Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 17.12.2020 година

          В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №11138 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №100181 от 22.04.2019г., постановено по гр.дело №40733/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, е признато за установено по предявените от "Т.С." ЕАД срещу М.В.М.-Я. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че М.В.М.-Я. дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 3057.05 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия с включено дялово разпределение за периода 19.02.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 19.02.2018г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за разликата над 3057.05 лв. до пълния предявен размер от 3799.48 лв., и за периода м.05.2014г. - 18.02.2015г., както и сумата от 361.53 лв., мораторна лихва с включена лихва върху дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 07.02.2018г., като е отхвърлен иска за разликата над 361.53 лв. до пълния предявен размер от 542.43 лв., за недвижим имот в град София, ж.к.“*****, аб.№315557, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 26.02.2018г. постановена по ч.гр.д. №11344/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав. С решението е осъдена М.В.М.-Я. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК направените по делото разноски в размер на 633 лв., включително разноски по заповедно производство по ч.гр.д. №11344/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, изчислени съобразно уважената част от предявените искове. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на М.В.М.-Я. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата в размер на 94.50 лв., направени разноски в исковото и в заповедното производство, изчислени съобразно отхвърлената част от предявените искове.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт Т.Ж., срещу решението на СРС в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за разликата над 3057.05 лв. до пълния предявен размер от 3799.48 лв., и за периода м.05.2014г. - 18.02.2015г. - поради погасяване на задължението по давност, както и в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 361.53 лв. до пълния предявен размер от 542.43 лв. - поради погасяване на задължението по давност, както и в частта на разноските. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната давност като е приел, че погасени по давност са дължими суми по обща фактура от 31.07.2015г.. Твърди се, че в раздел ІХ /Заплащане на топлинна енергия/, чл.33, ал.1 от Общите условия, е определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 45 -дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно задължението на ответницата да заплаща дължимите от нея суми за потребена топлинна енергия, за които е издадена на 31.07.2015г. обща фактура за периода м.05.2014г. – м.04.2015г. е станало изискуемо на 16.09.2015г., след която дата ответницата е изпаднала в забава досежно задължението за заплащане на главница и предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове за главница и мораторна лихва. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави се възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендирани разноски от въззивника-ответник за адвокатско възнаграждение.

            Въззиваемата страна - М.В.М.-Я., не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба от ищеца.

               Постъпила е въззивна жалба от ответницата - М.В.М.-Я., чрез адв.И.Д. срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 3057.05 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия с включено дялово разпределение за периода 19.02.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 19.02.2018г. до изплащане на вземането, както и в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 361.53 лв., мораторна лихва с включена лихва върху дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 07.02.2018г., за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*****, аб.№315557. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежава качеството потребител на топлинна енергия. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Навежда се възражение за нищожност на клаузите на чл.32, ал.1 и чл.33, ал.4 от Общите условия, които установяват срок и падеж на задълженията за заплащане на топлинна енергия, тъй като се твърди, че същите са неравноправни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове за установяване на задължения за главница и мораторна лихва. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба от ответницата.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.В.М.-Я. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на подадените въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №11344/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 19.02.2018г. и е постановена на 26.02.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.В.М.-Я. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - М.В.М.-Я. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - М.В.М.-Я. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че М.В.М.-Я. дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 3057.05 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия с включено дялово разпределение за периода 19.02.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 19.02.2018г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за разликата над 3057.05 лв. до пълния предявен размер от 3799.48 лв., и за периода м.05.2014г. - 18.02.2015г., както и сумата от 361.53 лв., мораторна лихва с включена лихва върху дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 07.02.2018г., като е отхвърлен иска за разликата над 361.53 лв. до пълния предявен размер от 542.43 лв., за недвижим имот в град София, ж.к.“*****, аб.№315557, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 26.02.2018г. постановена по ч.гр.д. №11344/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на собственик на процесния имот, се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Прието е, че задължението на потребителите да заплащат месечно цената на консумираната топлинна енергия представлява задължение за периодично плащане, и досежно него е приложима кратката тригодишна давност по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. В тази връзка и при съобразяване, че датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, се счита за дата, на която е предявена исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, е обоснован извода, че претендираните вземания за главница и мораторна лихва за периода от м.05.2014г. - 18.02.2015г. се явяват погасени по давност.  При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

            Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В конкретния случай между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер, както и че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот, който имот се намира в сграда – етажна собственост. С оглед на това правилно първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответницата има качеството потребител на топлинна енергия и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно нормата на чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба на ответницата са неоснователни.

Въззивният съд приема за неоснователни възраженията на ответницата за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответницата общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.

На следващо място съдът счита, че противно на поддържаното във въззивната жалба на ищеца първостепенният съд правилно е приложил института на кратката тригодишна давност по отношение на част от претендираните вземания за главница, като е приел, че същите представляват периодични задължение и досежно тях е приложима нормата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. С оглед датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, от който момент се счита, че е предявена исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, с подаването на която давностният срок е прекъснат - 19.02.2018г., то в случая задълженията за главница за периода от м.05.2014г. - 18.02.2015г. вкл. се явяват погасени по давност. За посочения период изискуемото задължението за главница, което е погасено по давност, възлиза на сумата в размер на 742.43 лв.. Следователно дължимата и непогасена по давност главница възлиза на 3057.05 лв., в която се включва и дължимата сума за услугата дялово разпределение.

Предвид горното съдът намира, че правилно първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото заключения на СТЕ и ССеЕ и с оглед  диспозитивното начало в гражданския процес е уважил частично предявения иск за главница срещу ответницата за сумата от 3057.05 лв., представляваща стойността на доставени, но незаплатени топлинни услуги, за периода от 19.02.2015г. до 30.04.2017г. за процесния топлоснабден имот,  ведно със законната лихва, считано от 19.02.2018г. до окончателното й погасяване, като е отхвърлил предявения иск за главница с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 3057.05 лв. до пълния предявен размер от 3799.48 лв., и за периода м.05.2014г. - 18.02.2015г. - поради погасяване на задължението по давност. В тази част обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която е частично уважен предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 361.53 лв., мораторна лихва за периода от 16.09.2015г. до 07.02.2018г., като е отхвърлен иска за разликата над 361.53 лв. до пълния предявен размер от 542.43 лв.. С оглед исковия период, за който вземанията не са погасени по давност, т.е. от 16.09.2015г. до 07.02.2018г., правилно е прието от СРС, че ответникът е изпаднал в забава на 1-во число на втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия, съответно претендираните вземания за обезщетение за забава са изискуеми. Изложените от СРС мотиви за правилни и въззивният съд препраща към тях без да излага собствени такива.

            Относно заявеното за първи път във въззивната жалба възражение за нищожност на клаузите на чл.32, ал.1 и чл.33, ал.4 от Общите условия, които установяват срок и падеж на задълженията за заплащане на топлинна енергия, като неравноправни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, настоящият състав намира за преклудирано и като такова не следва да се произнася по него.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора по двете въззивни жалби страните нямат право на разноски и сторените от тях разноски следва да останат в тежест на всяка от тях така както са направени.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №100181 от 22.04.2019г., постановено по гр.дело №40733/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :            

 

                                                ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

                                                                       2./