№ 1045
гр. Плевен, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Румяна Илк. Конова
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430106931 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявена искова молба с вх. № 33044/28.11.2024 г. от
Л. В. С. чрез ЕАД Е. И., срещу „***“ ООД, с ЕИК ***, за прогласяване на нищожност на
договор за потребителски кредит № ***/*** г. поради противоречие със закона, както и да
бъде осъден ответника да плати на ищеца сумата от 50,00 лв., платена без основание по
договора, ведно със законната лихва.
В исковата молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем № *** със
„***” ООД, като размерът на кредита бил 1000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема –
40,05% и ГПР 47,90%. Съгласно клаузите в договора, същият следвало да бъде обезпечен от
потребителя, а при неизпълнение съгласно чл. 5, потребителят дължал неустойка в размер
на 690,44 лв., която се дължала разсрочено с всяка месечна вноска. Ищецът сочи, че е усвоил
заема, но счита, че не дължал неустойка, тъй като няма как да предостави обезпечение в
кратък срок при многобройните изисквания на фирмата за бърз кредит. Според ищеца,
кредиторът целял да заобиколи закона или по-точно изискванията на чл.19,ал.4 от ЗПК, като
си осигури допълнителна печалба. Уговорената и начислена неустойка обаче не разкривала
присъщите за една неустойка обезщетителна функция, тъй като не се обезщетявали вреди от
сигурни неблагоприятни последици. Неустойката била и в размер на 70% от предоставения
заем, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорно задължение. Тя се
начислявала наред с всяка погасителна вноска, поради което ищецът счита, че тази клауза
скрито оскъпява кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя, което противоречало на принципа на добрите нрави. Ищецът счита за явно, че
уговорената неустойка няма обезпечителна функция, тъй като кредиторът не търси
обезпечение чрез поставените от него ограничения и кратък срок за осигуряване на
поръчители-едва три дни след сключване на договора. Предвидената неустойка се
кумулирала с погасителните вноски, като по този начин тя скрито оскъпявала кредита.
Счита предявените искове за основателни и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, с който ответникът счита, че искът е
недопустим, поради злоупотреба с правото на иск, което следвало от обстоятелството, че
ищецът е предявил 23 искови молби срещу две от финансовите институции на ***, с една и
съща цел – да възложи на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. С
1
исковата молби се оспорвали едни и същи уговорки за плащания на неустойка, с идентично
съдържание и правни аргументи. Ищцата имала възможност да получи защита в едно
производство, но избрала да образува седем с цел обогатяване за сметка на ответника чрез
присъждане на разноски. Съдът следвало да противодейства на тази злоупотреба като
неприсъди разноски за адвокатско възнаграждение или съединени делата по реда на чл. 213
от ГПК. Идентичността между делата счита, че е твърде съществена за да се гледат в
отделни производства. Между ищеца и ответника били сключени 23 договора с клауза като
процесната, което говорило за наличие на трайни отношение между тях. Така потребителят
се задължил многократно по собствено желание и при пълна яснота относно финансовите
последици. При условията на евентуалност, в случай, че не бъдат съединени делата, моли да
не бъдат присъждане разноски. Основният критерий по който съдът следвало да определи
дължимите разноски е добросъвестното упражняване на права от потребителя. Ответникът
счита, че исковата молба е нередовна, тъй като не е удовлетворено изискването на чл.
127,ал.4 от ГПК.
