РЕШЕНИЕ
№ 417
гр. Пловдив, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20215300503208 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на Р.К., чрез адв. Д.Б.,
срещу решение № 1781/18.10.2021 г. по гр.дело № 17172 по описа на РС
Пловдив за 2020 г.
С обжалваното решение РС Пловдив допуска извършване на съдебна
делба между Д. СТ. Б. и Р.И. К. – Д. на следния недвижим имот:
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.526.11**, находящ се гр.
П., общ. Пловдив, обл. Пловдив, по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, адрес на имота: гр. Пловдив, П.К. 4000, ул. „***
самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот
с идентификатор 56784.526.1*, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: 55,22 кв.м., прилежащи
части: 3,387 % от общите части на сградата, изба № 6 с площ от 12,75 кв.м.,
стар идентификатор:няма, ниво: едно, съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж: 56784.526.115.1*, 56784.526.115.*, под обекта: 56784.526.115.* и
1
над обекта: 56784.526.115.*, при квоти: За Д. СТ. Б. – ¼ ид. Част и за Р.И. К.
– Д. ¾ ид. части.
Недоволен от постановеното решение жалбоподателя го обжалва изцяло,
като счита постановения съдебен акт неправилен, поради допуснато
нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и при липса
на обоснованост. Оспорва извода на съда, че праводателят и не е придобил ¼
идеална част от имота, чрез необезпокоявано давностно владение след
смъртта на съпругата му. Счита, че неправилно не са кредитирани от съда
свидетелските показания на свидетеля Й., праводател на жалбоподателката,
от които се установява, че след смъртта на съпругата му останал да живее в
процесното жилище и родителите на съпругата му не са се противопоставяли
на владението му, като заявявали, че нямат никакви претенции по отношение
на жилището. Намира, че показанията на свидетеля на насрещната страна не
следва да се кредитират, тъй като преразказват субективните възприятия на
страна в процеса. Счита, че със събраните в първоинстанционното
производство гласни доказателства се установява безспорно владение на
имота и изтичане на придобивна давност от 10 г. върху една четвърт от
процесното жилище в полза на праводателя на жалбоподателя свидетеля Й.,
начиная от смъртта на съпругата му, както и, че същото е било спокойно,
явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено. В съдебно заседание и в писмени
бележки по делото по същество поддържа изложените в жалбата доводи за
неправилност на решението на РС Пловдив, като подробно обсъжда
свидетелските показания на свидетеля Й., които счита, че следва да бъдат
кредитирани.
Моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и да бъде
постановено ново, с което да бъде отхвърлен искът за делба.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от Д. СТ. Б., чрез адв. Д., с
която счита постановения съдебен за правилен, законосъобразен и мотивиран.
Счита, че владението, на което се позовава жалбоподателката, не е
добросъвестно, прекъсвано е и владението не е било явно. Намира за
правилно, че съдът е кредитирал показанията на доведения от нея свидетел,
както и, че от събраните доказателства се установява, че не е манифестирано
намерение за промяната на държането на свидетеля Й. във владение,
промяната на намерението на съсобственика да владее имота като свой,
2
поради което и не е доказано възражението за придобиване на част от имота
по давност. Сочи съдебна практика в този смисъл. Моли да бъде отхвърлена
въззивната жалба като неоснователна и потвърдено обжалваното решение. В
хода по същество в съдебно заседание поддържа възраженията в отговора на
въззивната жалба, които развива в писмена защита, приложена към делото.
Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Пред РС Пловдив е бил предявен иск за делба на наследствен съсобствен
недвижим имот, с правно основание чл. 34, ал. 1 от ЗС, като производството е
във фазата на допускане на делбата.
