Решение по адм. дело №544/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е административно, по реда на Раздел І на Глава Х/чл.145 и следв./ от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/, във вр. с чл.10, ал.6, във вр. с ал.5 и във вр. с чл.6, ал.1 от Закона за семейни помощи за деца/ЗСПД/.

Делото е образувано по жалба от О. И. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ], с настоящ адрес: [населено място], [улица], [адрес], притежаваща регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила №[номер], издадена на 28.02.2025 год. от Държавна агенция за бежанците при МС в качеството си на майка и законен представител на малолетното си дете З. А. Ф., родена на [дата]., съгласно акт за раждане №[номер]/[дата], съставен в [населено място], подадена чрез адвокат С. П. Д. от АК - [област] - пълномощник, против Заповед №ЗСПД/Д-К/4397 от 29.08.2025 год., издадена от директор на Дирекция „Социално подпомагане“- град Кърджали, с която, на жалбоподателката О. Ф. е отказано отпускане на еднократна помощ за раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД.

Жалбоподателката О. И. Ф. счита оспорената заповед за незаконосъобразна и неправилна, постановена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Твърди, че административният орган е мотивирал отказът си с това, че не били налице условията на чл.3, т.5 от ЗСПД, според която, право на семейни помощи за деца имат бременни жени - чужди граждани, и семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна, както и с това, че в конкретния случай лицето било със статут на чужденец с временна закрила и Р. България нямала договор сключен с [държава] за получаване на помощи по реда на ЗСПД.

Жалбоподателката сочи, че съгласно чл.47, ал.1 от Конституцията на Република България, отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата, като освен това, Конституцията прогласява и правото на гражданите на социално подпомагане (чл.51, ал.1). Сочи също, че по силата на чл.26, ал.2 от КРБ, чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.

На следващо място излага съображения, че Законът за убежището и бежанците/ЗУБ/, от своя страна, определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл.39, ал.1, т.4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Според жалбоподателката, въпреки че настоящия случай не попада в нито една от хипотезите в чл.3, т.5 от ЗСПД, предвид горецитираната нормативна уредба, не означава, че семейството на детето В. Ф. няма право на еднократна помощ по чл.6 от ЗСПД. В жалбата се излага и довод, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл.27, т.1 и т.3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила от 03.07.1991 год.), защото съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. На следващо място в жалбата се твърди, че обжалваният акт се явява в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз, а именно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 год. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, като в тази връзка сочи, че съгласно чл.13, т.2 от Директивата, държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи” на лицата, ползващи се с временна закрила и че такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в цитирания ЗСПД (според §1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите - членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което не е направил. Предвид горното жалбоподателката счита, че постановения отказ за изплащане на еднократна помощ по чл.6 от ЗСПД, с аргумент за липса на международен договор между Република България и трета страна, е в явно несъответствие с горецитираните норми, както и в противоречие с целта на закона.

С жалбата моли съда да постанови решение, с което да отмени Заповед №ЗСПД/Д-К/4397/29.08.2025г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“- Кърджали като незаконосъобразна и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК и делото да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявление-декларация с вх. №ЗСПД/Д-К/4397/15.08.2025г., за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете, на основание чл. 6, ал. 1 от ЗСПД, подадено от О. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ], с настоящ адрес: от [населено място], [улица], [адрес], притежаваща регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила №[номер], издадена от Държавна агенция за бежанците при МС, за малолетното дете З. А. Ф., при съблюдаване на дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закон. Претендира се и присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2, във вр. с ал.2 от Закона за адвокатурата от Наредба №1 от 2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа.

Ответникът по жалбата - директорът на Дирекция „Социално подпомагане” – град Кърджали, редовно призован за съдебно заседание, не се явява и не се представлява. От същия е постъпила преди съдебното заседание писмена защита, в което заявява, че оспорва депозираната жалба от О. И. Ф. и намира същата за неоснователна. В писмената защита са изложени подробни съображения в подкрепа и защита на оспорената заповед, като в същото ответникът моли да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдена процесната заповед, като правилна и законосъобразна. В условията на алтернативност моли, в случай, че се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, то да бъде присъдено в минимален размер, съобразно Наредба №1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа.