Ответникът счита исковете за неоснователни, тъй като договорът за паричен заем
отговарял на изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и ал. 2. Поради
това ответникът счита, че всички условия, вкл. за плащане на неустойка, са индивидуално
уговорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна
информация. Ответникът сочи, че в изпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК е посочен ГПР по договора – 47,90%, който не надхвърлял 50% към датата на
сключване на договора. Посочената стойност счита, че не е грешна, тъй като изначално
невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Ответникът счита, че
начислената неустойка не следва да е част от ГПР, тъй като не представлява разход по
кредита и към датата на сключване на договора не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на неустойка. Ако потребителят не бил съгласен, същият имал възможност да
упражни правото си на отказ съгласно чл. 29 ЗПК на база получената от него информация от
СЕФ, но ищецът не се е възползвал от тази възможност. Очевидно било при тези факти, че
потребителят договарял недобросъвестно в нарушение на чл. 12 от ЗЗД. Неустойката по
договора имала предварително определен начален и краен срок, имала фиксирани
параметри за срока на договора. Ответникът счита още, че всички твърдения за нищожност
на договора и отделните клаузи се оборва от факта, че за периода от 2022 г. до 2023 г.,
потребителят е сключил общо 23 договора с идентична клауза за неустойка. Потребителят
бил наясно с клаузите на договора при сключване на всеки следващо т тях и за това не
можело да става въпрос за това, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави. Същото
обстоятелство обуславяло невярност и на твърденията за нарушения на ЗПК, тъй като
потребителят разполагал с достатъчно преддоговорна информация.
Ответникът признава, че е получил сумата от 50,00 лв., но счита че е налице правно
основание за тяхното получаване – наличието на действителна клауза за неустойка по
процесния договор. Иска се от съда да отхвърли предявените искове и се претендират
разноски.
В с. з. ищецът не се явява, но с писмено становище моли предявените искове да бъдат
уважени и претендира разноски.
В с. з. ответникът не се явява, но с писмено становище моли предявените искове да
бъдат отхвърлени, като бъдат съобразени и доводите за злоупотреба с права. Счита още, че
не се дължат разноски на ищеца за адвокат, тъй като от представеното пълномощно не може
да се направи извод дали са сторени разноски за настоящото производство или друго. С
оглед броя на заведените от ищеца дела, се иска присъждане само на едно адвокатско
възнаграждение. При условията на евентуалност да се присъди адв. възнаграждение според
практиката на СЕС.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства и заключение
на вещо лице, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от
фактическа страна:
2
От договор за потребителски кредит №*** към искане №*** от *** г. се установява, че
е постигнато съгласие за сключването му, между „***“ ООД като кредитор и Л. В. С. като
кредитополучател, със следните параметри: заем в размер на 1000 лв., дължим на 6 вноски,
с ГЛП 40,05% и ГПР 47,9%, дата на първо плащане: 29.04.2022 г. и на последно: 29.09.2022
г., обща сума за плащане 1151,56 лв. Съгласно чл.5,ал.1 от договора, страните постигнали
съгласие договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна
банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
изискванията на кредитора. Съгласно ал.2, кредитополучателят следвало да предостави поне
1 обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора. С чл.11 от договора страните
уговорили неустойка в размер на 690,44 лв. при неизпълнение на задължението по чл.5 от
договора, като същата да бъде разсрочена съобразно погасителния план към договора.
От заключението на ССЕ се установява, че посочения в договора ГПР 47,90% е
формиран от главница в размер на 1000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 151,56 лв.,
но при включване на разсрочената неустойка, ГПР е в размер на 849,58%. Общата платена
сума от ищцата Л. С. по договора е в размер на 1842 лв., с която е погасена главница в
размер на 1000 лв., 151,56 лв. договорна лихва и 690,44 лв. неустойка, като така
предоставения заем е предсрочно погасен и няма дължими суми.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени доказателствени
средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като се неоспорени и се ползват с придадената
им доказателствена стойност.
Съдът дава пълна вяра на заключението на вещото лице, тъй като е пълно и обоснова,
изготвено е от компетентно вещо лице. Вещото лице се е запознало с представените от
страните документи и счетоводството на ответното дружество, което не опорочава
изготвеното от него заключение.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 5 вр. чл. 21 от ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗПП, и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно е по делото, че страните са обвързани от заемно правоотношение, чийто
фактически състав е завършен с усвояване на заема в размер на 1000 лв. от ищеца. Спазена е
и предвидената в чл. 9 от ЗПК писмена форма на потребителския договор. За съда няма
съмнение, че страните са обвързани от заемно правоотношение, както и че по него не е
предоставено обезпечение, за което е начислена неустойка в размер на 690,44 лв. съгласно
чл. 11 от договора, към всяка погасителна вноска.
