РЕШЕНИЕ
№ 854
гр. Казанлък, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:СТЕЛА В. Г.А
при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. Г.А Гражданско дело №
20255510101102 по описа за 2025 година
В исковата молба пълномощникът на ищцовото дружество адв. Д.
заявява, че „К.” АД, с ЕИК *** е търговско дружество, вписано в Регистъра
на финансовите институции по чл. За, ал. 1 от Закона за кредитните
институции с peг. № *** със Заповед № БНБ - ***г. на подуправителя на
Българска народна банка (БНБ). Основната дейност на "К." АД е отпускане на
онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Договорът за кредит с кредитополучателя се сключва във формата на
електронен документ и правоотношението се реализира при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС),
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
С оглед изложеното твърди, че Б. К. К., ЕГН ********** е
кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на
дружеството на адрес ***, като е предоставил личните си данни чрез
попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от
управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания
за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената
заявка и предоставените от Б. К. К. данни, служител на ищцовото дружество
се свързал с него на посочения телефон, като ответникът потвърдил
самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието
си да получи от "К." при условията на дружеството, кредит в размер на
4000.00 лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за
1
финансова услуга, на ответника бил изпратен на посочената от него
електронна поща електронен формат на договора за кредит от разстояние.
Същият потвърдил, с избиране на изпратения му от "К." АД линк за
потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „Е.” № ***г.
и желаната сума му била преведена чрез системата Е-рау и получена от същия
на каса на партньорски офис на „И.” АД срещу представена от Б. К. К. лична
карта.
Сочи, че съобразно съдебната практика, електронното изявление,
записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде
възпроизведено, съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ).
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление,
което може да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ).
Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Видно от данните посочени в заявката на ответника в тях фигурира
информация, която логически е свързана само и единствено с Б. К. К., който
лично е предоставил на дружеството при кандидатстването. Следователно
ответникът с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично
следва да се счита, че е неин автор и никое друго лице не би следвало да
притежава тези данни.
Заявява, че съгласно разпоредбите на Закона за потребителския кредит
на длъжника е предоставена преддоговорна информация, с която същият се е
запознал и приел Общите условия на предлагания му кредит, като потвърдил
и получил на посочения от него e-mail адрес „Европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити”.
Съгласно условията на сключения Договор, "К.", е поел задължение да
предостави на кредитополучателя заем, под формата на потребителски
кредит, а кредитополучателят е поел задължение да върне предоставения
кредит с договорна лихва, като общият размер на задължението е платимо
ведно с главницата на равни месечни вноски със следните падежи: 10.08.2024,
10.09.2024, 10.10.2024, 10.11.2024, 10.12.2024, 10.01.2025, 10.02.2025,
10.03.2025, 10.04.2025, 10.05.2025, 10.06.2025, 10.07.2025 г. Твърди, че
първите вноски с падежи, настъпили съответно на 10.08.2024 и 10.09.2024 г.,
са изцяло погасени от страна на длъжника, а по вноска с падеж 10.10.2024 г. е
осъществено частично плащане, като извън погасяването е останала дължима
главницата до пълния й размер. Към *** г. Кредитополучателят не е погасил
нито една от останалите вноски по кредита, падежите на които са настъпили
съответно на 10.11.2024, 10.12.2024, 10.01.2025, 10.02.2025 г. След подаването
на Заявление чл. 410 ГПК от страна на ищцвото дружество, длъжникът е
осъществил частични плащания по делото в общ размер 400.00 лева, с които
са погасени съответно начислените мораторна лихва за периода 11.10.2024 г.
до *** г. в размер на 41.30 лева, както и част от договорната лихва,
претендирана за периода 10.10.2024 г. до 10.02.2025 г., в размер на 358.70 лева.
Моли съда да има предвид, че съгласно съдебната практика,
извършените частични плащания имат характер на признание на иска.
Служители на дружеството няколкократно осъществили връзка с длъжника,
посредством изпращане на напомнителните email-и на посочения от заявката
2
електронен адрес, изпращали SMS-и и осъществявали телефонни обаждания,
непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но Б. К. К. не е
осъществил никакво плащане или индикация, че желае да направи такова на
дължимата към дружеството сума.
