разпитаните по селото свидетели Г.а и С.
и при липса на доказателства за упражняваната фактическа власт върху този обект и
държане с намерение за своене върху него от страна на ищците след 2009 г. до момента на
предявяване на исковата молба и липса на доказателства собственикът- ответника да е
възприел ползването на гаража от ищците като действие по своене.
При тези данни, ЯОС приема следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните- т.1 от ТР №1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в
рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
След самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и като взе
предвид приложимите разпоредби на закона, ЯОС намира въззивната жалба за
неоснователна, като споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения от ищцците против ответника положителен установителен иск с правно
основание чл.124 от ГПК, във вр. чл.79 от ЗС.
Придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 от ЗС способи за
придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 от ЗС, правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
10
продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно- с непрекъснато владение в
продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е
упражняване на фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя /animus/. Законът - чл. 69 от ЗС, установява оборима презумпция, че
владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго.
Презумпцията относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на
вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му
качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г.
В практиката на ВКС се приема, че фактическата власт, осъществявана върху
една вещ с намерението вещта да се държи като собствена, се изразява не само в пряко
ползване на вещта според нейното предназначение, но и в извършване на действия по
опазване на вещта, по нейното поддържане в добро състояние, по извършване на поправки,
а по отношение на недвижим имот и по извършване на довършителни и ремонтни работи и
подобряване на същия. Разпоредбата на чл. 177 ЗУТ съдържа забрана обектът да се ползва
преди да е въведен в експлоатация, но не и забрана за опазването, поддържането,
подобряването, ремонтирането и извършването на довършителни работи в същия и
следователно не препятства извършването на останалите действия, посредством които се
осъществява фактическата власт върху един недвижим имот. Не съществува пречка върху
имот, който не е въведен в експлоатация, да бъде установено владение по смисъла на чл. 68,
ал. 1 ЗС чрез действия, различни от прякото му ползване по предназначение, още повече, че
владение може да бъде установено и върху право на строеж, т. е. върху ограничено вещно
право, даващо възможност за придобиване право на собственост върху построеното.
Съдебната практика е константна и непротиворечива и относно това, че когато
фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно
правоотношение, т.е. на правно основание /напр. договор за заем за послужване, за наем, за
влог и др./, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да
се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективния елемент на
владението, като фактически състав, т. е. държателят не владее вещта като своя. Когато
някой започне да държи една вещ за друго лице, предполага се, че държането продължава на
същото основание. В решение № 291/9.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II
ГО на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да
демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която
открито да демонстрира спрямо собственика. В решение № 270/20.05.2010 г., постановено
по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС е прието, че след като веднъж фактическата власт
върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е
субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до
придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и
превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за
да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата
власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик
или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.
Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност
е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
В решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС е прието,
че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност,
защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик
няма възможност /поради неведение/ да се брани. Т.е. тежестта на доказване на промененото
намерение за своене се възлага на ползващия се от този факт субект, който следва при
условията на пълно и главно доказване да установи, че от държател се е превърнал във
11
владелец. Едва тогава продължителността на осъществяваната фактическа власт е полезна за
него и изтичането на визирания в закона срок го превръща в собственик.
В случая обаче съставът по делото не намира за доказани такива действия от
страна на ищците спрямо ответника. Последният е придобил правото на собственост върху
построената в собствения му недвижим имот- ПИ с идентификатор 87374.542.24, находящ се
в гр. Ямбол, на ул. „Стефан Караджа“ №21, жилищна сграда с магазин и офиси. На
основание издадено разрешение за строеж въз основа на одобрен архитектурен проект
ответникът е построил сградата, в която се намират спорните обекти и съгласно
разпоредбата на чл. 92 ЗС е придобил правото на собственост върху тях. Ищците не са
придобили вещни права върху сградата, тъй като не са били носители на правото на строеж.