Административният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях извърши проверка на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, прие за установено следното:

По допустимостта на жалбата:

Жалбата е допустима, като подадена в законоустановения срок и от легитимирано лице, срещу подлежащ на оспорване административен акт. Заповед №ЗСПД/Д-К/4397 от 28.08.2025 год., издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали, е била получена лично от жалбоподателката Ф. на датата 03.09.2025 год., видно от приложеното към административната преписка и прието като доказателство по делото известие за доставяне на „Български пощи“ ЕАД ПС – [област]/л.9/. Жалбата е подадена чрез административния орган, чийто акт се оспорва, до Административен съд – Кърджали, като е регистрирана в деловодството на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали с Вх.№0905-940-00-1484/10.09.2025 год., видно от положения и попълнен щемпел/л.3/, т.е. жалбата е била подадена на 7-ия/седмия/ ден след получаване на заповедта. Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.6, предл. I/първо/ от ЗСПД, заповедта по ал.5/т.е. за отказ за отпускане на семейна помощ за деца, в т.ч. и на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6 от ЗСПД/, подлежи на обжалване пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс, което означава, че жалбата следва да се подаде в 14-дневен срок, считано от получаването/съобщаването/ на акта, съгласно чл.149, ал.1 от АПК. Предвид горното съдът счита, че така подадената жалба е допустима – същата е подадена в законоустановения 14/четиринадесет/-дневен срок, в предвидената от закона писмена форма, от лице – надлежна страна, която е адресат на административния акт и с който акт се засягат негови законни права и интереси и което, с оглед на гореизложеното, има право на интерес от оспорването, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

От фактическа страна, от събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Производството пред административния орган е започнало по повод на постъпило в Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали Заявление - декларация с Вх.№ЗСПД/Д-К/4397 от 15.08.2025 год., подадено от жалбоподателката О. И. Ф., за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6 от ЗСПД/л.10-л.12/, в което е декларирала, че има две живи деца – В. А. Ф., с [ЛНЧ] и З. А. Ф. с [ЛНЧ].

По административната преписка е представена и приета като доказателство по делото Регистрационна карта на чужденец № [номер], издадена на 28.02.2025 год. от Държавна агенция за бежанците при МС, с която на жалбоподателката О. Ф., *** гражданка, е предоставена временна закрила, като в същата е посочено, с име и ЛНЧ, придружаващо я под [възраст] възраст дете - В., родена на [дата], с [ЛНЧ].

По повод горното Заявление - декларация с Вх.№ЗСПД/Д-К/4397 от 15.08.2025 год. на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали, подадено от О. Ф., е издадена и оспорената Заповед №ЗСПД/Д-К/4397 от 29.08.2025 год. на директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали/л.9/, с която, на основание чл.10, ал.4 от ЗСПД и чл.4, ал.1 от ППЗСПД, както и на основание чл.6 от ЗСПД, на жалбоподателката О. И. Ф. е отказано отпускането на еднократна/месечна помощ по чл.6 от ЗСПД при раждане на живо дете. Като мотиви за отказа в заповедта е посочено, че членовете на семейството са граждани на [държава] и че Република България няма сключена спогодба с [държава] за изплащане на семейни помощи. Изложени са съображения, че семейството не отговаря на условията на чл.3, т.5 от ЗСПД и че право на семейни помощи за деца имат бременни жени - чужди граждани, и семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Отново е отразено, че между Република България и [държава] няма подписан договор, даващ право за получаване на еднократна помощ при раждане на живо дете по реда на чл.6, ал.1 от ЗСПД.

При така установеното от фактическа страна и след преценка и анализ на приобщените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и при извършената служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира, че подадената жалба по същество е основателна.

При извършената служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания по чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира най-напред, че същата е издадена от материално и териториално компетентен орган, т.е от компетентен по място, материя и степен орган – директора на Дирекция „Социално подпомагане” – град Кърджали, съгласно нормата на чл.10, ал.4 от ЗСПД, която регламентира, че семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция „Социално подпомагане” или упълномощено от него лице, което означава, че и отказите за отпускане на семейна помощ, в т.ч. и семейна помощ при раждане на живо дете, се постановяват във формата на заповед, издадена от директора на съответната дирекция „Социално подпомагане”.