Заявява, че процесиите суми се претендират на основание предсрочна
изискуемост. Предвид разпоредбата на т. 9.2 от Общите условия, приложими
към договора за потребителски кредит, сключен между страните,
кредитодателят има право да направи кредита предсрочно изискуем, в случай
че кредитополучателят не заплати две поредни погасителни вноски, съгласно
приложения към сключения договор погасителен план, както и да претендира
всички суми по кредита, ведно с начислени до момента лихви и разноски.
Сочи, че съгласно т. 12.1 от Общите условия, приложими към
договорите за предоставяне на потребителски кредит всички уведомления и
изявления от страните трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се
считат получени, както по факс, имейл, чрез лично доставяне или чрез
изпращане по пощата с обратна разписка, достигнат до адресите на
кредитополучателя, посочен при сключване на Договора.
Твърди, че ищцовото дружество е потърсило начин да защити
интересите си, като на *** г. е подал на основание чл. 410 от ГПК Заявление за
издаване на Заповед за изпълнение. PC К. е образувал ч.гр. дело №579/2025 г.
и по същото дело е издал заповед за изпълнение, която е връчена по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК. Съдът е дал указания на заявителя да предяви
установителен иск на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
Заявява, че общата стойност на непогасения паричен дълг на длъжника
Б. К. К., ЕГН**********, към датата на депозиране на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, е в размер на: 1600.00 лв., представляващи
остатък от главница на основание сключен Договор за потребителски кредит
„Е.” № *** г. Към задължението са направени допълнителни разноски за
образуване на Заповедното производство по чл. 410 ГПК в размер на 1272.44
лв., както и разноски за образуване на настоящото производство в размер на
1032.00 лв. и допълнително предстоящите разноски по настоящото
производство.
Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да
установи със сила на пресъдено нещо и да признае за установено по
отношение на ответника Б. К. К., ЕГН **********, че дължи на „К.” АД:
сумата от 1600.00 лв. главница на основание сключен Договор за
потребителски кредит „Е.” № *** г. и законна лихва за забава върху
главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение до окончателното заплащане на главницата.
С оглед изложеното моли съда да осъди ответника Б. К. К., ЕГН
********** да заплати на "К." АД разноски за образуване на Заповедното
производство по чл. 410 ГПК в размер на 1272.44 лв., както и разноски за
образуване на настоящото производство, включително и такива за адвокатско
възнаграждение, както и допълнителни предстоящи разноски, за чиито
конкретен размер и основание в хода на съдебното производство ще бъде
представен списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Моли, в случай че представител на дружеството не успее да се яви на
3
първото съдебно заседание по делото, съдът да даде ход на същото в тяхно
отсъствие.
В случай, че ответникът претендира съдебни разноски, прави
възражение за прекомерност на същите.
Сочи банкова сметка, по която ответникът може да плати присъдените
суми при П. АД, IBAN: ***, BIC: ***. За съдебно заседание ищцовото
дружество е редовно и своевременно призовано не изпраща процесуален
представител.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Б. Й.,
в качеството му на пълномощник на ответника, с който моли съда да остави
изцяло без уважение исковата молба на „К.“ АД, ЕИК *** срещу Б. К. К..
Счита същата за напълно неоснователна. Заявява, че главницата е изцяло
заплатена.
Излага подробни съображения. Сочи съдебна практика:
Сочи, че съгласно чл. 23 от Закона за потребителския кредит „Когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.“ В настоящия случай процесният договор е
недействителен, а 1600 лв. по него са заплатени.
Доверителят му Б. К. К., ЕГН **********, в качеството на физическо
лице, което има качеството на потребител по смисъла на & 13, т.1 от ДР на
ЗЗП, на *** г. е сключил по електронен път с „К.“ АД, ЕИК ***, Договор за
потребителски кредит „Е.“ № *** г.
Сключеният договор за потребителски кредит е уреден в закона за
потребителския кредит (ЗПК), както и в закона за защита на потребителите
(ЗЗП) със следните параметри: Размер на кредита: 4000 лв.; Фиксиран
годишен лихвен процент: 36%; Годишен процент на разходите: 49.7%; Брой
вноски: 12 месечни вноски; Първа вноска: 10.08.2024 г.; Последна вноска:
10.07.2025 г.; Лихва: 1440 лв.
Съгласно чл. 4.5 от Договора „В срок до края на следващия работен ден
от сключване на настоящия договор, Кредитополучателят е длъжен да
предостави на Кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция, или гаранция
издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер
на предоставената главница и лихви по кредита, със срок на валидност до една
година от датата на сключване на договора“
Съгласно чл. 7.1 от договора: „В случай, че Кредитополучателят не
представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 5 от този договор в
установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите по
договора, Дружеството може да начисли неустойка в размер на 2880 лв.“
Чл. 7.2. „Неустойката следва да се начислява на месец, считано от
изтичането на срока по чл. 4, ал. 5...“
Видно от представения погасителен план, към сумата за плащане са
добавени по 240 лв. месечно и месечната вноска става общо 693.33 лв., а
общата сума за връщане - 8320 лв., а не 5440 лв.
4
Счита, че основанията за недействителността на целия договор за
потребителски кредит „Е." № *** г. са: Въпреки, че кредиторът твърди, че
размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от
ЗПК съгласно Приложение № 1 към ЗПК и параметрите посочени в
погасителния план, в това число общите разходи по кредита, това негово
твърдение се разминава с друго „уговорено“ в чл. 7.1 от процесния договор,
където е записана неустойка в размер на 2880 лв., която очевидно не е
добавена към ГПР
Разпоредбите на чл. 4, ал. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да
осигури на следващия ден гаранция, като потребителят дължи неустойка в
размер на 2880 лева, при непредоставяне на гаранцията. Прочитът на
съдържанието на клаузата по чл. 4, ал. 5 от договора и оскъпяването й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своята същност тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което
последния е прикрил обозначавайки го като неустойка)
Счита, че изискванията, които клаузата на чл. 4. ал. 5 от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер
(на 4000 лева). Предвид това счита, че не само правно, но и житейски е
необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответната
възможност да осигури банкова гаранция за срок от една година. Няма
институция, която да предостави такава банкова гаранция, а ако
потребителят имаше 4000 лв. за гаранция, защо изобщо би теглил кредит?
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава „неустойка“. Същевременно
кредиторът не включва така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че в чл. 22 от ЗПК е разписано, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1; чл. 11 ,ал. 1, т.7 - т. 12 и т.20 и ал.2; и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - т.9, договорът е нищожен.
Счита, че в случая не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Заявява, че в процесния договор за потребителски кредит - погасителния
план към него е посочена обща сума за плащане: 5440 лева (кредит от 4000
лева + възнаградителна лихва от 1440 лева), но действителната Обща сума за
плащане е в размер на: 8320 лева (4000.00 лв. главница, лихва 1440 лв.,
неустойка в размер на 2880 лв.)
Сочи, че видно от данните ГПР не включва част от разходите по кредита,
а именно така наречената неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 6,
ал.1 от договора за кредит.
Твърди, че в случая неустойката представлява разход, свързан с договора
за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР на кредита, като тя е
била изначално известна на кредитора - същата е уговорена още към момента
на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него и
представлява част от месечната погасителна вноска. Така формулирана
неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито
възнаграждение, за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в
5
общия разход по кредита (Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по възз. гр.
дело № 13357/2022 г., Решение № 780 от 09.02.2024 г. на СГС по възз. гр. дело
№ 1255/2023 г., Решение № 4198 от 13.12.2022 г. на Районен съд-Пловдив, по
гр.д. № 12329/2022 г. и други).
Сочи, че след прибавяне към формално уговорения размер на ГПР в
договора на дължимата неустойка, се надвишава значително максимално
допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва - аргумент на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Заявява, че вписаните в договора параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В този смисъл
като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на
изискването на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК (Решение № 261440 от 04.03.2021 г.
по възз. гр. дело № 13336/2019 г., по описа на СГС, II - А възз. състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по възз. гр. дело № 7108/2021 г. по описа на
СГС, III - Б възз. състав и други).
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен
процент по кредита в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер
на 49.70%. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита
(кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %).
Липсата на конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
ГПР в размер на 49.7 % води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10,ал.1 от ЗПК). При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи
извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора
възнаградителна лихва в размер на 36% и при това положение, не става ясно
как е формиран ГПР в размер на 49.7% т.е. Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК.
С невключването на „неустойката“ при изчисляване на ГПР и в общо
дължимата сума от потребителя, не само е създадена предпоставка за
неоснователното обогатяване на кредиторът, но и има за цел или резултат
заобикаляне на изискването на този закон, като кредиторът не е посочил
истинската сума на годишния процент на разходите.
Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите
по Кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като Годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. (& 1, т. I от ДР на ЗПК)
Предвид изложеното счита, че е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
6
суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните
стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, & 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО.
Счита, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в Годишния процент на
разходите не е включена неустойката от 2880 лв.
Заявява, че за договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП.
В потребителския договор с ищеца, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Счита, че се налага извод, че уговорките в чл. 6, във връзка с чл. 18, ал. 1
от договора за потребителски кредит нямат друга цел освен създаване на
привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително
погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т.е.
последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползване
на заетата сума (Определение № 11696 от 05.10.2023 г. по ч. г. д. № 866/2023 г.
на СГС; Решение № 3939 от 17.07.2023 г. на СГС по възз. гр. дело N
12826/2022 г.; Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. дело № 578/2022 г.
На III г.о. на ВКС; Решение № 261440 от 04.03.2021 г. на СГС по възз. гр. дело
№ 13336/2019 г. И Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по възз. гр. дело №
8029/2021 г.)
Счита клаузата за предоставяне на обезпечение за нищожна, тъй като с
нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че
вземането няма да бъде събрано.
Сочи, че неустойка за неизпълнение на задължението, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от не предоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване на кредиторът. По посочения начин се заобикаля
законът - чл.ЗЗ, ал.1 от ЗПК.
Отбелязва, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите
са били реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от
ЗЗД дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
7
плащане разсрочва заедно с периодичната вноска. Това навежда на извод, че
нито една от страните не е имала реално намерение да се представи
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД при
непосредствено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Проличава замисълът, че
така наречената неустойка е скрито възнаграждение.
Така наречената „неустойка“ представлява разход за потребителя по
самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да
бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в
договора. С договарянето на разгледания разход за потребителя, който е
следвало, но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно максимално
допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното
оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на
възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достига до
превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора,
надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считат нищожни.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е
нищожна.
Като не е съобразено задължението за заплащане на неустойката при
определяне на ГПР по кредита, последният е некоректно посочен в Договора,
което съставлява нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На това основание процесният договор следва да се приеме за недействителен
(Решение № 640 от 12.05.2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, VIII състав, по гр.
дело N 508/2022 г. и много други)
По изложените съображения счита, че договорът за потребителски
кредит „Е.“ № *** г. не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, с оглед на което същият е недействителен.
Предвид, че договорът е недействителен, моли съда да остави изцяло
без уважение исковата молба. Счита, че адвокатските възнаграждения в
заповедното производство от 1200 лв. и в исковото производство са
прекомерни и представляват злоупотреба с право. Претендира присъждането
на разноски. За съдебно заседание ответникът е редовно и своевременно
призован не се явява и не изпраща процесуален представител.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното частно гражданско дело № 579/2025 г. по описа
на Районен съд – К., на основание чл. 410 от ГПК съдът е издал заповед за
изпълнение № 321/05.03.2025 г. срещу длъжника Б. К. К. за изпълнение на
парично задължение за сумите : 3 100.60 лева главница, 480 лева договорна
лихва от 10.10.2024 г. до 10.02.2025 г., 41.30 лева лихва за забава от 11.10.2024
г. до ***г. и законната лихва върху главницата считано от 04.03.2025г. до
изплащане на вземането, както и 1 272.44 лева разноски по делото за
8
държавна такса.
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника
Б. К. К., че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 579/2025 г. по описа на Районен съд – К., което е обусловило
правния интерес на ищеца от завеждане на настоящия специален
установителен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК.
По делото са представени: Заповед № БНБ-*** г. на БНБ; ОУ на „К.“
АД; Заявка за кредит от Б. К. К.; Договор за потребителски кредит „Е.” №
***г.; Извлечение за извършени плащания; справка – банково извлечение за
извършения превод; Извлечение от кредитния софтуер - копие от изпратено
електронно съобщение до ответника.