Твърденията на ищците в исковата молба за сключен между ищеца Д. Д. и ответника К. К.
неформален договор за услуга във връзка с построяването на сградата, влагането на лични
средства в изграждането на сградата от ищеца Д., в замяна на което се твърди да е била
постигната уговорка между страните да придобие право на строеж за изграждане и
придобиване право на собственост върху три от обектите в сградата- апартамент №2, ателие
и гараж, не са доказани по делото. Дори и да се приеме, че такива уговорки са били
постигнати между страните, същите не са предмет на настоящия правен спор, а касаят
облигационни отношения между тях, в какъвто смисъл е и приетото от първоинстанционния
съд.
По делото не е налице спор, че през определен период от време ищците са
упражнявали фактическа власт върху три от обектите в сградата- апартамент №2, ателие и
гараж. Спорен по делото е началния момент, от който ищците са започнали да упражняват
фактическата власт върху претендираните в собственост обекти- ателия и гараж, както и
дали ищците са били владелци или държатели на обектите.
В процесния случай въз основа на писмените доказателства по делото е
установено, че сградата е въведена в експлоатация на 25.11.2011 г., на която дата е
издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа № 93/25.11.2011 г. От
тази дата обектите в сградата, включително и процесните – ателие и гаража, е било
възможно да бъдат използвани според тяхното предназначение. Както бе посочено по- горе,
няма пречка преди въвеждането в експлоатация на сградата в обектите да бъдат извършвани
довършителни и ремонтни дейности, подобрения и поправки, които действия са от значение
за придобивната давност. Ищците твърдят, че считано от 30.08.2009 г. /когато сградата е била
изградена в груб строеж/ са установили владение върху процесните обекти- ателие и гараж,
като извършили довършителни работи- замазки, дограми, ел. инсталации, ВиК инсталация,
газификация, външна изолация и др. Представените от ищците писмени доказателства не
установяват действия на ищците от посочения вид. В по- голямата си част като получател на
стоките /строителни материали/ в стоковите разписки е посочено дружеството „Контраст-
Коцето- Булдозера“, по отношение на което не е установено да е налице връзка както с
ищците, така и с ответника. Действително в част от протоколите за даване на стоки
консигнация като консигнант е посочено името на ищеца, но по делото не са налице
доказателства получените от ищеца Д. стоки на консигнация да са били вложени в спорните
обекти- ателие и гараж. Няма пречка твърденията на ищците да бъдат установени и с гласни
доказателства, но в случая такива не са налице. Св. Е.Г. в показанията си сочи, че при
извършена от нея инвентаризация през м. декември 2009 г. е посетила сградата и е
установила, че в ателието и гаража ищцецът Д. е държал стока- обувки. Осочила е, че е
виждала ищеца на обекта по време на строителството на сградата. Св. С. в показанията си е
посочил, че ищецът Д. се е самонастанил в един от апартаментите още преди издаването на
Акт обр. 15, като е ползвал и гараж и ателие, но в показанията на свидетеля не се съдържат
данни за конкретните действия на ищците по ползването на тези два обекта- по
предназначение или по друг начин. Данни за изработка, доставка и монтаж на мебели в
процесното ателие- легла, кухненски шкафове и гардероб, се съдържат в показанията на св.
12
Х., който сочи, че мебелите са били поръчани и заплатени от ищеца Д., но в показанията на
свидетеля не се съдържат данни относно периода от време, през който се е случило това. В
обобщение, от събраните по делото гласни доказателства, не се установява преди сградата да
бъде въведена в експлоатация на 25.11.20211 г. ищците да са упражнявали фактическа власт
върху двата процесни обекта- ателие и гараж, чрез извършване на такива действия от вида на
посочените по- горе, които да са от значение за придобивната давност, която твърдят, че е с
начало 30.08.2009 г.