Отказът за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете, освен това, е издаден при спазване на изискуемата се писмена форма, във формата на нарочен акт – заповед за отказ, съгласно изискването на чл.10, ал.5 от ЗСПД, която заповед е съобщена писмено на жалбоподателката, и то в изискуемия се от тази норма 7-дневен срок от издаването й, като следва да се посочи, че същата е издадена на 29.08.2025 год. и е получена от лицето, т.е. от жалбоподателката О. Ф., на 03.09.2025 година. Заповедта, също така, съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл.59, ал.2 от АПК, включително с посочени фактически и правни основания за издаването й.

Предвид изложеното дотук, съдът намира, че в случая оспорения административен акт е издаден от материално и териториално компетентен административен орган, обективиран е в изискуемата се писмена форма, с изискуемото се съдържание, поради което не са налице основания за оспорването, респ. за отмяната му по чл.146, т.1 и т.2 от АПК.

По отношение на материалната законосъобразност на оспорената заповед, т.е. съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира за нужно да посочи, че административния орган е отказал отпускане на заявената от жалбоподателката Ф. еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД с мотив, че семейството на жалбоподателката не отговаря на условията на чл.3, т.5 от ЗСПД, регламентиращ, че право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. От мотивите към оспорената заповед става ясно, че за да достигне до този извод, директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали е приел, че няма сключен договор между Република България и [държава], даващ право за получаване на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД. Съгласно посочената разпоредба на чл.6, ал.1 от ЗСПД, майката има право на еднократна помощ при раждане на живо дете, независимо от доходите на семейството, когато детето не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

Във връзка с горното следва най-напред да се посочи, че в Закона за семейни помощи за деца не се съдържа изрична регламентация, дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за деца на чужди граждани, на които е предоставена временна закрила. Същевременно обаче, нормата на чл.2, ал.3 от Закона за социално подпомагане ЗСП/ предвижда, че право на социални помощи имат българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл.140 от Семейния кодекс да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. Съгласно ал.6 на същата разпоредба, от правото по ал.3 се ползват и чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна.

В случая, както бе упоменато и по-горе, от фактическа страна по делото е установено, че по силата на регистрационна карта на чужденец №[номер], на жалбоподателката О. Ф. е предоставена временна закрила от Държавна агенция за бежанците при МС. С оглед предоставената временна закрила на жалбоподателката, то приложима се явява нормата на чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ, по силата на която чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Казано с други думи, жалбоподателката Ф. може да се ползва от правата и задълженията на чужденец с предоставена временна закрила. Разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД, на която административния орган е основал своя отказ, не съдържа специални разпоредби относно приложимостта му за чужденци с предоставена временна закрила, но предвижда права за чужденци, ако това е уредно в международен договор или в друг закон. Именно по силата на друг закон – Законът за убежището и бежанците, по-конкретно на чл.39, ал.1, т.4, както и на чл.2, ал.6 от ЗСП, жалбоподателката като жена родила живо дете – З. А. Ф., има право на социално подпомагане – в случая на разглежданата еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД, при условие че отговаря на предвидените в тази норма условия.

Също така следва да се посочи, че по силата на §1а от ДР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите - членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, Директива 2003/9/ЕО на Съвета за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище, глава пета на Директива 2003/86/ЕО на Съвета за правото на събиране на семейството, Директива 2004/83/ЕО на Съвета за минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети държави или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила и Директива 2005/85/ЕО на Съвета за минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите - членки. В тази връзка съдът намира, че разпоредбите на чл.3, т.5 от ЗСПД и чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ следва да се тълкуват във връзка с Конституцията на Република България и приложимите, на основание §1а от ДР на ЗУБ, цитирани по-горе директиви.

Така, според чл.47, ал.2 от Конституцията на Република България/КРБ/ жената майка се ползва от особена закрила на държавата, включваща и социални помощи, а съгласно чл.51, ал.1 от КРБ гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. Съгласно чл.26, ал.2 от КРБ, чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Еднократната помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД е особен вид социална помощ по смисъла на чл.47, ал.2 от Конституцията на Република България, която се финансира от държавния бюджет и се предоставя на жени с оглед на осигуряване на социална закрила на майчинството от страна на държавата и оказване на финансова подкрепа при отглеждането и възпитанието на децата като израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съобразно чл.1, ал.2 от ЗСПД.