При преценка юридическия факт от който възникват претендираните парични
вземания, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в тълк. решение №1/2022 г.
п тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Страните по сделката имат задължение да спазват
правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, а когато ги
нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор,
ще бъде констатирана служебно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако
бъдат игнорирани установените от съда факти, опорочаващи сделката. Някои от общите
основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да
ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради
противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е
установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.
Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със
законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени
3
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В
разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата
дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за
непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента
на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия
разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което
му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в
кратък срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с
всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е
изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в тридневен
срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява
разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с
кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по
кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Посоченото се потвърждава и от заключението по изготвената ССЕ, съобразно което,
ако се включи изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал на стойност 849,58%. Тази
стойност е и над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В заключение следва да се
посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният иск срещу ответника се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, съдът намира за безспорно между страните, че ищецът е предал/заплатил сумата от
1842,00 лв. по договора за кредит, с която е погасил 1000 лв. главница, 151,56 лв. договорна
лихва и 690,44 лв. неустойка. Основателността на иска по чл. 26,ал.1 от ЗЗД, обуславя
извода, че тези суми са платени по недействителен договор, а съгласно чл. 23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Т.е.
платената от ищеца сума над 1000,00 лв. (главница по кредит – чистата стойност), подлежи
на връщане на осн. чл. 55,ал.1, пр. 1. от ЗЗД, тъй като е дадена при начална липса на
основание. Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният
кондикционен осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от
842,00 лв., представляваща заплатената парична сума над чистата стойност по кредита, по
недействителен договор за кредит. Върху главното вземане се дължи и законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й погашение.
4
При този изход на спора ответникът следва да заплати на осн. чл. 78,ал.6 ГПК в полза
на съдебната власт по сметка на РС Плевен сумата от 123,68 лв. държавна такса за
разгледаните искове и 300 лв. за възнаграждение на вещо лице. Ответникът следва да
заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца
разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи/договор
за правна помощ от 19.11.2024 г./ се установява, че пълномощникът е предоставил безплатна
правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Достатъчно е да е
представен договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл
Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда
на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO), поради което не следва да прилага НМРАВ при
определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи и конкретно правилото, че се
дължи възнаграждение за всеки отделен иск. Това е така, защото правилото не съответства
на правна и фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило при
едно проведено открито съдебно заседание, не се характеризира със значителна фактическа
и правна сложност, събрани незначителни по обем писмени доказателства, част от които са
изследвани от вещо лице. Общият материален интерес на делото не е от съществено
значение за определяне на дължимото възнаграждение, тъй като фактите от които
произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи, и именно на тях се основават
различните му искания в многобройните заведени от него искови производства. Не се
установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство, тъй като процесуалния представител е изготвил искова молба и едно
писмено становище, и не се е явявал в единственото открито съдебно заседание.
Представените от ответника доказателства са анализирани от приетото заключение на ССЕ.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и правна
сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото
адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 480 лв. с ДДС, като до
тази стойност е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за паричен потребителски кредит №*** от *** г.,
сключен между Л. В. С., ЕГН **********, като потребител и „***“ ООД, ЕИК ***, като
кредитор, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати
на Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от
842 лв., представляваща недължимо платена парична сума по договор за кредит №***/*** г.,
при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на депозираме на
исковата молба -28.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати
на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, с адрес: ***, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, сумата от 480,00
лв. с ДДС, за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство на ищеца по делото.
5
Присъдената сума може да бъде платена с пощенски запис.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати
по сметката на РС Плевен, сумата от 423,68 лв. представляваща държавна такса и
възнаграждение за вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му с въззивна
жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6