РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.07.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и първи април две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 14456 по описа за
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 13888 от 01.09.2016 г., постановено по гр. дело № 50598/2015 г. по описа
на СРС, II ГО, 71 състав, са уважени предявените от „Ф.и.“ ООД
срещу „Ч.р.Б.“ АД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и Ч.р.Б.“ АД е осъден да заплати на
„Ф.и.“ ООД сумата от 20503,21 лв., представляваща заплатена цена, определена с
Решение № Ц-33/14.03.2012г. на ДЕКВР за периода от
30.09.12 г. до 31-03.2015 г. по договор за достъп до разпределителната мрежа,
получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва върху тази сума от
25.08.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата от 2740,27 лв., представляваща
лихва за забава върху главното вземане за периода от 28.04.2014 г. до
25.08.2015 г. Със същото решение ответникът е осъден да заплати и разноски за
първоинстанционното производство в размер на 930,05 лв.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Ч.р.Б.“ АД,
чрез процесуалния си представител – юриск. Н.С. с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния и процесуалния закон
и необоснованост. Поддържа се, че сключения между страните Договор за достъп от
02.07.2012 г. е възмезден и че начислените и заплатени от ищеца суми по същия
са коректно определени в съответствие с разпоредбата на чл. 36а, ал. 2 и ал. 3
ЗЕ и са в резултат на насрещна дължима престация, тъй като „Ч.р.Б.“ АД е изпълнил
произтичащите от договора задължения за предоставяне на достъп. Сочи, че договора
създавал задължение за размяна на две насрещни престации, а именно услуга срещу
възнаграждение /пари/, като отпадането на административния елемент в
ценообразуването не води до отпадане на основанието за плащане. Поддържа, че
първоинстанционният съд не е обсъдил задълбочено доказателствата по делото
поотделно и в тяхната сувкупност, а цитираната съдебна практика била неотносима
и избирателно обсъждана, като в конкретния случай не бил налице фактическия
състав, тъй като не е установено обогатяването му за сметка обедняването на
ищеца. Изтъква че неправилно не било разгледано и отхвърлено възражението,
касаещо ДДС по процесните фактури, доколкото същите даттирали от 2013 г., а
кредитно известие можело да се издаде само за последните 12 месеца. Моли съда
да отмени решението и отхвърли предявените искове, като присъди и направените
по делото разноски.
Въззиваемият
ищец - Ф.и.“ ООД, чрез пълномощника си адв. Н.С. с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал писмен отговор на въззивната жалба, с
която оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Моли съда да остави
без уважение въззивната жалба и потвърди обжалваното решение, като присъди направените
по делото пред въззивната инстанция разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирана страна, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира жалбата за неоснователна по следните съображения.
Предвид
оплакванията във във въззивната жалба следва да се отбележи, че от изрично
заявените от ищеца в исковата молба фактически твърдения и формулирания петитум
се установява, че същият основава претенцията си за заплащане на процесната
сума по описаните фактури на отпаднало основание за получаването им от страна
на ответника.
Съобразно
приложимият към настощия спор фактически състав по чл.55, ал.1, предл. 3 /трето/ ЗЗД, основанието за имуществено разместване следва да съществува при получаването
на престацията, но впоследствие същото да е отпаднало с обратна сила.Този фактически
състав е приложим когато с влязло в сила решение е отменен административен акт,
изпълнението, на който е допуснато предварително по силата на закона или по
силата на самия акт.
В
тежест на ищеца е да докаже, че неговият патримониум е накърнен, като в корелативна
връзка с това е увеличен актива в имуществото на ответника. В тежест на ответника
е да докаже, че е налице правно основание за това разместване на материални блага.
Страните
не спорят, а и от представените писмени доказателства е безспорно установено,
че ищецът е собственик на следния енергиен обект - ФЕЦ „Форс солар“, с мощност 103.04,
въведена в експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-М-10 от 22.06.2012 г.
на РО на ДНСК, присъединена, въз основа на договор за присъединяване на обект
на производител на електрическа енергия към електроразпраделителната мрежа на „Ч.р.Б.“
АД № IB-33-12-40037 от 28.03.2012 г. към електроразпределителната мрежа на „Ч.р.Б.”
АД. Не спорят също, че с Решение № Ц – 33 от 14.09.2012г на ДКЕВР, считано от
18.09.2012г, са определени временни цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителните мрежи, които да бъдат заплащани ежемесечно в зависимост
от присъединяването към съответната мрежа от производителите на ел. енергия от
възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена
ел. енергия.