На следващо място, т.15 от Преамбюла на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 год. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, изисква задълженията на държавите-членки по тази директива да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея, като в чл.3, §2 от посочената директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл.13, §2, държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила.

Също така, ограничителното тълкуване на нормата на чл.3, т.5 от ЗСПД не съответства и на разпоредбата на чл.28, §1 от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 год. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, съгласно която държавите членки полагат грижи получилите статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила да получават в държавата членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка.

Както се посочи, в настоящия случай приложение намира и Директива 2011/95/ЕС от 13 декември 2011 год. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, като съгласно чл.29, §1 от цитираната директива, държавите - членки гарантират на лицата, на които е предоставена международна закрила, получаването в държавата - членка, която им е предоставила такава закрила, на необходимите социални грижи, както е предвидено за гражданите им. В §2 на нормата изрично е предвидено, че чрез дерогация от общото правило, установено в параграф 1, държавите - членки могат да ограничат социалните помощи, предоставени на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, до основните обезщетения, които се предоставят на същото равнище и при същите условия, както за гражданите им. Според настоящия съдебен състав, възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива помощи се предоставят на гражданите, съгласно националното право. С други думи, семейните помощи за деца, включваща и еднократната помощ при раждане на живо дете, е сред основните обезщетения, за което не е предвидена възможност да бъде ограничавана по отношение на лица с международна закрила.

Предвид всичко изложено по-горе се налага извода, че чужденки, родили живо дете, с предоставена временна закрила по реда на ЗУБ, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите жени - български гражданки или чужденки с различен статут, защото нееднаквото им третиране води до нарушение на разпоредби на общностното право, поради което и ограничението, предвидено в чл.3, т.5 от ЗСПД, по отношение на тях е неприложимо.

С оглед изложеното съдът намира, че след като не се е съобразил с горепосочените норми и е постановил отказ за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗПСД, позовавайки се на чл.3, т.5 от ЗСПД, административният орган е постановил незаконосъобразен акт, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби, както и в противоречие с целта, която преследва законът, с постановяването на административни актове от категорията на процесния такъв.

При така установеното фактическо и правно положение съдът намира, че жалбата, подадена от О. И. Ф., с изложените в нея оплаквания, се явява основателна, като при съобразяване с разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК съдът приема, че оспорения административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган, в установената от закона форма и с предвиденото съдържание, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и несъответсвие с целта на закона, т.е. съдът намира, че по отношение на същия са налице отменителните основания по чл.146, т.3, т.4 и т.5 от АПК. На това основание, Заповед №ЗСПД/Д-К/4397 от 29.08.2025 год., издадена от директор на Дирекция „Социално подпомагане“- град Кърджали, с която, на жалбоподателката О. Ф. е отказано отпускане на еднократна помощ за раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД, е незаконосъобразна и като такава, следва с решението по настоящото дело да бъде отменена.

Тъй като естеството на акта не позволява решаването му по същество от съда, съгласно чл.173, ал.2 от АПК, преписката следва да се изпрати на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали, за издаване на нов административен акт по подаденото от О. И. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ] в качеството си на майка и законен представител на малолетното дете З. А. Ф., Заявление – декларация с Вх.№ЗСПД/Д-К/4397 от 15.08.2025 год., при задължително съобразяване и спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

В настоящото производство, в подадената жалба срещу оспорения административен акт и в хода по същество, се претендира и заплащане на възнаграждение за един адвокат, който е осъществил процесуалното представителство и защита на жалбоподателката в настоящото производство, на основание чл.38, ал.2, във вр. с чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв./. Съдът намира, че своевременно направеното искане е основателно и следва да бъде уважено, т.к. от приложения по делото, Договор за правна защита и съдействие от 09.09.2025 год., подписан от жалбодателката О. Ф., като упълномощител и от адвокат С. П. Д. от АК – [област], е видно, че жалбоподателката не е заплатила каквато и да е сума като адвокатско възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, т.е. предоставената правна помощ е била безплатна, на посоченото по-горе основание. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., т.е. на материално затруднено лице, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв., адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗАдв., което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е в затруднено материално положение. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което следва да бъде заплатено от ответника адвокатско възнаграждение, в полза на адвокат С. П. Д. от АК – [област], като според представения списък на разноските, се претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Съдът намира, че съгласно чл.8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес /какъвто е настоящият случай/, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв. В представената от ответника писмена защита е направено възражение за присъждане на адвокатското възнаграждение в минимален размер, при което, при определяне на размера на същото съдът съобрази, че по настоящото дело е проведено само едно открито съдебно заседание, продължило в рамките на 5/пет/ минути, в което се е явил упълномощен процесуален представител на жалбоподателката, като същият процесуален представител е изготвил жалбата и е депозирал писмена защита в съдебно заседание, но с оглед този осъществен обем и характер на правната защита и съдействие по делото, а и с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че възнаграждение в размер на 1000 лева, колкото е и регламентирания в чл.8, ал.3, от Наредба №1 от 09.07.2004 год. размер на възнаграждението за този вид административни дела, е справедливо, обосновано и адекватно на осъществения обем и характер на правната защита и съдействие, а още повече е и в минималния размер.

