РЕШЕНИЕ
№ 605
гр. Враца, 27.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Иван Цв. Иванов
при участието на секретаря Анита Людм. Мейцова
като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело №
20251420100295 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.
Образувано е по по искова молба, предявена от П. В. Е. с ЕГН ********** и
настоящ адрес гр. *************** срещу „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В.
В исковата молба се твърди, че на 13.02.2024 г. между П. В. Е. като
кредитополучател и ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД като
кредитор бил сключен договор за кредит № 40023823395. Поддържа се, че при
сключването на договора били нарушени чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), тъй като в същия било предвидено кредитополучателят
да заплати на кредитора сумата 1 800,00 лева – възнаграждение за закупена услуга
„Фаст“ и сумата 3 160,00 лева – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, при
главница на отпуснатия кредит в размер на 4 000,00 лева. Сочи се също, че договорът
е нищожен поради противоречие с добрите нрави, предвид размера на ГПР, който
надвишава петкратния размер на законната лихва. Иска се постановяване на решение,
с което в отношенията между ищцата и ответното дружество да бъде прогласена
нищожността на договор за кредит № 40023823395 от 13.02.2024 г. поради
противоречие със ЗПК и поради накърняване на добрите нрави. Претендират се
1
разноски.
Искането към съда е да обяви за нищожен договор за кредит № 40023823395 от
23.02.2024 г.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от „Профи Кредит
България“ ЕООД, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Заявява
се, че договорът е сключен при общи условия (ОУ), с които ищцата, в качеството на
кредитополучател, се е съгласила. Сочи се, че е допустимо от закона
възнаградителната лихва да достигне пет пъти размера на законната лихва. Оспорват
се твърденията, че са налице нарушения на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Сочи
се, че в ОУ е посочено как се изчислява ГПР и че в същия не следва да бъдат
включвани услугите „Фаст“ и „Флекси“. Иска се отхвърляне на предявените искове и
присъждане на разноски на ответника, като е направено и изрично възражение с
правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на сторените от ищеца
разноски. Претендират се разноски.
В исковата молба ищцата поддържа на самостоятелно основание и двете въведени
твърдения за нищожност на договора за кредит – противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави, поради което съдът приема, че е сезиран с два отделни
иска – по чл. 26, ал. 1, хипотеза първа от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и
чл. 26, ал. 1, хипотеза трета от ЗЗД. Основанието на иска се определя от съда въз
основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба. Ето защо,
след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение
на съда, то именно съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението,
в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението
на ищеца относно обективното им съединяване (в този смисъл: решение № 527 от
21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/2009 г. на IV г. о. на Върховния касационен съд (ВКС),
решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС и др. Доколкото по
отношение на начина на съединяване на искове за недействителност на сделка е налице
задължителна съдебна практика, според която съдът е длъжен да разгледа основанията
за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредността от най-
тежкия през по-леките, а не от начина на подреждане на претенциите в исковата молба
(в този смисъл: решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС,
решение № 106 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение №
199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на IV г. о. на ВКС и др., съдът приема, че е
сезиран с главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, хипотеза първа от ЗЗД, а в
условията на евентуалност с иск чл. 26, ал. 1, хипотеза трета от ЗЗД.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, както и исканията и възраженията на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
2
Безспорно се установява от приетите писмени доказателства, че между страните е
сключен договор за кредит № 40023823395 от 13.02.2024 г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищцата кредит в размер на 4 000,00 лева, със
срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по кредита – 192,85 лева, ГПР – 49,04
%, ГЛП – 41.00 %, лихвен процент на ден – 0,11 % и общо дължима сума 6 942,66
лева. В договора е отбелязано, че при кандидатстването си за потребителски кредит,
клиентът изрично е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, която е
посочена в т. V „Поискани от клиента допълнителни възможности“ на договора за
потребителски кредит. Допълнителната незадължителна услуга „Фаст“ е предоставена
на клиента, съответно ползвана от него към момента на сключване на договора и
осигурява право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит.
Уговорено е, че възнаграждението за допълнителна услуга „Фаст“ е 1 800,00 лева.