Ищецът Д.Б. твърди, че e придобила една четвърт идеална част от
апартамент с КИ 56784.526.115.1* по КККР на гр. Пловдив по наследство от
сестра си Г. С. Й.. Твърди, че съпругът на сестра и е продал апартамента на
ответника, като за целта скрил обстоятелството, че е придобит по време на
брака му с Г. Й.. Моли съда да допусне до делба процесния недвижим имот,
между нея и ответника Р.К., която не е могла да придобие с продажбата
собствените на ищеца идеални части, доколкото продавачът не е бил техен
собственик.
Ответникът Р.К. твърди, че към датата на покупката на апартамента
продавачът Б. Й. е бил негов единствен собственик, тъй като го е придобил по
давност, като го е владял спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и
несъмнено от датата на смъртта на съпругата си 28.08.1996 г. до смъртта на
родителите и през 2000 г. Евентуално твърди, че владението е продължено от
нея, за периода от закупуването на имота на 25.04.2017 г. до предявяване на
иска за делба, като към своето е присъединила и владението на праводателя
си. Моли искът за делба да бъде отхвърлен.
3
По делото са приети писмени доказателства за установяване на
принадлежността на правото на собственост въз основа на сключени сделки и
наследствено правоприемство, както и са разпитани свидетели за доказване
на твърденията за придобиване на процесния имот по давност от свидетеля
Й., евентуално от ответника.
По отношение на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, а
именно, че имотът е придобит чрез покупко-продажба от свидетеля Б. Й. по
време на брака му с Г. Й., която е починала през 1996 г., като след смъртта на
последната, нейни наследници са били съпругът й и нейните родители, а след
смъртта на родителите и техен наследник е ищцата, няма изложени
възражения от страните. Страните не спорят и относно факта, че между
свидетелят Б. Й. и ищцата е провеждана среща, на която е присъствал и
свидетелят Д. Б., във връзка с молба от стана на свидетеля Й. към ищцата да
подпише документи във връзка с учредяване на ипотека върху процесния
имот. Безспорно е също, а и се установява от приложеното АНД 6417/20 г. на
ПРС, че разпитания по делото свидетел Б. Й. е признат за виновен в
извършено престъпление по чл. 313, ал. 3, вр. с ал. 1 от НК за това, че е затаил
истина в декларация за гражданско състояние и я е употребил пред нотариус
за удостоверяване на невярно удостоверените обстоятелства, за да продаде
процесния имот на ответника. От приложеното гр.дело 17755/2019 г. и
приложените към него производства е видно, че исковата молба за
прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба на процесния
имот е била върната като недопустима. Свидетелят Й. е продал имота на
ответника с приетия по делото нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 25.04.2017 г. на ответника. По така установените
обстоятелства от районен съд не са въведени възражения от страните и във
въззивното производство.
Спорно между страните и в първоинстанционното производството и
пред въззивната инстанция е обстоятелството дали собствеността върху една
четвърт от имота, преминала по силата на наследствено правоприемство към
наследниците на починалата съпруга на праводателя на ответника Й., е била
придобита от него по давност към датата на продажбата му, евентуално от
ответника, присъединил владението си към неговото след закупуване на
4
имота. За установяване на твърденията на страните по отношение на факта на
осъществено владение върху имота са допуснати двама свидетели – синът на
ищеца свидетелят Б. и праводателят на ответника – свидетелят Й.. След като е
обсъдил свидетелските им показания, съобразно разпоредбата на чл. 172 от
ГПК, първоинстанционният съд е кредитирал свидетелските показания на
свидетеля на ищеца, в частта, в която между свидетелските показания е
налице противоречие. Така е приел за недоказано твърдението, че свидетелят
Й. е имал уговорка с родителите на починалата си съпруга, че няма да имат
претенции по отношение на процесния имот, както и в частта, в която се
твърди да е заявил на ищцата, че е единствен собственик на имота, след като
му било отказано от нея подписване на документи за учредяване на
договорна ипотека на апартамента. Отчитайки задължителните указания,
дадени с Тълкувателно решение № 1/2012 на ОСГК на ВКС
първоинстанционният съд е приел за недоказано придобиване по давност от
страна на свидетеля Й. или, евентуално от ответника, правото на собственост
върху една четвърт идеална част от процесния имот, поради което е допуснал
до делба имота при квоти една четвърт идеална част за ищеца, придобити по
силата на наследствено правоприемство и три четвърти за ответника,
придобити чрез покупко-продажба. Така постановеното решение настоящият
състав намира за правилно, като изцяло споделя както констатациите при
установяване на релевантните по делото факти, въз основа на събраните по
делото писмени доказателства, мотивите при обсъждане на събраните гласни
доказателства, с оглед преценката на тяхната достоверност, така и
направените въз основа на тях правни изводи, като на основание чл. 272 от
ГПК препраща изцяло към мотивите на обжалваното решение. Въпреки това
следва да бъдат обсъдени направените в производството от страните
възражения и оспорвания.