Освен горното, с оглед изхода на спора, разноски се дължат и в полза на жалбоподателката О. Ф., като на същата следва да бъдат присъдени единствено направените разноски, представляващи внесената държавна такса, в размер на 10.00/десет/ лева, съгласно представеното и приложено по делото платежно нареждане за плащане към бюджета от 09.09.2025 год./л.5/. Това е така, защото както се посочи по-горе, договорът за правна защита и съдействие, по силата на който се дължи адвокатско възнаграждение, е сключен на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК, за дължимите от ответника адвокатско възнаграждение в посочения минимален размер и внесената държавна такса, следва да бъде осъдена Агенцията за социално подпомагане – град София, която, съгласно разпоредбата на чл.5, ал.2 от Закона за социално подпомагане ЗСП/ и на чл.2, ал.3 от Устройствения правилник на Агенцията за социално подпомагане/приет с ПМС №25 от 07.02.2003 год., обн., ДВ, бр.15 от 14.02.2003 год., в сила от 01.01.2003 год./, е самостоятелното юридическо лице на бюджетна издръжка, със седалище - [населено място] и с адрес на управление - [улица], в чиято структура се намира административният орган, издал оспорената заповед, която следва да бъде отменена, като незаконосъобразна.

Мотивиран от така изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.II/второ/, във връзка с чл.172, ал.1 и чл.173, ал.2 от АПК, Административен съд – Кърджали

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед №ЗСПД/Д-К/4397 от 29.08.2025 год., издадена от директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали, с която, на основание чл.10, ал.4 от ЗСПД и чл.4, ал.1 от ППЗСПД, както и на основание чл.6 от ЗСПД, на О. И. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ], с настоящ адрес: [населено място], [улица], [адрес], притежаваща регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила №[номер], издадена на 28.02.2025 год. от Държавна агенция за бежанците при МС, в качеството си на майка и законен представител на малолетното си дете З. А. Ф., родена на [дата]., съгласно акт за раждане №[номер]/[дата], съставен в [населено място], е отказано отпускането на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл.6, ал.1 от ЗСПД.

ИЗПРАЩА административната преписка на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – град Кърджали, за ново произнасяне по Заявление - декларация с Вх.№ЗСПД/Д-К/4397 от 15.08.2025 год., подаденото от О. И. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ], с настоящ адрес: [населено място], [улица], [адрес], притежаваща регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила №[номер], издадена на 28.02.2025 год. от Държавна агенция за бежанците при МС, съобразно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение, като определя 14/четиринадесет/-дневен срок за произнасяне, считано от датата на получаване на преписката.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - град София, ***, [улица], с [ЕИК], да заплати на адвокат С. П. Д. от АК – [област], с адрес на упражняване на дейността: [населено място], [улица], разноски по настоящото съдебно производство, в размер на 1000.00/хиляда/ лева, представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат, на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, представлявал по пълномощие О. И. Ф..

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - град София, ***, [улица], с [ЕИК], да заплати на О. И. Ф., *** гражданка, с [ЛНЧ], с настоящ адрес: [населено място], [улица], [адрес], притежаваща регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила №[номер], издадена на 28.02.2025 год. от Държавна агенция за бежанците при МС, направените по делото разноски за платена държавна такса, в размер на 10.00/десет/ лева.

Решението, на основание чл.10, ал.6, предл.ІІ/второ/ от Закона за семейни помощи за деца/ЗСПД/, е окончателно.

Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.