Допълнителната незадължителна услуга „Флекси“ дава възможност за едностранна
промяна от клиента на погасителния му план чрез подписването на анекс. Уговорено
е, че възнаграждението за допълнителна услуга „Флекси“ е 3 160,00 лева. Размерът на
вноската по допълнителните услуги е 137,78 лева и е дължима заедно с месечната
погасителна вноска по кредита. Посочено е, че възнаграждението за поисканите и
закупени допълнителни незадължителни услуги става изискуемо с подписването на
договора, но се разсрочва за срока му на равни месечни вноски и се добавя към
месечните вноски за погасяване на кредита. С оглед на това, общото задължение по
кредита и по закупените допълнителни услуги е 11 902,66 лева, при общ размер на
вноската 330,63 лева. По делото са приети общи условия (ОУ) на „Профи Кредит
България“ ЕООД към договор за потребителски кредит, които уреждат всички
съществени елементи от съдържанието на договора. Посочено е, че в случай че е
закупена допълнителна незадължителна услуга, страните по договора се споразумяват
възнаграждението за закупената услуга, което възниква за кредитополучателя като
задължение към деня на отпускане на кредита, да се разсрочи във времето и да се
погасява като част от погасителните вноски и в рамките на погасителния план. В чл.
15 от ОУ са регламентирани правилата относно допълнителните услуги, които
клиентът е решил да закупи, като на същия е предоставена опция да закупи една или
повече допълнителни услуги към договора за потребителски кредит. Съобразно
установеното в чл. 15. 1 от ОУ допълнителна услуга „Фаст“ предоставя право на всеки
закупил я клиент да получава приоритетно разглеждане и становище на искането за
отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена
допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на един час, считано от постъпването на
искането за отпускане на потребителски кредит в системата на „Профи Кредит
България“ ЕООД. Допълнителната услуга „Флекси“ на свой ред дава право на
пожелалия да я закупи клиент да получи правото да променя едностранно
погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания,
3
описани в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3 – арг. от чл. 15. 2 от ОУ.
По делото е изготвена и съдебно-счетоводна експертиза, съгласно заключението
на която размерът на годишния процент на разходите, като се вземат предвид и
дължимите възнаграждения за допълнителна услуга „Фаст“ и за допълнителна услуга
„Флекси“, е 65,86 %. Съдът кредитира експертното заключение като вярно, пълно и
обективно дадено. По отношение на процесния договор за кредит приложение намират
разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение
между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от
ЗПК. За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1
ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съдът счита, че в случая са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9,
11 и 12 и 20 ЗПК и чл. 11, ал. 2 ЗПК. Договорът е сключен при общи условия, които са
неразделна част от него, и са подписани на всяка страница от страните, в писмена
форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, с шрифт на текста не по – малък от 12, посочен е
общият размер на кредита и условията за усвояването му; посочен е лихвеният
процент по кредита – 41.00 % и условията за прилагането му – т. 4 от Общите условия.
Тъй като лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към
същия са изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент и методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а ЗПК. Отделно от това, нито се твърди, нито се установява, че
е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен
план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, както и за размера, броя и датите на плащане на вноските за
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, посочена е и общата стойност на
плащанията, с което съдът приема, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК. Договорът съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания, сроковете и условията за извършването на
тези плащания – чл. 7.4.1. от ОУ, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
уредено е и правото на отказ на потребителя от договора и условията за неговото
4
упражняване – чл. 7.1 от Общите условия – срока, в който това право може да бъде
упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата. Ето защо, разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и т.
20 ЗПК не са нарушени и процесният договор за кредит не е недействителен и на това
основание. Съдът приема обаче, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в каквато насока са и твърденията на ищцата.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
случая уговорените в процесния договор възнаграждения за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът
разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. В случая
сумата по договора за кредит е в размер на 4 000,00 лева, а възнаграждението за
5
допълнителните услуги – 4 960,00 лева, т. е. надвишава главницата. Възнаграждението
за допълнителни услуги не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 49,04 %, въпреки, че е включено в общия дълг и месечните вноски. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Разходът за допълнителна услуга подлежи на разсрочено плащане, ведно с
погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено
скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено при
определяне на годишния процент на разходите. Ответникът-кредитодател е обявил
параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ
възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата
финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на пакета
допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в
него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги.