Поради това като правилен и обоснован се споделя извода на първоинстнацинния
съд, че най- ранният началният момент, от който ищците са започнали да упражняват
фактическа власт върху двата обекта, годна да постави началото на броене на 10- годишнияа
давностен срок по чл. 79, ал.1 ЗС, е датата, на която сградата е въведена в експлоатация-
25.11.2011 г. Считано от тази дата до 17.06.2021 г., когато на ищците е връчена покана от
ответника да му заплатят дължимата наемна цена за ползваното ателие и обезщетение за
ползването на гаража, както и до датите 14.10.2011 г., когато ответникът е предявил пред
ЯРС искове за заплащане на наем, обезщетение за ползване и обезщетение за забава на
апартамент, ателие и гараж и 28.10.2021 г., когато е предявил иск по чл.108 от ЗС против
ищците за признаване за установено, че е собственик на ателие и гараж и предаване на
държането им, не е изтекъл предвиденият в закона 10- годишен давностен срок.
Правилни и обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че ищецът Д. и
ответникът К. са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за
наем на апартамент №2 и ателие, находящо се на втори етаж в жилищна сграда, построена в
поземлен имот, собственост на ответника, сключен на 01.01.2012 г., а началото на ползване
на двата обекта е от 03.01.2012 г., съгласно представения по делото приемо- предавателен
протокол. Представеният от ответника втори договор за наем по отношение на същите
обекти в жилищната страна, правилно е бил приет от ЯРС като анекс към договора за наем
от 01.01.2012 г., тъй като със същия са били променени клаузи по първоначалния договор за
наем относно началния момент, от който наемателят ще заплаща наемната цена /считано от
01.07.2012 г./, както и срока на договора като същият е изменен от три на пет години.
Правилни са и се споделят напълно от въззивния съд изводите на първоинстанционния съд,
че облигационната връзка между страните по договора за наем на ателие е бил прекратен на
17.07.2021 г. /датата на изтичане на едномесечния срок от получаване на уведомлението
/поканата/ на ищеца до ответника. В процесния случай, тъй като след изтичане на
първоначално уговорения между страните наемен срок от пет години, ответниците са
продължили да ползват ателието със знанието и без противопоставянето на наемодателя
/собственика на вещта/, договорът за наем е бил продължен за неопределен срок. Въз основа
на изложеното следва да се приеме, че двамата ищци са упражнявали фактическа власт
върху процесното ателието като държатели в периода на действие на договора за наем
/01.01.2012 г. до 17.07.2021 г./. Както бе посочено и по- горе, когато фактическата власт е
установена като държане, последващата промяна в намерението на упражняващото тази
фактическа власт лице да държи вещта като своя, следва да бъде противопоставена на
действителния собственик на вещта, за да може да се приеме, че установената в чл.69 ЗС
презумпция намира приложение. Обстоятелството, че ищците не са заплащали уговорената в
договора за наем наемна цена през целия срок на действие на договора, касае наемното
праоотношение, а вътрешното убеждение на едната от страните по наемното
правоотношение /наемателя/ за настъпила промяна в неговото съдържание поради
неплащане на наемна цена и липсата на противопоставяне от страна на наемодателя/ само
по себе си не би могло да обоснове и обективното настъпване на такава промяна, ако не
достигне до другата страна. Освен това не може да се приеме, че непредприемането на
действия по връщане на имота сочи на съгласие на ответника с вътрешното убеждение на
ищеца Д. за получаване на имота в негова собственост, след като това вътрешно убеждение
не е било обективирано в отправено до ответника волеизявление. Всяко намерение или
13
предложение за промяна в съществуващо правоотношение, вкл. и на такова за предоставяне
на ползване на имот, следва да бъде обективирано, за да се приеме за осъществило се в
обективната действителност, а оттам и в правния мир. Следва да се има предвид и това, че
ако собственикът е предоставил вещта за ползване другиму, той по установеното в чл. 68, ал.