Не се спори по делото, че свидетелят Й. е останал да живее в процесния
апартамент след смъртта на съпругата си Г. Й., като наследниците на
съпругата му не са предявявали претенции по отношение на ползването му.
Имотът е бил закупен при режим на СИО, като след смъртта на Г. Й., за
нейната една втора идеална част от имота е възникнала съсобственост по
силата на наследяване между наследниците и - съпругът и свидетеля Й. и
родителите и. Като наследник съсобственикът Й. е започнал да владее своята
идеална част, но да държи вещта като обща. Всеки съсобственик има право да
5
ползва общата вещ, а не задължение за това, като неупражняването на това
право не води до загубване на собствеността върху притежаваната от него
идеална част, която се държи за него от ползващия съсобственик. Поради
това безспорният факт, че наследниците на Г. Й. не са предявили претенции
за ползването на общата вещ няма правно значение за собствеността. Тъй
като съсобствеността между свидетелят Й. и родителите на съпругата му е
възникнала по силата на наследяване, то не може да се приложи
презумпцията на чл. 69 от ЗС, като се приеме, че намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт
върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС, тъй като съобразно правопораждащия
факт за упражняване на фактическата власт върху вещта той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за
оборена. В конкретния случай, доколкото ответникът се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част от съсобственик, следва да
докаже, че владеещият съсобственик е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си, а именно, че свидетелят Й. е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за
наследниците на съпругата си и е започнал да ги държи за себе си, с
намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието им.
Горното е разяснено в мотивите на задължителното за съдилищата
Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1 / 2012 г. на
Върховен касационен съд, ОСГК, относно тълкуването на цитираните норми
на закона.
Съгласно чл. 154 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на
които основава своите искания или възражения. Доколкото ответникът се
домогва да докаже, че праводателят му е бил собственик на целия
апартамент, като е придобил по давност и правата на останалите наследници
на съпругата си, в негова доказателствена тежест е да установи по безспорен
и несъмнен начин, че свидетелят Й. е довел до знанието на наследниците на
съпругата си намерението си да свои придобитите от тях по наследство
идеални части от недвижимия имот, както и изтичане на срока по чл. 79 ЗС от
този момент насетне. Тези факти следва да бъдат установени несъмнено и
безпротиворечиво. Доказателства, които да ги установят по безспорен и
категоричен начин, по делото не са събрани. Свидетелските показания на
6
свидетеля Й. от една страна са заинтересовани от изхода на делото, тъй като е
праводател на ответника, твърденията му са за изгодни за самия него факти,
от друга са дискредитирани от наличие на влязло в сила решение на
наказателния съд за извършено от него престъпление именно във връзка с
продажбата на процесния недвижим имот на ответника, при която е укрил
факта на придобиване на процесния имот по време на брака си с Г. Й.. Между
свидетелските му показания, дадени по делото и влязлото в сила решение по
АНД 6417/20 г. на ПРС са налице противоречия, доколкото като свидетелят
поставя под съмнение извършването на деянието, за което е признат за
виновен. В показанията си свидетелят твърди, че родителите на починалата
му съпруга са заявили пред него, че нямат претенции по отношение на имота,
но доколкото това е изявление за отказ от право на собственост, то същото
може да бъде направено само в писмена форма (чл. 100 от ЗС) и не може да
бъде доказвано с гласни доказателства, с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1
от ЗС. Противоречия са налице и между свидетелските показания на двамата