Съгласно решение на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., на поставения
въпрос „Следва ли чл. 3, буква „ж“ от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за потребителски кредит,
като тези за такси за възможност за отлагане и намаляване на вноски, представляват
част от ГПР по кредита?“ е даден отговор, че „разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит
и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит.“ В настоящия случай съдът приема, че
невключването на разходите за услугите „Фаст“ и „Флекси“ в оповестения ГПР има за
цел именно да прикрие действителните разходи по кредита. Същевременно няма
данни за индивидуално уговаряне на клаузите, каквито не могат да се почерпят от
самия договор, който е сключен при общи условия и е очевидно типизиран. Следва да
се посочи, че СЕС последователно поддържа в практиката си (т. 90 от решение по дело
C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 Профи кредит България) и цитираните там други решения, че правилното
посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на
пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано
решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от
решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на
6
липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право
предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по
договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият
размер“ на кредита според понятието по-горе). Предвид всичко гореизложено, следва
да се приеме, че посоченият в договора между страните годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита, което налага изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР. Очевидно посоченият в договора ГПР не
съответства на действителния ГПР и противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК води до неговата недействителност. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва
да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно ГПР, да се
приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК (така и определение № 60451 от 03.06.2021
г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 2449 от 16.05.2023 г. по
в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение № 4067 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. №
9689/2022 г. по описа на СГС, решение № 3609 от 04.07.2023 г. по в. гр. д. № 8049/2022
г. по описа на СГС, решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826/2022 г. по
описа на СГС, решение № 3764 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. № 10944/2022 г. по описа на
СГС, решение № 3868 от 13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на СГС,
решение № 874 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по описа на СГС и др.).
Нищожните клаузи, съответно неспазването на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за посочване на действителния ГПР, не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД от императивни правила. Ако съдът изменя съдържанието на
неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това
ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха продължили да използват
посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за
недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици.
7
Поради гореизложеното съдът счита, че предявеният иск с правно основание по чл. 26,
ал. 1, хипотеза първа от ЗЗД е основателен и доказан и следва да бъде уважен, като
съдът прогласи за нищожен договора за потребителски кредит, сключен между
страните.
По разноските:
При този изход на делото на ищцата се следват направените разноски, а на
ответника не се полагат разноски.
На ищцата се следва сумата 160,00 лева-внесена държавна такса.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Врачански районен съд сумата 350,00 лева-платен от бюджета на съда
депозит за вещо лице.
По делото своевременно е направено от ответника възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение за оказаната на ищцата правна помощ, като при
преценката за неговата основателност съдът следва да съобрази решение на Съда на
Европейския съюз в Люксембург (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което
предвижда националният съд да откаже да приложи национална правна уредба, в
случая Наредба № 1/2004 г., която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер като нарушаваща
забраната по чл. 101, параграф 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз
(ДФЕС) – за забрана за ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С
оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. и при определяне на
отговорността за разноски, следва да определи възнаграждението с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност
на делото. В случая става дума за облигационен спор с предявени при условията на
евентуалност два иска, с типичната за този вид дела правна и фактическа сложност и
обичайните за такива случаи процесуални действия по образуване на делото и
доказване на предявените искове, като следва също да се отбележи, че по спорните по
делото въпроси е налице обилна и непротиворечива съдебна практика.
В настоящия случай, при съобразяване на гореизложеното, следва ответникът да
бъде осъден да заплати на адв. Е. И. сумата 400,00 лева-разноски за безплатно
предоставена на ищцата правна помощ.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. В. Е. с ЕГН
8
********** и настоящ адрес гр. *************** и „Профи Кредит България” ЕООД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 40023823395
от 23.02.2024 г. е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Профи Кредит България” ЕООД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В да заплати на П. В. Е. с ЕГН ********** и настоящ адрес гр.
*************** сумата 160,00 лева-внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38 от ЗАдв „Профи Кредит
България” ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на адв. Е. Г. И.-М. от АК-Пловдив с личен
адвокатски номер ********** и с адрес на упражняване на дейността гр. Пловдив, ул.
„Борба“ № 3 сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Профи Кредит България” ЕООД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Врачански
районен съд, сумата 350,00 лева-платен от бюджета на съда депозит за вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
9