2 ЗС правило /доколкото наличието на договор за наем изключва приложението на
установената в чл. 69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В
такава хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента, в
който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт за себе си. В
случая до 16.07.2021 г. когато по гр. д. № 200/2021 г. по описа на ЯОС с искова молба вх. №
1684 от 16.07.2021 г. ищците са заявили права върху ателието, не е установено ответникът да
е бил уведомяван за промяна на намерението, с което ищците Д. Д. и съпругата му Н. Д. са
ползвали имота, нито е установено да са извършвали такива действия, които да обективират
подобно намерение.
Твърденията на ищците за фиктивност /симулативност/ на договора за наем, като
сключен с цел откриване на партиди на името на ищеца Д. за ел. енергия и ВиК, са
недоказани в производството. Напротив, установено е, че по сключения договор за наем от
2012 г. от ищеца Д. са извършени плащания в полза на ответника, съгласно представените 2
бр. ПКО, сумите по които са декларирани от ответника пред НАП през 2012 г. и 2013 г. и за
получения доход от наем за този период от време ответникът е заплатил съответния данък.
От друга страна по делото не е установено, ищецът въз основа на договора за наем да е
открил партиди за отдадения под наем имот на свое име и да е заплащал дължимите суми на
съответния оператор, в какъвто смисъл са били твърденията му в исковата молба.
Дори и да се приеме, че ищците са ползвали процесния гараж, считано от
30.08.2009 г., то ползването на обекта им е било предоставено от ответника безвъзмездно и
неформално, което е обяснимо с близките приятелски отношения между страните,
установенини чрез събраните по делото гласни доказателства. Предоставянето на гаража за
ползване на ищците от страна на ответника не може да се окачестви нито като прехвърляне
/макар и неформално/ на имота в полза на ищците, нито като изоставяне на собствеността и
дезинтересиране от имота от страна на ответника, а насрещните действия на ищците-
държане на склад на обувки, не могат да се определят като завладяване. Тъкмо обратното-
ищците са ползвали гаража със знанието и разрешението на ответника и в рамките на
предоставените от него права, а не извън тях или в разрез с позволеното. Действия по
завладяване на гаража и ателието от ищците от вида на посочените от тях в исковата молба-
извършване на довършителни работи от тяхно име и за тяхна сметка- замазки, дограми, ел.
инсталации, газификация на сградата, външна изолация, не се установяват и от показанията
на свидетелите Г.а, С. и Х.. Такива действия не представляват държането на склад на обувки
през м. декември 2009 г. в двата обекта, нито поръчката и изработката на мебели за ателието,
нито „самонастаняването“ на ищците в обектите преди издаването на Акт. 15. Самите ищци
в исковата си молба са заявили, че нееднократно в годините- от построяването на сградата в
груб строеж, както и след получаване на разрешение за ползване през 2011 г., са настоявали
ответникът да им прехвърли правото на собственост върху обектите, но последният е
отказвал да стори това, а на 01.03.2021 г. със знанието на ищците е продал апартамента на
тяхната дъщеря и нейния съпруг. Това поведение на ищците съдът приема като признание за
вещните права на действителния собственик и счита, че представлява правно очакване,
изключващо анимуса им са своят имотите на ответника.
Не на последно място, по отношение на исковата претенция за придобито право
на собственост върху един от обектите в сградата- гараж, съдът съобрази при разрешаването
на спора и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д. №
493/2012 г. на I г.о., ГК и Решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр.д. № 3549/2019 г. I г. о., ГК. С
първото, поради липса на легална дефиниция и нарочна правна уредба за търпими действия,
върховната инстанция е възприела следното определение: „Търпими са всички онези
14
действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за
собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или
предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се
извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство,
по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото
съгласие.“. С второто решение към това тълкуване е добавено и това, че общото между
държането и търпимите действия е в обективния им елемент– упражняване на фактическа
власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е
установена фактическата власт. При държането фактическата власт се установява въз основа
на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение,
собственикът или владелеца на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта,
съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно
право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията
между съконтрахентите. При търпимите действия фактическата власт се придобива също със
съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или
предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения /съседски, приятелски
или роднински/, поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето,
което го извършва няма никакво право. За да се определи дали действието, което едно трето
лице упражнява върху един чужд имот, е между тия, които са само търпими, нужно е да се
има предвид, както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на
собственика/владелеца, върху имота на когото се извършва то. Ако волята на лицата е да
уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно
съществени елементи на сделката, то е налице държане въз основа на възникнало
облигационно отношение. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана единствено с
междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено
търпими действия. Следователно в отношенията на хора, намиращи се в близки приятелски
отношения /в каквито е установено, че са се намирали страните по делото/, безвъзмездното
предоставяне на имущество за ползване, без формални вещни или нарочно създадени
облигационни отношения, не се квалифицира като владение, нито като държане, а като
търпимо действие, чиято продължителност и обем се определят единствено от собственика,
който може да го преустанови едностранно по собствена воля, респ. след това отново да ги
разреши- изрично или мълчаливо. Данните по делото сочат като единствено основание за
ползване на гаража от ищците добрата воля на ответника, предвид създадените между
страните изключително близки, приятелски отношения, а с поканата за освобождаване на
гаража, собственикът е сложил край на допуснатите до този момент търпими действия в
полза на ищците.
Неоснователно е оплакването на въззивниците за допуснато от районния съд
процесуално нарушение във връзка с продължения срок за отговор на исковата молба на
ответника. Исковата молба е връчена на ответника на 26.10.2021 г. Ответникът е
упълномощил адв. Ж.К. и адв. П.С. да го представляват заедно и поотделно пред
съдилищата в РБ , като завеждат и водят заведени от името на упълномощителя и срещу
него дела, вкл. и да подават отговори на искови молби. В срока за отговор на исковата молба
от ответника чрез пълномощниците му, е постъпила молба с искане за продължаване на
срока за отговор на основание чл.63, ал.1 от ГПК. Искането е обосновано с тежко и
продължително заболяване на единият от пълномощниците, за което с молбата по чл.63 от
ГПК са представени доказателства. Изрично в молбата е посочено, че с оглед фактическата и
правна сложност на делото, защитата на ответника се осъществява от и чрез работата в екип
на двама процесуални представители, единият от които по обективни и уважителни причини
не е в състояние да извърши необходимата работа. Съдът е приел, че искането за
продължаване на срока за подаване на отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 от ГПК е
основателно и го е продължил с един месец. В продължения срок е постъпил отговор на
15
исковата молба от ответника К.. ЯОС намира за необходимо да посочи, че продължаването
на срока за извършване на определено процесуално действие на страна по делото е
предоставено единствено на преценката на съда, която не подлежи на съдебен контрол.
Извършването на действието от страната в продължения от съда срок прави същото
допустимо и валидно, поради което и не са налице основания да се приеме, че отговорът на
исковата молба е подаден от ответника след изтичане на срока за това.
Предвид всичко изложеното поради съвпадението на правните изводи на ЯОС с
тези на ЯРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК, право на разноските
пред въззивната инстанция има въззиваемия К. К.. Същият е доказал разноски за заплатено
адвокатска възнаграждение в размер на 4 500,00 лв., която сума следва да се присъди като
разноски на въззиваемия, направени в хода на въззивното производство.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение рег. № 139 от 20.03.2025 г. на Ямболския районен съд,
постановено по гр. д. № 29/2024 г. по описа на този съд.
ОСЪЖДА Д. Й. Д. с ЕГН ********** и Н. Д. Д. с ЕГН **********, двамата от
гр.*******, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Княз Борис I“ №120 /адв. Я. В. и адв. В. В. от
САК/, да заплатят на К. С. К. с ЕГН ********** от гр.*******, съдебен адрес: гр.*******,
ул.****№ **, офис.*** /адв. П.С. от ЯАК/, направените пред въззивната инстанция разноски
в размер на 4 500,00 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1- месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16