Страните по делото не спорят, че на ***г. между „К.“ АД в качеството
му на кредитодател от една страна и Б. К. К. в качеството му на
кредитополучател от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит
„Е.“ №***/***г. в размер на 4000 лева. Договор за потребителски кредит „Е.“
№***/***г. е сключен при следните условия : вид на кредита : потребителски
кредит „Е.“; размер на кредита 4 000 лева; цел на кредита : текущи разходи;
срок на кредита : 12 месеца от датата на подписване на договора; фиксиран
годишен лихвен процент по кредита – 36 %; лихвен процент за срока на
кредита – 40.99 %; годишен процент на разходите – 49, 7%, първа вноска –
10.08.2024г.; краен срок на издължаване – 10.07.2025г. Неустойка:в случай че
кредитополучателя не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл.4,
ал.5 от договора за кредит в установения срок и съгласно реда и условията
предвидени в Общите условия по договора, Дружеството може да начисли
неустойка в размер на 2880,00 лева. Начислената неустойка се заплаща заедно
със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения
погасителен план. Не е спорно, че на ***г. средствата от по кредита по
процесния договор потребителски кредит са усвоени от кредитополучателя.
Усвояването е извършено чрез системата за електронни плащания ePay. bg.
Средствата са преведени от заемодателя на ищеца с основание Договор за
потребителски кредит „Е.“ №***/***г. /лист 17 от делото/.По делото е
назначена и изслушана съдебно – счетоводна експертиза, която е депозирала
писмено заключение, което не е оспорено от страните и съдът възприема
същото като компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението се
установява, че внесената сума от ответника по сметката на ищцовото
дружество сума е в размер на 2400,00 лева. Вещото лице сочи, че законна
лихва на дата ***г. е 13,63 % / 360 = 0,03786% за един ден. От заключението се
установява още, че в размера на ГПР е включена единствено
възнаградителната лихва по процесния Договор за кредит. Няма други
разходи, които са включени в ГПР. В допълнение следва да се посочи, че в
договора за потребителски кредит ГПР не е включена сумата, представляваща
неустойка при неосигуряване на гаранция. Заложен е ГПР 49.7% като
максимален размер. По кредита няма други такси освен възнаградителна
лихва. Посочено е, ГПР не се влияе от таксата за гаранция, защото изначално
тя не се включва в ГПР. Съгласно ЗПК ГПР следва да бъде изчислен към
момента на сключването на договора за кредит. В този смисъл в понятието
„общ разход по кредита за потребителя“ съобразно § 1 от ДР ЗПК се включват
„разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
9
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора“. Процента
на ГПР, ако в неговия обхват се включи и „неустойката” в размер на 2 880 лева
е 174.97%.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
В случая се твърди, че процесният договор за кредит е сключен от
разстояние, поради което приложими към него са нормите на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Искът е предявен след успешно провеждане на производство по чл. 410
ГПК и надлежно депозирано възражение от длъжника по реда на чл. 414, ал. 1
ГПК и в срока, предвиден в разпоредбите на чл. 415, ал. 1 ГПК, с оглед на
което е процесуално допустим. Предмет на установителния иск е
съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение и
успешното му провеждане предполага установяване на дължимостта на
сумите, за които е издадена оспорената заповед. Или, в контекста на
основанието, на което се претендира вземането, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване възникването в негова
полза на изискуемите вземания, за което е издадена заповедта, т. е. да докаже,
че между "К." АД и ответника е възникнала валидна облигационна връзка по
посочения в исковата молба договор за заем, по силата на който на ответника е
предоставена в заем сума срещу задължение за връщането й.
В конкретния случай съдът намира за установено, че между страните е
сключен процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние. Спрямо
същият приложение намират съответно разпоредбите на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/. Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е
налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР от ЗЗП,т.к.същият се
явява потребител и по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК.
10
При служебно извършената проверка относно действителността на
процесния договор съдът установи на първо място, че не е спазена
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗПК. Ищецът не е ангажирал доказателства за
спазване изискването на чл. 5, ал. 2 от ЗПК, а именно за предварително
оповестената съществена за потребителя преддоговорна информация,
съдържаща се в стандартния формуляр, изискуем по чл. 5, ал. 2 от ЗПК.
Липсата на удостоверяване на това обстоятелство прави невъзможно съдът да
прецени дали ответникът е бил предварително запознат с параметрите на
сключения договор.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит. Съдът намира, че направеното възражение за недействителност на
договора е основателно, по следните съображения:
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по
договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер 49.7,00 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща
обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
11
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на неустойката при неосигуряване на
гаранция, която възлиза на 2 880 лева. От неоспореното заключение на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че процента на ГПР, ако в
неговия обхват се включи и неустойката е 174.97 %. По този начин се
нарушава и императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния
размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля
допустимия петкратен размер на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици. Съгласно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на
кредита е в размер на 4 000 лева. /в този смисъл Решение № 349 от 18.01.2024
г. на СГС по в. гр. д. № 6636/2022 г., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д.
№ 2024/2022 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. №
3620/2021 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело №
1023/2020 г. на ВКС, I ТО/. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза по делото се установява, че кредитополучателят е заплатил сумата
от 2 400 лева по Договор за потребителски кредит „Е.“ №***/***г.. След
приспадането от чистата стойност на кредита ответникът дължи на ищеца
сумата от 1 600 лева - главница, явяваща се част от чистата стойност на
кредита, ведно със законната лихва от 04.03.2025г г. до окончателното
изплащане. Поради това следва де приеме, че ответника дължи връщането на
сумата 1 600 лева на основание чл. 23 ЗПК.
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното: При този изход на делото претенцията на ищеца за
присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство
с оглед на т.12 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013 г.
на ВКС, ОСГТК се явява основателна. В исковото производство ищецът е
направил следните разноски: 32 лева за държавна такса и 1 000 лева,
договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат, В заповедното
производство по реда на чл. 410 от ГПК е направил разноски в размер на
1 172.44 лева, от които 72.44 лева за държавна такса и 1 200 адвокатски
хонорар. Ответникът е направил разноски както следва : 300 лева
възнаграждение за съдебно – счетоводната експертиза и 1 200 лева
възнаграждение за един адвокат.
Пълномощниците и на ищеца и на ответника релевират възражение за
прекомерност на претендирания хонорар на насрещната страна. Съдът намира
същите за основателни по следните съображения: Ищецът претендира
12
адвокатски хонорар както следва: 1 200 лева в заповедното производство и
1 000 лева в исковото производство. Ответникът претендира заплащане на
възнаграждение за един адвокат в размер общо на 1 200 лева и в двете
производство. Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017
г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с
постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от 7 Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството на
гласни доказателствени средства или множество експертни заключения, като
производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно
заседание, в които процесуалните представители на ищеца и на ответника не
са явили. Касае се за спор с константна и безпротиворечива съдебна практика.
По изложените съображения съдът счита, че следва да определи адвокатско
възнаграждение в общ в размер на 1000 лева за двете производства и за всяка
една от страните.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство в размер 532 лева, а в заповедното производство по
ч.гр.д.№579/2025 г. по описа на Районен - К. – 295.39 лева. Ответникът също
има право на разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК съразмерно
отхвърлената част, поради което ищецът следва да му заплати сумата от
387.18 в исковото производство и разноски в размер на 241.98 лева в
заповедното производство.
Съгласно чл.80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване
13
на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма
право до обжалва решението в частта му за разноските. В настоящия случай и
двете страни са представил списък на разноските.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по
отношение на Б. К. К., ЕГН **********, с адрес град К., *** съществуването
на вземането на „К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
***, представлявано от изпълнителния директор М. Г. А. за сумата 1 600 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит „Е.“ №
***/*** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2025
г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 321/05.03.2025 г. по
частно гражданско дело № 579/2025 г. по описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА Б. К. К., ЕГН **********, с адрес град К., *** да заплати на
„К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град ***,
представлявано от изпълнителния директор М. Г. А., сумата от 532 лева,
представляваща разноски по настоящото дело.
ОСЪЖДА Б. К. К., ЕГН **********, с адрес град К., *** да заплати на
„К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град ***,
представлявано от изпълнителния директор М. Г. А., сумата от 295.39 лева,
представляващи разноски по ч.гр.дело № 579/2025 г. по описа на Районен съд
– К..
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
***, представлявано от изпълнителния директор М. Г. А. да заплати на Б. К.
К., ЕГН **********, с адрес град К., ***, сумата от 387.18 лева,
представляваща разноски по настоящото дело.
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
***, представлявано от изпълнителния директор М. Г. А. да заплати на Б. К.
К., ЕГН **********, с адрес град К., ***, сумата от 241.98 лева
представляващи разноски по ч.гр.дело № 579/2025 г. по описа на Районен съд
– К..
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по
ч.гр.дело №579/2025г. по описа на Районен съд – К..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
14
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
15