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, пренос, Р.и
търговия с електрическа енергия, както и правомощията на държавните органи по
определянето на енергийната политика, регулирането и контрола са определени в
Закона за енергетиката. Регулирането на дейностите в енергетиката се осъществява
от Комисия за енергийно и водно регулиране, съобразно възприетото наименование
с последното изменение на закона. Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, КЕВР има
правомощие по регулирането на цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителните мрежи. Част от правомощията на комисията по регулиране
на цените е и определянето на временни цени за достъп по чл. 30, ал. 1, т. 13,
в случай на забавяне на операторите на преносни или разпределителни мрежи при
определянето на цените за достъп, пренос и Р., както и вземането на решение за
подходящи компенсаторни мерки, в случай че окончателните цени за достъп, пренос
и Р.се отклоняват от временните цени.
Ищецът
е производител на електрическа енергия от възобновяем източник и като такъв е
ползвател на електроразпределителната мрежа по смисъла на т. 41а, б.
"а", предложение първо от § 1 на ДР на ЗЕ. Същевременно той е и ползвател
на мрежата, тъй като се снабдява от нея с електрическа енергия, според
предложение второ от същата точка на допълнителната разпоредба. Следователно
той е ползвател на електроразпределителната мрежа в две качества, съответно
като потребител и като производител на електрическа енергия. Поради това,
ищецът дължи цена за достъп до електроразпределителната мрежа, според т. 15 от
§ 1, в която е дадено легално определение на понятието "достъп".
Според него "достъп" е правото за използване на преносната мрежа
и/или разпределителната мрежи за пренос на електрическа енергия срещу
определена цена, определена с наредба.
Ищецът
е заплатил по процесните фактури цена за достъп, в общ размер на 20510,87 лв.,
която цена е била временна и одобрена с решение на ДКЕВР.
От
представените доказателства се установява, че с решение № 8733/06.07.2013г.,
ВАС оставя в сила Решение 4659/4.03.2013г., с което е отменено Решение
Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, в частта му по раздел ІІI, точка 10, в която е
определена цена за достъп, определена за ФЕЦ с инсталирана мощност над 30 кWp до 200 kWp. чийто преференциални
цени са определени с решение № Ц-18/20.06.2011г.- за фотоволтаични централи,
въведени в търговска експлоатация за периода от 01.01.2012 г. до 30.06.2012 г. -
221,29 лв./МВтч., към които се числи и обекта на ищеца.
Съобразно
разпоредбата на чл. 302 от ГПК влязлото в сила решение на административен съд е
задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е
валиден и законосъобразен. Решението на ДКЕВР съставлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, по силата на изричната
разпоредба на чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ, според който Комисията утвърждава цените
като пределни цени на всеки лицензиант с решение, което е ИАА. Според чл. 13, ал.
2 ЗЕ ДКЕВР се произнася с мотивирани решения, които са индивидуални и общи
административни актове, като по отношение определянето на цените по чл. 36а,
решението е ИАА.
Съобразно
чл. 177, ал. 1 АПК, решението на съда има сила за страните по делото, но ако
оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на
всички. Ето защо, доколкото оспореният ИАА е отменен, то отмяната има действие
по отношение на всички, в това число и по отношение на ищцовото дружество. С
влязло в сила решение Решение № 4659/4.03.2013 г. на ВАС, постановено по адм.
д. № 13239/2012г., представено по делото, Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР
е отменено в раздел ІІI, точка 10.
Според
непротиворечива практика на ВАС, създадена по повод на оспореното решение на
ДКЕВР № Ц-33 (решение № 15177 / 18.11.2013 год., постановено по адм. д. № 7233 / 2013 год., решение №
15037/14.11.2013 год., постановено по адм.д. № 13331/2013), съдебното решение за отмяна на административния акт
има за последица отпадането с обратна сила на разпоредените с него последици.
Аргумент, обосноваващ този извод е обстоятелството, че решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР е индивидуален административен
акт, който никога не е влизал в сила. От разпоредбата на чл. 99 АПК се извежда,
че влязъл в сила е ИАА, който не е бил оспорен пред съда в законовия срок за
обжалване. В случая, в рамките на срока
по чл. 149, ал. 1 АПК , актът е бил обжалван и впоследствие отменен по съдебен
ред. Поради това решението, определящо временните цени никога не е влизало в
сила. Същото е подлежало на предварително изпълнение – съобразно чл. 13, ал. 7
ЗЕ жалбата срещу решенията на ДКЕВР не спира изпълнението, а искането за
спиране на изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо.
