№ 1438
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Георгиева
Членове:Валентин Д. Бойкинов
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20251000500788 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 15 от 03.01.2025 г. постановено по гр.д. № 3673/2023 г. по описа на Софийски
градски съд, І-29 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на З. Д.
Ч. на правно основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение
за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен
срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.03.2020 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния размер от 120 000 лева.
Решението е обжалвано от ищеца З. Д. Ч., чрез процесуален представител в отхвърлителната
му част с доводи за неправилност. При подробен анализ на национална и европейска
практика на ЕСПЧ, се твърди, че присъденото обезщетение е в занижен размер, което не
отговаря на справедливостта. Поддържа се, че размерът следва да бъде определен при
съблюдаване на международно признати критерии, тъй като във вътрешното право няма
аналог на подобно дело с подобен обществен и личен залог. Подчертава, че въпреки
проявената от страна на жалбоподателя и други пострадали активност, както и поради
незачитане на актове на други институции (напр. 78 броя определения на съда за ускоряване
на досъдебното производство), делото не се е придвижвало ритмично и умишлено е било
бавено поради незаконосъобразно поведение на представители на прокуратурата, а подобна
повтаряемост на забавянията води до по-голяма отговорност на държавата. Изтъква, че от
1
забавеното производство за него са били обективирани загуби на възможности - различни по
характер от пропуснатите ползи, и чието установяване не подлежи на доказване.
Претендира отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковата претенция до
пълния размер от 120 000 лева. Претендира разноски.
Решението е обжалвано и от Прокуратурата на Република България в осъдителната му част.
Твърди се, че не са събрани доказателства, които да установят действителни вреди за ищеца,
които да са в пряка причинна връзка с процесното дело. Поддържат, че не е спазен принципа
на чл. 52 ЗЗД, като се позовава на практика на ВКС. Моли решението да се отмени в
осъдителната част или да се намали размера на обезщетението.
Страните не са заявили становища в писмени отговори, но в открито съдебно заседание
оспорват жалбите.
Въззивните жалби са подадени в срок срещу валидно и допустимо решение, преценено като
такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС.
Ищецът З. Д. Ч. е предявил против Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, с който се претендира осъждане на ответника да заплати
сумата от 120 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
като пострадало лице - наследник на А. З. Ч. и в лично качество, възникнали от
продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл.дело 1/1991 год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998 год. по описа на ВОП -София, а сега ДП №ІІ-048/1999
год. по описа на ВОП София, ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение,
считано от 26.03.2020 год. до изплащане на вземането. Твърди се, че е пострадал от
престъпленията, разследвани по следственото дело, известно като т.нар. „възродителен
процес“. Поддържа, че процесът представлявал принудителна промяна на имената на
български граждани от турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им
обичаи, традиции и вярвания, а в заключителна фаза – прогонване на стотици от България в
т.нар. „голямата екскурзия“. Излага подробни твърдения, че е пострадала лично и като
наследник на нейния съпруг А. Ч., който бил задържан и отведен в периода 19.02.1985 г. –
14.04.1987 г. на остров Белене и в затвора гр. Бобов дол, а след това принудително заселен в
гр. Бобошево до 1988 г., без да е извършил престъпление. Сочи, че съпругът й бил поставен
в изключително тежки условия на живот и изолация през време на престоя си на остров
Белене, както и че цялото семейство било принудително изселено през 1989 г. в Турция.
Твърди, че са подавани жалби през 1996 г. и 1997 г. по образуваното наказателно
производство, за развитието на което те като пострадали не са били уведомяване до
неговото спиране, а след това – прекратяване, постановлението за което не е влязло в сила и
отменено от САС. Навежда доводи в качеството й на пострадал, за това че за нея е значимо
развитието и приключването на наказателното производство, образувано в сл. дело № 1 от
2
1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано
в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на Военноокръжна прокуратура – София, а по-късно
преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на Военноокръжна
прокуратура – София (СВОП), предмет на което били извършените от длъжностни лица по
време на възродителния процес престъпления; подавани и от него молби до Прокуратурата
през 2023 г.; продължило повече от 30 години досъдебното производство, което продължава
да е висящо поради подадена жалба срещу постановлението за прекратяване, включително и
след приетата от Народното събрание декларация, с която се осъжда „Възродителният
процес“. Сочи, че със забавянето на производството са и били причинени безпокойство,
неспокойство и несигурност от непостигане на справедливо осъждане на виновните за
насилствената асимилация лица, емоционална фрустрация и депресия. Сочи, че след
07.09.1992 г. ЕКПЧ се прилага за България, с което за държавата е възникнало позитивното
задължение за ефективно разследване.
Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва иска като недоказан, както и
относно размера им. Поддържа, че търпените вреди не следва да бъдат предмет на иск по
чл.2б от ЗОДОВ, тъй като за събитията, преживени от ищеца е обявена политическа и
гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание, ДВ, бр. 44/01.06.1990 г. Счита,
че делото се е отличавало с изключителна правна сложност, отделно, че отговорността за
забавянето е била и на съда, където делото е било внасяне за разглеждане. Отделно от това
твърди, че липсва причинно-следствена връзка между вредите и дейността на Прокуатурата.
Моли за отхвърляне на исковата претенция.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във
въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:
Страните не спорят по фактите и по делото се установява, че наказателното производство по
следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили /така
нареченото дело за "Възродителния процес"/ е започнало на 30.01.1991 г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани
са над 360 свидетеля, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки.
Установява се по делото, че А. Ч. е един от пряко пострадалите от деянията, които са
предмет на разследване по посоченото следствено дело, тъй като за периода 19.02.1985 до
14.04.1987 год. е бил лишен от свобода в затвора и лагера на остров Беляне и з затвора в
гр.Бобов дол, а за периода 15.04.1987 год. до 14.12.1988 год. – в затвора в гр.Бобошево.
Установява се, че след освобождаването му бил подложен на наблюдение от ДС, като нямал
право да напуска селото и трябвало сутрин и вечер да се подписва в кметството. През 1989
3
год. били изгонени от страната.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните
правни изводи:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл.2б от ЗОДОВ за
неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. /придобило гражданственост като т. нар.
"дело за възродителния процес"/, е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 от ГПК. /решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., ІV Г. О.,
ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр.
д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-
то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд./. Съгласно
тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен
ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата
и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица
от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право,
предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл.6, § 1 от КЗПЧОС следва да се
тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за
граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите
граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се
засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало
от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по
отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно
производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр
жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по
смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му
квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно
вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за
парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право".
В настоящия случай не е спорно, че ищецът е наследник по закон на съпругът си А. Ч..
Установява се по делото, че ищеца е депозирал молба до ВОП, с която на основание чл.75,
ал.2 от НПК се заявява намерение за участие в делото като пострадал. Съгласно чл.74, ал.2
НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите
4
наследници. Относно качеството пострадал на лицето следва да бъде съобразена практиката
на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието „жертва“ - физическото или юридическо лице,
което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Пряко пострадали са лицата
засегнати от нарушението, а косвено пострадали са лица, лично засегнати от нарушение
срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. Ако
прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на
Конвенцията, в частност разумно разглеждане на делото от наследник, съдът може да
признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието
нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако
жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например материален интерес,
защита на личната или семейната репутация и др. Лицето, встъпило в правата на
наследодателя си има качеството на "непряко пострадал" и е легитимирано да предяви
претенцията за нарушение на чл.6 ЕКПЧ.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ
/решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр.
д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-
то гр. отд./, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
съответното производство /гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза/ причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради
забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими вреди по време на т. нар.
"възродителен процес", неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до
край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова
много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от
тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална
5
напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително
30 години. С оглед това настоящият съдебен състав споделя и намира, че следва да се
приложи трайно установена и преобладаваща практика на ВКС /Решение № 667 от 8.11.2024
г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 620 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр.
д. № 461/2025 г., III г. о., ГК и др./, съгласно която справедливият размер на обезщетението
за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни
/типични/ неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото
досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 30 000 лева. В
сочената по-горе практика се приема, че при определянето на този размер на обезщетението
е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо
действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя-физическо лице не се следват разноски за
въззивната инстанция.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15 от 03.01.2025 г. постановено по гр.д. № 3673/2023 г. по
описа на Софийски градски съд, І-29 състав.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6