разпитани свидетели. Действително свидетелят Д. Б. е син на ответника,
поради което показанията му също следва да се преценят с оглед
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, отчитайки роднинската връзка със страната и
с оглед всички останали данни по делото. Съдът не споделя твърденията в
жалбата, че същият преразказва субективните възприятия на страна в
процеса, доколкото пред съда са изложени непосредствени впечатления,
включително от срещата между ответника и свидетеля Й.. Показанията му са
категорични, последователни, изложени са смислено и логично, житейски
обосновани са и между тях и събраните по делото писмени доказателства
няма противоречия, дадени са под страх от наказателна отговорност, като
съдът приема, че може да кредитира същите, доколкото внасят съмнение в
истинността на показанията на свидетеля Й.. Поради това от свидетелските
показания на свидетеля Й. не може да се направи категоричен и несъмнен
извод, че след смъртта на съпругата му е противопоставил на родителите и
владението си върху техните идеални части от имота и ги е уведомил за
намерението си да ги свои, нито, че към датата на срещата с ответника я е
уведомил за това, че се счита за единствен собственик на имота и отново е
уведомил, че владее целият имот като свой.
Единствено от представената декларация по ЗМДТ не може да се прави
извод за изявено намерение за своене от страна на свидетеля Й., тъй като от
7
една страна тя се подава в изпълнение на административно-данъчно
задължение пред орган, който налага специфични изисквания относно начина
на подпълване на образеца за декларация, а от друга декларацията не достига
до знанието на останалите съсобственици.
Съдебната практика е категорична и последователна в разбирането си,
че доказателствената тежест не е задължение да се представят доказателства
за установяване на фактите, а е задължение за съответната страна да понесе
неблагоприятните последици от това, че твърдения от нея факт не е бил
установен от събраните в производството доказателства. Тези
неблагоприятни последици са свързани с това, че съдът трябва да приеме, че
недоказания факт не се е осъществил и страната не може да черпи от него
изгодни за себе си правни последици. Или в конкретния случай, поради липса
на доказателства за противопоставяне на владението си върху имота по
отношение на останалите наследници, съдът следва да приеме, че не е налице
доказано начало на давностно владение, преди продажбата на имота от
свидетеля Й. и съответно не е изтекъл срок от десет години, какъвто се
твърди, на осъществено давностно владение от свидетеля Й. или от него и
ответника.
По така изложените съображения въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното решение –
потвърдено изцяло като правилно.
При този изход на спора въззиваемия има право на разноски, съгласно
представени доказателства за изплащане на адвокатско възнаграждение, като
следва да му бъде присъдена заплатената сума от 800 лева по договор за
правна помощ и съдействие № 40/2022 г., тъй като при повдигнат спор
относно правата на съделителите в делбеното производство и при обжалване
на постановеното от първоинстанционния съд решение, приложение намира
разпоредбата на чл.78 ГПК, а не чл. 355 ГПК. (в този смисъл Определение №
152 от 08.06.2015 г. по ч. гр. д. № 6646 / 2014 г. на Върховен касационен съд,
2-ро гр. отделение, Определение № 192 от 15.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1306 /
2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение и др.)
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1781/18.10.2021 г., постановено по гр.
дело № 17172 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА Р.И. К. – Д., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б., обл.
С., ул. „****, с адрес за призоваване гр. П., ул. „**** да заплати на Д. СТ. Б.,
ЕГН: **********, от гр. П., ул. „***, сумата от 800 лв. (осемстотин лева)
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9