Следователно, въпреки, че не е влязло в сила, в резултат на предварителното си
изпълнение решението е породило правни последици. Но същите, с отмяната на
решението, което е предварително изпълнено, отпадат с обратна сила, доколкото
самото изпълнение е имало предварителен характер и основанието за възникването
им е отменено. Не е възникнала окончателно и стабилно в правния мир
предпоставката да се заплаща временна цена за достъп, след като липсва административен
акт, който да я определи.
След
като са отпаднали с обратна сила последиците на отмененото решение, т.е няма
одобрени и регулирани цени за временен достъп, то към датата на плащане на сумите
по фактурите, не е била одобрена надлежно цена за достъп, която следва да бъде
заплащана по договора за присъединяване и достъп в посочените размери.
Действително,
както се посочва ответникът, задължението за заплащане на цена за достъп
произтича от договора, а не от отменения административен акт. За да възникне,
обаче едно парично задължение, то трябва да има освен свое основание и свой размер.
Парично задължение без размер не съществува. Резонни и правно обосновани са
доводите на ответника за приложение на институтите на търговското право,
уреждащи сключването на търговската сделка и въведените презумции, в
отношенията между страните. Същевременно, обаче, процесният договор, съдържа
специфики, като съдържанието на клаузите му, по отношение размера на цената са
обусловени от волята на орган, натоварен
с властнически правомощия и заместването й от уговорка между страните, отклоняваща се от административно определената ще бъде
нарушение на закона. Значимостта на регулираните обществени отношения, налагаща
необходимостта от създаване на гаранции за недопускане на порочни търговски
практики и неравнопоставеност на участниците в енергийната система е мотивирала
законодателят да въведе това особено изискване по отношение на определяне на
цената на стоката, тъй като противното би открило възможността, позовавайки се
на принципа за свобода на договаряне, страните да предвиждат различни цени с различните си
съконтрагенти, което от своя страна ще доведе до неравнопоставеност между участници
в системата.
Ето
защо, след като е отменен административният акт за определяне на размера на
дължимата цена, то същата не е дължима, но не изобщо, противното би довело до
неоснователно обогатяване на ищеца, чрез получаване безвъзмездно на процесната
услуга, а до определянето й с нов надлежен, валиден и законосъобразен акт.
Доколкото за процесния период се
установява, че липсва стабилизиран в правния мир акт на ДКЕВР и не е онагледено
каква би следвало да бъде цената, дължима по процесния договор за пренос и
одобрена от регулаторния орган за процесните периоди, спрямо която да се
съпостави заплатената, то съществува право за ищеца да иска връщане на платените
суми за достъп, определени въз основа на отмененото с влязло в сила решение Решение
Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, в частта му по раздел ІІI, точка 10.
Обявената от Административния съд
незаконосъобразност е съществувала изначално, още към момента на
постановяването на ИАА. С обявяването й се счита, че незаконосъобразният акт не
е породил действие, а правните последици от предварителното му изпълнение
отпадат от момента на постановяването му.
Ето защо съдът приема, че от датата на
влизане в сила на решение на ВАС, възниква вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1,
т. 3 от ЗЗД за връщане на получените от „Ч.Р. Б.” АД суми по процесните фактури
на обща стойност 20503,21 лв., по които ответникът не оспорва, че е била
заверена сметката му,т.е. че е получил плащане.
Неосноватено е и последното възражение във
въззивната жалба, доколкото дали ищецът е възстановил ползвания ДДС по
процесните фактури има публичноправен характер и касае отношения между ищеца и
държавата.
На
ищеца се дължи и обезщетение за забава от момента на поканата до ответника. Съобразно
разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, неплатеното в срок парично задължение следва да
се изплати ведно с обезщетение за забавата, изчислено в размер на законната
лихва върху дължимата главница. . Доколкото във въззивната жалба липсват
конкретни оплаквания относно размера на предявения акцесорен иск, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи
проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на правния спор, предмет на
въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия инстанция и сумата от 1473,04
лв., представляваща адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение подлежи
на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13888 от 01.09.2016 г., постановено по
гр. дело № 50598/2015 г. по описа на СРС, II ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА „ Ч.Р. Б.” АД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:***, Бенч Марк бизнес център да заплати на „Ф.и.“
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 1473,04 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: